Една любов на Суан

Автор: Марсел Пруст
Жанр: Класика
Издателство:  Колибри
Корица: Твърди
Стр. 272
Очаква се на пазара - 20,04,2018 г.

„Една любов на Суан“ е единствената част от многотомника, която представлява и самостоятелно произведение, посветено на любовната страст на един естет към една „кокотка“. Това е разказ за любовта, за ревността, за съмнението и доверието в техните най-тънки отсенки, предадени с необикновено психологическо проникновение. Няма в световната литература по-изчерпателен, по-задълбочен и по-въздействащ художествен анализ на любовната обсебеност. Особеното очарование на прозата на Пруст се дължи и на неподражаемия му стил – дългите фрази с по няколко вметнати изречения, усложнени, понякога трудни за четене, но винаги премислени, стройни, хармонични като музикалния откъс от една соната, на който Пруст посвещава вдъхновени редове.

Марсел Пруст - „Една любов на Суан“
За да те допуснат в „кръжеца“, в „групичката“, в „малкия клан“ на Вердюренови, условието беше само едно, но затова пък задължително – трябваше негласно да споделяш веруюто, в което имаше ето такъв член: да смяташ, че младият пианист, тазгодишно „протеже“ на госпожа Вердюрен, за което тя казваше: „Просто не е позволено да свириш така добре Вагнер!“, „удря в земята“ и Планте, и Рубинщайн и че доктор Котар поставя по-точни диагнози от Потен. Всеки „новопокръстен“, когото Вердюренови не можеха да убедят, че соаретата у хората, които не идват у тях, са скучни като дъждовен ден, биваше незабавно отлъчван. Но тъй като в това отношение жените бяха по-малко склонни от мъжете да се откажат от всякакво светско любопитство и от желанието сами да се осведомят за удоволствията, предлагани от другите салони, а и понеже Вердюренови усещаха, че този изследователски дух и този демон на лекомислието биха могли да се окажат смъртоносна заплаха за правоверната им църквица, те се почувстваха принудени последователно да отхвърлят всички „вярващи“ от женски пол. Ако не се смята младата жена на доктора, през тази година се бяха задоволили почти единствено (макар че самата госпожа Вердюрен беше добродетелна и произхождаше от почтено буржоазно семейство, прекомерно богато и съвършено безлично, с което постепенно съзнателно бе прекратила всякакви отношения) с една почти демимонденка, госпожа Дьо Креси, която госпожа Вердюрен наричаше с малкото ѝ име, Одет, и бе обявила за истинско „съкровище“, и с лелята на пианиста, някога вероятно отваряла вратата на окъснелите наематели – лица, незапознати със светския живот и на които в наивността им бе толкова лесно да бъде внушено, щото принцеса Дьо Саган и дукеса Дьо Германт са принудени да плащат на разни нещастници, за да присъстват на вечерите им, че ако ги бяха поканили у тези две големи дами, бившата портиерка и кокотката биха презрително отказали.
Вердюренови не канеха на вечеря  – техните гости си имаха „личен куверт“. На соаретата нямаше програма. Младият пианист свиреше, но само „когато му отърваше“, защото тук не насилваха никого и както казваше господин Вердюрен: „Всичко за приятелите, да живеят добрите другари!“. Ако пианистът искаше да изсвири похода на валкириите или прелюдията към „Тристан“, госпожа Вердюрен протестираше не защото тази музика не ѝ харесваше, а напротив, защото твърде силно я вълнуваше. „Значи, държите да ме хване мигрената? Така става всеки път когато свири това. Знам какво ме чака! На другия ден изобщо не мога да стана! Сърдечно благодаря!“
Ако пианистът не свиреше, гостите си приказваха и някой от тях, най-често любимият им по онова време художник, „пускаше“, както се изразяваше господин Вердюрен, „някоя голяма лакърдия, която разсмиваше всички“, особено госпожа Вердюрен – тя дотолкова бе свикнала да приема буквално преносните значения на емоциите, които изпитваше, че доктор Котар (тогава все още начинаещ лекар) се видя принуден един ден да ѝ намести челюстта, която се бе откачила от много смях.
Фракът беше забранен, защото бяха „между приятели“ и за да не заприличат на „досадните“, от които се пазеха като от чума и които канеха само на големите соарета, давани възможно най-рядко и само ако това би забавлявало художника или би лансирало музиканта. През останалото време се задоволяваха с игра на шаради, с костюмирани среднощни вечери, но само помежду си, без да приемат никой чужденец в малкия си „кръжец“.
Но с разширяването на мястото, заемано от „другарчетата“ в живота на госпожа Вердюрен, за досадни, достойни да бъдат отхвърлени, биваха обявявани всички и всичко, което задържаше приятелите ѝ далече от нея и понякога ограничаваше свободата им, и това беше майката на един, професията на друг, къщата на село или лошото здраве на трети. Ако доктор Котар смяташе, че трябва да си тръгне, да стане от масата и да отиде при някой тежко болен, „Кой знае – казваше му госпожа Вердюрен,  – може би ще му се отрази много по-добре, ако не го безпокоите тази вечер; ще прекара спокойна нощ и без вас; утре ще отидете рано-рано и ще го заварите оздравял“. От самото начало на декември госпожата се разболяваше при мисълта, че правоверните ѝ ще я „зарежат“ за Коледа и за първи януари. Лелята на пианиста изискваше от него на този ден да присъства на семейната вечеря у майка си заедно с нея. „Да не мислите, че майка ви ще умре – безцеремонно възкликваше госпожа Вердюрен,  – ако не вечеряте с нея на Нова година, като в провинцията!“
Безпокойствата ѝ се възраждаха през Святата седмица.
– Вие, докторе, учен мъж, силен дух, естествено, ще дойдете на Велики петък като всеки друг ден? – каза тя на доктор Котар първата година с уверен тон, сякаш ни най-малко не се съмняваше в отговора.
Но трепереше, докато го чакаше да го произнесе, защото, ако той не дойдеше, рискуваше да остане сама.
– Ще дойда на Велики петък да се сбогуваме, защото Великденските празници ще прекараме в Оверн.
– В Оверн? За да ви изядат бълхите и въшките, добре ще ви се отрази!
И след кратка пауза: