Нощните ловци

Автор: Робърт Дохърти
Жанр: Трилър
Издателство:  Бард
Корица: Мека
Стр. 336
Очаква се на пазара - 08,05,2018 г.

Първокласен микс от екшън, наука и приключения!

Сержант Уинтроп Картър току-що е вербуван в Нощните ловци – елитна група бойци, които...

Той всъщност не е съвсем наясно с какво се занимават.

Родени от създаването на Зона 51, Нощните ловци са предизвикателство за здравия разум и благоприличието. Сред тях са бившата курсантка от Секретни операции Мамчето, която се е оказала прекалено крайна за спецчастите, лудият учен Доктора, любителят на оръжия Роланд и Мак, истински съвременен Макгайвър. Всички те изпълняват заповедите на загадъчната госпожа Джоунс, която според тях е само холограма.

Една от задачите им е издирването и затварянето на цепнатини в нашата реалност, от които излизат преминаващи между измеренията същества, наричани просто „светулки“ – създания, които обладават живи или неодушевени обекти и всяват хаос и опустошение.

Картър тъкмо постъпва в звеното, когато един преминал на „другата страна“ учен предизвиква ново нашествие на "светулки" в богаташки комплекс от затворен тип. Картър и новите му другари трябва да обезвредят опасността и да открият кой стои зад случая.

1.

Роланд стреля с картечницата М-240 от кръста – неодобрена практика с оглед на точността, но той беше служил като картечар в Специалните сили с три мандата в зони на бойни действия и всичките 7,62-милиметрови куршуми попаднаха точно в четирийсет и три сантиметровия дисплей на лаптопа. Излъчваният от екрана златен ирис ги всмука като бурен океан, поглъщащ дъжда, без каквито и да било последици.

Лаптопът беше поставен върху голям камък в подножието на скално плато, отдалечено на двайсет и два километра от Тусон. Наблизо пърпореше генератор, който произвеждаше електричество за лаптопа и осигуряваше необходимата енергия за явлението, предпазващо компютъра. Роланд още беше със сбруята: току-що бе скочил от голяма височина и беше отворил парашута ниско над потъналата в нощен мрак земя.

– Потвърждавам наличие на разлом – извика той по ларингофона. – Излязоха шест светулки.

– Прието – отговори в слушалката му невъзмутимият глас на Мамчето. – Приближаваме се.

След като изстреля втори откос от петнайсет патрона и се увери, че куршумите са безполезни срещу разлома, Роланд отпусна спусъка. Виеше му се свят. Точно преди краката му да докоснат земята беше забелязал шест златни искри да излитат от екрана. Кой знае на какво се бяха натъкнали. Сега с разлома щеше да се заеме Доктора. Истинската опасност бяха светулките.

Змията рязко се сниши – крилата се завъртяха от хоризонтална във вертикална позиция, реактивните двигатели пулсираха, почти зловещо безшумни заради заглушителите. Вратите от двете страни на делтовидната машина се отвориха и от тях увиснаха въжета, по които се плъзнаха четири фигури. Отгоре хвърлиха въжетата и Змията се издигна на височина за огнева поддръжка. На носа ѝ се отвори люк и оттам се подаде дулото на картечницата.

Откъм въжетата тичешком се приближи Мамчето, командирът на групата, насочила напред автомата си МП-5. От дясната ѝ страна беше Нада , също с автомат, както и Бърнс, въоръжен с М-203. Доктора ги следваше: носеше лаптоп, предназначен специално за работа в тежки условия, и малка сателитна чиния.

– Орел, разгърни стена – нареди Мамчето на пилота.

Змията се наклони и полетя в кръг по посока на часовниковата стрелка на петстотин метра около разлома, като изстрелваше сонди на всеки триста метра. След като изстреля и последната, те бяха задействани и образуваха стена около оперативната зона. Змията отново зае позиция за огнева поддръжка.

Докато се освобождаваше от парашутната сбруя, Роланд зърна някакво движение. Рязко се завъртя и видя, че от двайсет метра към него се хвърля койот. Неестествен скок за това животно и достатъчно голямо разстояние, за да го прониже с един-единствен откос. Но и достатъчно близо, така че куршумите да не могат да спрат същество, обладано от светулка.

Те едва забавиха полета на койота, който се стовари върху Роланд, като се опитваше да го захапе и да забие ноктите си в бронираната му екипировка.

Мамчето и Нада стреляха по звяра отгоре му – в сравнение с техните действия ученията на Делта Форс за освобождаване на заложник на полигона във Форт Браг бяха като детска игра. Всички куршуми улучиха целта, без дори да одраскат Роланд.

Силата на тази канонада събори койота от Роланд и той се претърколи в обратната посока и се приготви за онова, което знаеше, че ще се случи.

– Високоексплозивен – предупреди Бърнс, преди да стреля с четирийсетмилиметровата гранатохвъргачка под цевта на неговия М-203. Снарядът улучи койота, откъсна голямо парче от гърдите му и го зашемети за момент. Животното беше умряло след откоса на Роланд, но светулката все още имаше с какво да действа.

– Напред, Докторе! – заповяда Мамчето. – Нада, прикривай го. Бърнс, довърши го. Орел, имаме една в койот, сканирай за какъвто и да е живот наоколо.

Ученият – нисък оплешивяващ мъж с очила с дебели стъкла – изглеждаше напълно нелепо сред военните, които стреляха около него. Но изпълни нареждането и се затича към уголемяващия се златен ирис пред лаптопа, коленичи и отвори собствения си компютър, после припряно го свърза със сателитната чиния с файъруайър кабел.

Роланд откри огън по койота със своя М-240, но въпреки пораженията останките от животното се хвърлиха към него.

Бърнс стреля пак и разкъса останките на парченца. Роланд преметна автомата си на рамо, откачи дюзата на резервоара с напалм на гърба си и ги изгори на пепел.

От пепелта се издигна десетсантиметрова златна искра, разпръсна се като мъгла и изчезна.

– Колко са? – попита Мамчето. Стоеше до Роланд, който прибра дюзата на огнехвъргачката в азбестовия калъф и отново хвана автомата си.

– Шест. Една е унищожена.

– Сигурен ли си? – попита Мамчето, докато двамата заемаха позиция с гръб един към друг, за да осигурят покритие на триста и шейсет градуса. Нада стоеше до Доктора и се оглеждаше наоколо.

– Да.

По мрежата на групата се разнесе нов глас.

– Два топлинни източника на запад, плътно един до друг, придвижват се към вас – съобщи Орела от Змията, която бе увиснала на трийсет метра над тях. – Взимам ги на прицел. Май и те са койоти. Разгърнал съм стена на петстотин метра около вас.

Картечницата на носа на Змията откри огън с трийсетмилиметрови заряди с обеднен уран.

Със скорострелност над десет изстрела в секунда Орела не само улучваше двете цели с тежките куршуми, но и поради пирофорния си заряд урановите ядра освобождаваха топлина и улучената цел избухваше в пламъци. Обстрелът продължи двайсет секунди, тъй като пилотът знаеше, че трябва не само да ги убие, а и да ги унищожи.

– Не регистрирам топлина, обаче внимавайте – съобщи Орела, гласът му наруши внезапно възцарилата се след края на стрелбата тишина.

– Докладвай, Докторе – нареди Мамчето. – Не искам да излязат още светулки.

– Засичам честотата. – Пръстите на учения летяха по клавиатурата. Очите му бяха вперени в данните на екрана и той не обръщаше внимание на престрелката. Гласът му прозвуча малко озадачено. – Тази някак си е малко по-различна.

– Роланд, приготви огнехвъргачката – заповяда Мамчето. – Бърнс, иди при Нада и охранявайте Доктора.

Роланд тръгна на метър и половина от лявата ѝ страна към надупченото от Орела място. Роланд преметна автомата си на рамо и пак извади дюзата на огнехвъргачката.

– Интересно! – Възклицанието на Доктора накара всички да насочат вниманието си към него.

И веднага видяха причината – златният ирис се уголемяваше и пулсираше.

– Това е нещо ново – отбеляза Роланд.

– Това е нещо лошо – отвърна Нада, но пък той казваше същото за почти всичко.

– Прецакахме се – прибави Бърнс.

– Докторе, дай малко по-бързо – подкани го Мамчето. – Всички други, по задачите си.

Двамата с Роланд стигнаха на мястото и преброиха наум частите от телата.

– Два трупа? – От нейна страна това беше проява на любезност, тъй като нямаше да посочи броя, ако не беше сигурна.

– Два – потвърди Роланд и унищожи останките с огнехвъргачката.

– Видя ли светулките? – попита Мамчето.

– Не. Орела ги е разкъсал на толкова малки парченца, че светулките са се разпръснали още преди да дойдем. Нали видя какво беше останало.

Мамчето се намръщи.

– Орел, ти забеляза ли нещо?

– Наблюдавах и определено видях една светулка да се разпръсква – отговори пилотът. – Движеха се заедно и заради куршумите, които ги улучваха, не се виждаше ясно.

– Остават три – каза Мамчето. Не че се налагаше, но тя си беше притеснителна. Не колкото Нада, а и по различен начин. – Орел? – Докато говореше, поведе Роланд обратно към другите. Той прибра огнехвъргачката и смъкна автомата от рамото си.

– Засичам гореща точка на трийсет метра на юг–югоизток от вас. Съвсем малка е, обаче бързо се движи напред-назад и не се приближава много. Тя... – Орела замълча за миг. – Може би подскача? Не мога да я взема на прицел, но мога да вдигна във въздуха целия участък.

– Не – отвърна Мамчето. – Няма как да потвърдим останките от нещо толкова малко, ако го взривиш.

Тя тръгна в указаната посока и Роланд я последва, като погледна към разлома. Златният ирис вече беше висок почти пет метра и почти метър широк. Досега не бяха виждали толкова голям – нито той, нито никой друг Нощен ловец от създаването на групата през 1948-а. А това бяха доста години и доста...

– Съсредоточи се – обади се Мамчето, сякаш прочела мислите му. После попита пилота: – Разстояние?

– Петнайсет метра. Право пред вас. – Последва пауза, след която Орела продължи да ги насочва. – Наляво. Още наляво. Дясна четвърт. Полуналяво.

Роланд го забеляза и веднага откри огън.

– Заек!

Първите три куршума от откоса му улучиха заека, но той изскочи от полезрението му и останалите отлетяха в мрака.

Мамчето също стреляше и той се завъртя и видя, че нейните трасаци описват силно извита дъга, което означаваше, че целта се движи бързо – изключително бързо – около тях и тя изостава мъничко.

– Приближава се, Нада! – извика Мамчето и двамата с Роланд се затичаха към останалите от групата.

Бърнс вече чакаше със своята М-203, но да улучи толкова малка и бързо движеща се цел с гранатохвъргачка... Той стреля и гранатата изсвири покрай Мамчето и Роланд, като едва не улучи тях.

Нада, който беше прекарал хиляди часове на полигона като боец от Делта Форс в предишния си живот – като че ли някой от тях изобщо бе имал предишен живот! – откри огън със своя МП-5, като дърпаше спусъка колкото може по-бързо.

Всеки куршум улучваше заека, обаче не го спираше и той продължаваше да подскача със свръхестествена бързина към Доктора, който все още не откъсваше поглед от данните на компютърния си екран. Само че Нада също беше бърз: пусна автомата да увисне на ремъка си и с едно-единствено светкавично движение измъкна мачетето от канията на лявото си рамо.

Заекът беше само на половин метър от учения и вече се готвеше да впие зъби в шията му, когато мачетето го разсече на две. Мамчето и Роланд дотърчаха. Задната половина не помръдваше, но предната ровеше с лапички пустинния пясък и продължаваше да се опитва да се добере до Доктора и да го захапе с изненадващо дългите си зъби.

Роланд вдигна огнехвъргачката и изпепели предната половина, после и задната. Сред пламъците се издигна златна искра и след миг се разпръсна във въздуха.

– Давай, Докторе – каза Мамчето, докато хвърляше празния пълнител и зареждаше нов. Взираше се в светлината. – Не бива да допуснем да излезе онова, което се образува вътре, каквото и да е то.

Онова, което се образуваше вътре, привлече вниманието на всички. Ирисът вече беше висок шест метра и метър и половина широк. Лаптопът, който го генерираше, едва се различаваше в разлома. А зад него, от дълбините на някакъв друг свят, започваше да се оформя нещо тъмно и зловещо.

– Мамка му! – изруга Бърнс. – Тотално се прецакахме!

– Млъквай – озъби се Нада.

– Орел? – попита Мамчето.

– Вие сте единствените източници на топлина в района – осведоми ги тяхното небесно око.

– Нещо неодушевено? – зачуди се Мамчето.

Роланд, Нада и Бърнс заоглеждаха терена в опит да установят в какво може да е влязла светулка – скали, кактуси, много пясък и салвия.

– Нищо, което да може да се движи – докладва Нада.

– Те обичат машини – отбеляза Роланд. – Генераторът?

– Побързай, Докторе – каза Нада с настойчивост, с каквато никой от групата не го беше чувал да говори.

Гърмящата змия изпълзя от дупка в земята само на метър от Доктора, ухапа го по рамото и се отдръпна за повторна атака, като се целеше в шията му.

Мачетето на Нада я изпревари.

Роланд изгори главата и все още гърчещото се тяло.

Светулката се разпръсна.

– Синхронизирах ги! – каза ученият и натисна ентър на клавиатурата. Като че ли изобщо не бе забелязал, че е ухапан.

В първия момент не се случи нищо.

Въпреки че шестата светулка все още не беше унищожена, всички от групата се бяха вторачили в разлома. Онова, което се образуваше вътре, нещо триметрово и като че ли хуманоидно, но не съвсем, сякаш се разтрепери от ярост... и златният ирис изчезна. Екранът на лаптопа, който беше източник на всичко това, угасна.

– Осигуряване! – извика Мамчето. – Орел?

– Нищо.

– Дай ми периметър. – Тя потупа Доктора по рамото. – Ухапа те змия.

Ученият се отърси от унеса си и откъсна поглед от мястото, където допреди малко сияеше разломът.

– Моля?

– По рамото те ухапа гърмяща змия – поясни Мамчето. – Имаш ли противоотрова в аптечката си?

– Да. – Доктора запримигва, после потръпна. – По дяволите. – Но в момента го вълнуваха по-неотложни неща. – Обаче този разлом беше различен. Трябва да проверя данните.

– Този боклук почва да остарява – измърмори Бърнс, който обикаляше около лаптопа и подозрително гледаше генератора. – Ами ако светулката е вътре и взриви газовия резервоар?

– Бърнс! – сряза го Нада.

– Просто казвам, че...

Бърнс изкрещя, понеже четириметровият кактус вдясно от него го обсипа с бодли.

Мамчето, Роланд и Нада едновременно откриха огън по растението.

– Кактус! – извика Мамчето, за да предупреди Орела.

Кактусът им отговори с още бодли и ги принуди да залегнат зад скалата, на която беше лаптопът. Роланд повали на земята Доктора, който току-що си беше направил инжекция с противоотрова, и го покри с тялото си.

Бърнс продължаваше да крещи и да се гърчи на пясъка. Бодлите се бяха забили в кожата му на десетки места, незащитени от бронираната му екипировка. Дясната страна на ръката, крака и лицето му бяха надупчени целите.

– Граната! – извика Нада и хвърли осколочна граната иззад скалата, така че да падне зад кактуса и взривът да не засегне Бърнс.

– Не се изправяй, Докторе – каза Роланд, пусна учения и извади дюзата на огнепръскачката.

Орела изстреля къс откос от Змията. Двата куршума се забиха в растението и в същия момент Роланд скочи на крака и атакува. Натисна спусъка и започна да облива високия кактус с напалм. И продължи така, докато не изпразни целия резервоар.

Светулката изпърха от пламъците и изчезна.

Мамчето се втурна към Бърнс, от чиито рани обилно течеше кръв.

– Ще ми помогнеш ли, Докторе? – Бодлите не само се бяха забили в тялото на Бърнс, но и на някои места бяха прорязали плътта му, оставяйки висящи парчета месо.

Ученият кимна.

– Да, въпреки че съм малко замаян. – Той приклекна до ранения.

– Разкарайте тези шибани тръни от мен! – извика Бърнс.

– Това всъщност са бодли, не са тръни – осведоми го Доктора. – Кактусите имат...

– Докторе – прекъсна го Мамчето и поклати глава.

– Ясно. – Той се захвана за работа и инжектира на Бърнс болкоуспокояващо.

Мамчето посочи лаптопа.

– Обезопаси го, Роланд. Нада, угаси генератора и го приготви за унищожаване.

Тя продължи да наблюдава действията на Доктора. Даваше му още няколко минути и после комбинацията от отрова, противоотрова и шок от операцията щеше да го изкара от строя. За момента обаче нямаше проблем и той ловко вадеше тръните – да де, бодлите – от Бърнс и спираше кръвта. И двамата щяха да се оправят.

Мамчето беше висока над метър и осемдесет и имаше широки плещи, изненадващо тесен ханш и направо липсващ задник. В късата ѝ кестенява коса преждевременно се прокрадваха сиви кичури. Изглеждаше от хората, които прекарват живота си на открито. Човек можеше да си я представи да язди с мъжа от рекламата на „Марлборо“, да живее в ранчо някъде из Тексас – което нямаше да е много далече от реалността, макар че тя произхождаше от една от онези мрачни пусти ферми, които виждаш на хоризонта, докато пресичаш Канзас по междущатско шосе 70. От онези места, на които би обърнал внимание единствено Труман Капоти, и то само ако всички обитатели са били заклани.

Роланд се приближи до нея със затворения лаптоп, увит в метално термоодеяло.

– Къде е собственикът му? – попита Мамчето.

– Точно когато излизаха светулките, видях разлома да го поглъща като всички останали. Закъснях с няколко секунди. Така че сега е от другата страна, където и да е тя. – Той се наведе и вдигна шапка с емблемата на „Сън Девълс“, отбора на Аризонския щатски университет. – Само това остана от него.

– От разлома излезе ли нещо друго?

– Откакто го видях, не, и доколкото мога да кажа, хлапето от АЩУ, което го е програмирало, го е отворило точно преди да бъде погълнато.

– Значи само тези шест, така ли?

– Да, госпожо.

Мамчето го плесна по рамото.

– Браво, боец.

Високият над един и деветдесет Роланд, сто и десет килограмов отлично обучен убиец, неловко се разшава на място като първокурсник на първите си танци, хванал лаптопа в едната си ръка, а с другата стиснал дръжката на картечницата; нажежената до червено дюза на огнехвъргачката пареше хълбока му дори през азбестовия калъф. Синкавият белег, който започваше от дясното му слепоочие и се скриваше зад ухото му, почервеня.

– Орел, вдигни сондите, чисти сме. – Мамчето се обърна към заместник-командира. – Нада, как е сателитната връзка?

Нада прекъсна поставянето на експлозиви по генератора и провери предавателя на китката на Бърнс.

– Счупен е. Не работи.

– Орел, дай ми сателитна връзка с Ранчото.

– Готово. На четвърти канал.

Мамчето превключи ларингофона си.

– Госпожо Джоунс, чисти сме.

Отговори ѝ старчески глас с едва доловим акцент на рускиня, която дълго е била принудена да общува само на американски английски.

– И?

– Двама ранени, един изчезнал учен, шест унищожени светулки. – Мамчето направи пауза. – В разлома имаше нещо различно.

– Ще ми обясните на доклада. Прибирайте се.

Връзката прекъсна и Мамчето превключи на тяхната честота.

– Орел, приземи се.

Докато кацаше на четирийсет метра от тях, Змията вдигна истинска пясъчна буря. Картечницата се прибра в гнездото си, задната рампа се отвори и прожекторите над нея осветиха района. Орела слезе с носилка в ръце и огледа бойното поле. Беше висок, напълно плешив чернокож с белези от изгаряне, които покриваха цялата лява половина на главата му – спомен от самоделно взривно устройство в Ирак преди осем години.

Нада помагаше на Доктора да се изправи. Отровата взимаше своето, въпреки инжекцията, но ученият беше успял да стабилизира Бърнс.

– Качваме се – нареди Мамчето.

Нада почти пренесе Доктора на Змията, а Роланд и Орела внимателно вдигнаха Бърнс на носилката и го качиха по рампата.

Мамчето се качи на борда последна. Орела се вмъкна в кабината и задната рампа започна да се вдига още преди да се е настанил на пилотската седалка. Той запали двигателите.

– Другия път май трябва да свържа файъруайър кабела преди да кацнем – измърмори Доктора.

– „Май“? – Роланд вдигна вежди.

– Трябва по-добре да координираме стрелбата си – заяви Нада.

– Лудите учени трябва да престанат да си играят с неща, които не разбират – отбеляза Орела, докато издигаше Змията във въздуха.

Генераторът под тях избухна.

– Добре, стига приказки – заповяда Мамчето. – Да се връщаме в Зона петдесет и едно и Ранчото.

Погледна ранения свързочник на групата, после се пресегна назад и потупа Нада по коляното.

– Ще ни трябва нов свързочник.

Нада въздъхна.

– Знаеш колко време ѝ отнема на госпожа Джоунс да намери някого.

– Мразя ги тези шибани разломи – измърмори Бърнс и изгуби съзнание.