Автор: Владимир Набоков
Жанр: Роман
Издателство: Колибри
Корица: Меки
Стр. 144
Очаква се на пазара - 20,04,2018 г.
„Машенка“,
дебютният роман на Набоков, който сега за първи път излиза на български,
е издаден през 1926 г. под псевдонима В. Сирин и екранизиран във
Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмит.
Двайсетте години на XX век. Пансион в Берлин, където неколцина руски емигранти пребивават в сянката на миналото, с бледа надежда за едно неизвестно бъдеще и с тъга и копнеж по прокудилата ги Русия. Ненадейно съдбата поднася скъп дар на потъналия в призрачното ежедневие Лев Глебович Ганин. В снимката на жената на своя съсед, която пристига след броени дни, той съзира лика на първата си любов. В съзнанието му оживяват някогашните сърдечни трепети на фона на идилични картини на родната земя и покълва увереност, че е възможно сияйните дни да се върнат. Ала само за да осъзнае съвсем скоро с болка и горчивина, че онова „там и тогава“ може да съществува единствено в топлите обятия на спомена.
„Машенка“ е изящно изваян носталгичен портрет на изгнаничеството и на любовта в двете й най-силни и ярки проявления – към избраницата на сърцето и към родината.
Двайсетте години на XX век. Пансион в Берлин, където неколцина руски емигранти пребивават в сянката на миналото, с бледа надежда за едно неизвестно бъдеще и с тъга и копнеж по прокудилата ги Русия. Ненадейно съдбата поднася скъп дар на потъналия в призрачното ежедневие Лев Глебович Ганин. В снимката на жената на своя съсед, която пристига след броени дни, той съзира лика на първата си любов. В съзнанието му оживяват някогашните сърдечни трепети на фона на идилични картини на родната земя и покълва увереност, че е възможно сияйните дни да се върнат. Ала само за да осъзнае съвсем скоро с болка и горчивина, че онова „там и тогава“ може да съществува единствено в топлите обятия на спомена.
„Машенка“ е изящно изваян носталгичен портрет на изгнаничеството и на любовта в двете й най-силни и ярки проявления – към избраницата на сърцето и към родината.
Владимир Набоков - „Машенка“
Пансионът беше руски, при това неприятен. Неприятно беше най-вече дето по цял ден и през голяма част от нощта се чуваха влаковете на градската железница; поради това сякаш цялата сграда бавно беше потеглила нанякъде. Антрето, където бе окачено тъмно огледало с подставка за ръкавици и бе оставен дъбов сандък, в който лесно можеше да блъснеш коляно, се стесняваше в гол, много тесен коридор. От двете му страни имаше по три стаи с черни цифри, налепени по вратите: това бяха просто листове, откъснати от стар календар – шестте първи дни на април. В първоаприлската стая – първата врата отляво – сега живееше Алфьоров; в следващата – Ганин, в третата – самата хазайка, Лидия Николаевна Дорн. Беше вдовица на германски търговец, довел я преди двайсет години от Сарепта и умрял по-миналата година от мозъчно възпаление. В трите стаи отдясно – от четвърти до шести април – живееха старият руски поет Антон Сергеевич Подтягин, Клара – едрогърда госпожица със забележителни синкаво-кафяви очи; и най-сетне – в шестата стая, до чупката на коридора – балетните танцьори Колин и Горноцветов; и двамата по женски прихваха за щяло и нещяло, бяха слабички, с напудрени носове и мускулести прасци. В края на първата коридорна част имаше трапезария с литография на „Тайната вечеря“ на стената срещу вратата и с рогати жълти еленски черепи на другата стена, над издутия бюфет с двете кристални вази, някога най-чистите предмети в цялото жилище, а сега потъмнели от пухкав прахоляк. От трапезарията коридорът свиваше под прав ъгъл надясно: нататък сред трагичните и неароматни дебри се намираха кухнята, килерчето за прислугата, мръсната баня и тоалетната килийка, на чията врата се мъдреха две пурпурни нули, извадени някога от законните си десетици, които навремето са представлявали две различни недели в настолния календар на господин Дорн. Месец подир смъртта му Лидия Николаевна, дребничка, възглуха и малко нещо чудата жена, нае празния апартамент и го превърна в пансион, като при това демонстрира необичайна, леко потресаваща изобретателност относно разпределянето на всички тези части от обзавеждането, които бе получила като наследство. Масите, столовете, скърцащите гардероби и бубунестите диванчета се разпиляха по стаите, които бе решила да дава под наем, а щом по такъв начин се разделиха едни с други, мебелите веднага посърнаха, добиха умърлушен и нескопосен вид като костите от разбишкан скелет. Писалището на покойника, дъбова грамада с желязна мастилница във вид на жаба и с дълбоко като трюм средно чекмедже, се бе озовало в първи номер, където живееше Алфьоров, а въртящото се столче, придобито някога заедно с писалището, сиротно се бе отлъчило при танцьорите, обитаващи шеста стая. Двойката зелени кресла също се бе разделила: едното скучаеше у Ганин, в другото се заседяваше самата хазайка или старият ѝ дакел, черна дебела кучка с прошарена муцунка и провиснали уши, кадифени в крайчетата и като че с пеперудени реснички. А на рафта в стаята на Клара за украшение бяха наредени няколкото първи тома от енциклопедията, докато пък останалите бяха попаднали при Подтягин. Клара бе удостоена и с единствения приличен умивалник с огледало и с чекмеджета; във всяка от другите стаи имаше просто плот с ламаринен леген и със също такава кана. Виж, наложи се креватите да бъдат купени, което госпожа Дорн стори пряко сили не защото ѝ се свидеше, а защото изпитваше някакъв сладък хазарт, някаква домакинска гордост, задето толкова успешно разпределя цялото си предишно обзавеждане, но в дадения случай се ядосваше, че няма как да разреже двойното си легло на нужната бройка части, а нали за нея, вдовицата, бе твърде просторно да спи на него. Тя лично почистваше стаите, при това едва криво-ляво, за готвене хич не я биваше, та бе наела готвачка, страшилището на пазара, огромно червенокосо женище, което в петък нахлузваше малинова шапка и отпрашваше за северните квартали да печели от съблазнителната си едрина. Лидия Николаевна не смееше да влиза в кухнята, изобщо си беше кротичка и плашлива. Случеше ли се да ситни с тъпи крачета бегом по коридора, на наемателите им се чинеше, че тази дребничка, прошарена, чипоноса женица изобщо не е хазайката, а е просто изкуфяла бабичка, озовала се в чуждо жилище. Прегъваше се като парцалена кукла, когато заран набързо смиташе с четката боклука изпод мебелите, сетне потъваше в стаята си, най-малката от всички, а там четеше някакви опърпани германски книжлета или преглеждаше документацията на покойния си съпруг, от която хабер си нямаше. Единствено само Подтягин се отбиваше в тази стая, милваше черния гальовен дакел, пощипваше му ушичките, брадавицата върху прошарената муцунка, мъчеше се да накара кучката да му подаде крива лапа и разправяше на Лидия Николаевна за мъчителната си старческа болест и дето от сума ти време, от половин година вече, кандидатства за виза за Париж, а там живее племенничката му и там дългите хрупкави франзели и червеното вино са много евтини. Старицата кимаше, понякога го разпитваше за другите си наематели и най-вече за Ганин, който според нея никак не приличал на всички руски млади мъже, отсядали в пансиона ѝ. Подир трите месеца при нея Ганин сега се гласеше да напусне, бе ѝ казал дори, че ще освободи стаята тази събота, но не за пръв път решаваше да се изнесе, все отлагаше и оставаше. Та Лидия Николаевна от думите на стария поет бе узнала, че Ганин си има приятелка. В това явно беше проблемът.
Напоследък той бе станал отпуснат и мрачен. Та нали съвсем доскоро можеше да ходи на ръце като японски акробат,
Пансионът беше руски, при това неприятен. Неприятно беше най-вече дето по цял ден и през голяма част от нощта се чуваха влаковете на градската железница; поради това сякаш цялата сграда бавно беше потеглила нанякъде. Антрето, където бе окачено тъмно огледало с подставка за ръкавици и бе оставен дъбов сандък, в който лесно можеше да блъснеш коляно, се стесняваше в гол, много тесен коридор. От двете му страни имаше по три стаи с черни цифри, налепени по вратите: това бяха просто листове, откъснати от стар календар – шестте първи дни на април. В първоаприлската стая – първата врата отляво – сега живееше Алфьоров; в следващата – Ганин, в третата – самата хазайка, Лидия Николаевна Дорн. Беше вдовица на германски търговец, довел я преди двайсет години от Сарепта и умрял по-миналата година от мозъчно възпаление. В трите стаи отдясно – от четвърти до шести април – живееха старият руски поет Антон Сергеевич Подтягин, Клара – едрогърда госпожица със забележителни синкаво-кафяви очи; и най-сетне – в шестата стая, до чупката на коридора – балетните танцьори Колин и Горноцветов; и двамата по женски прихваха за щяло и нещяло, бяха слабички, с напудрени носове и мускулести прасци. В края на първата коридорна част имаше трапезария с литография на „Тайната вечеря“ на стената срещу вратата и с рогати жълти еленски черепи на другата стена, над издутия бюфет с двете кристални вази, някога най-чистите предмети в цялото жилище, а сега потъмнели от пухкав прахоляк. От трапезарията коридорът свиваше под прав ъгъл надясно: нататък сред трагичните и неароматни дебри се намираха кухнята, килерчето за прислугата, мръсната баня и тоалетната килийка, на чията врата се мъдреха две пурпурни нули, извадени някога от законните си десетици, които навремето са представлявали две различни недели в настолния календар на господин Дорн. Месец подир смъртта му Лидия Николаевна, дребничка, възглуха и малко нещо чудата жена, нае празния апартамент и го превърна в пансион, като при това демонстрира необичайна, леко потресаваща изобретателност относно разпределянето на всички тези части от обзавеждането, които бе получила като наследство. Масите, столовете, скърцащите гардероби и бубунестите диванчета се разпиляха по стаите, които бе решила да дава под наем, а щом по такъв начин се разделиха едни с други, мебелите веднага посърнаха, добиха умърлушен и нескопосен вид като костите от разбишкан скелет. Писалището на покойника, дъбова грамада с желязна мастилница във вид на жаба и с дълбоко като трюм средно чекмедже, се бе озовало в първи номер, където живееше Алфьоров, а въртящото се столче, придобито някога заедно с писалището, сиротно се бе отлъчило при танцьорите, обитаващи шеста стая. Двойката зелени кресла също се бе разделила: едното скучаеше у Ганин, в другото се заседяваше самата хазайка или старият ѝ дакел, черна дебела кучка с прошарена муцунка и провиснали уши, кадифени в крайчетата и като че с пеперудени реснички. А на рафта в стаята на Клара за украшение бяха наредени няколкото първи тома от енциклопедията, докато пък останалите бяха попаднали при Подтягин. Клара бе удостоена и с единствения приличен умивалник с огледало и с чекмеджета; във всяка от другите стаи имаше просто плот с ламаринен леген и със също такава кана. Виж, наложи се креватите да бъдат купени, което госпожа Дорн стори пряко сили не защото ѝ се свидеше, а защото изпитваше някакъв сладък хазарт, някаква домакинска гордост, задето толкова успешно разпределя цялото си предишно обзавеждане, но в дадения случай се ядосваше, че няма как да разреже двойното си легло на нужната бройка части, а нали за нея, вдовицата, бе твърде просторно да спи на него. Тя лично почистваше стаите, при това едва криво-ляво, за готвене хич не я биваше, та бе наела готвачка, страшилището на пазара, огромно червенокосо женище, което в петък нахлузваше малинова шапка и отпрашваше за северните квартали да печели от съблазнителната си едрина. Лидия Николаевна не смееше да влиза в кухнята, изобщо си беше кротичка и плашлива. Случеше ли се да ситни с тъпи крачета бегом по коридора, на наемателите им се чинеше, че тази дребничка, прошарена, чипоноса женица изобщо не е хазайката, а е просто изкуфяла бабичка, озовала се в чуждо жилище. Прегъваше се като парцалена кукла, когато заран набързо смиташе с четката боклука изпод мебелите, сетне потъваше в стаята си, най-малката от всички, а там четеше някакви опърпани германски книжлета или преглеждаше документацията на покойния си съпруг, от която хабер си нямаше. Единствено само Подтягин се отбиваше в тази стая, милваше черния гальовен дакел, пощипваше му ушичките, брадавицата върху прошарената муцунка, мъчеше се да накара кучката да му подаде крива лапа и разправяше на Лидия Николаевна за мъчителната си старческа болест и дето от сума ти време, от половин година вече, кандидатства за виза за Париж, а там живее племенничката му и там дългите хрупкави франзели и червеното вино са много евтини. Старицата кимаше, понякога го разпитваше за другите си наематели и най-вече за Ганин, който според нея никак не приличал на всички руски млади мъже, отсядали в пансиона ѝ. Подир трите месеца при нея Ганин сега се гласеше да напусне, бе ѝ казал дори, че ще освободи стаята тази събота, но не за пръв път решаваше да се изнесе, все отлагаше и оставаше. Та Лидия Николаевна от думите на стария поет бе узнала, че Ганин си има приятелка. В това явно беше проблемът.
Напоследък той бе станал отпуснат и мрачен. Та нали съвсем доскоро можеше да ходи на ръце като японски акробат,
Коментари
Публикуване на коментар