Замразеното време

Автор: Анна Ким
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0200-4
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 180
Очаква се на пазара - 04,05,2018 г.

Млада жена е отвлечена от селото си по време на Косовската война (1998–1999). След края на военните действия тя не се завръща у дома и е сред онези 30 000 души, обявени за безследно изчезнали. Съпругът й се заема с издирването заедно със сътрудничка на Червения кръст. Между двамата търсещи пламва греховна любов, за която никой не трябва да разбере в патриархалното албанско семейство...
Една книга за смъртта, за травмата от загубата и паметта.
„Удивително как отново и отново от книжния поток се появяват творби, които така директно говорят на читателя, че пораждат потрес. Това са книги, за които Франц Кафка някога казваше, че трябва да бодат, за да те заболи. Несъмнено такъв е и романът на Анна Ким. Колко вълнуващо любовните истории са свързвани с войната в Косово, колко проникновено текстът пита за мястото на мъртвите в живота ни, колко умело представя традицията и ритуала като затвор и в същото време като утешителна опора, колко красиво приближава суеверието и реалистичния разказ.“
Нюрнбергер Нахрихтен


Анна Ким – „Замразеното време“
Гласът ти, слаб, минава плътно покрай ухото ми, сякаш стоиш до мен и шепнеш, казваш, повече премисляш, отколкото приказваш, те най-после са я намерили
– моята храна: спомен, зестра и изпитание. Означава ли това, че тази храна е нещо самостоятелно, че не може да се сподели? Но аз съм готова да открия безсилието на езика и отстъпвам, отстъпвам пред думите ти, отново и отново, и ставам като теб: уязвима. Невъзможно е нещата да бъдат описани предварително, смисълът се показва после, след отдръпването.
Повтаряш, че те най-после са я намерили. Питам те как се чувстваш. Зле, казваш ти, никакво облекчение. Ето, вече имаш яснота, казвам аз, ти искаше яснота. Напразно се опитвам да звуча бодро и сигурно щях да успея, ако мислех това, което казах. Ти мълчиш. Много съжалявам, казвам аз, ти ме прекъсваш, ще ме придружиш ли, питаш, ще ме придружиш ли до Прищине, не ми се ходи сам. Половин година по-рано: нямаше да те срещна, ако бях предала задачата на друг, на една колежка, доста по-опитна, по-голяма професионалистка от мен; и сега карам по анкетата, игнорирам чувството, че сякаш съм проникнала в дневника ти, в ония страници, които бих прелистила, ако имах избор; в главата ми наставлението заобикаляй болката –
не заговаряй, никога не заговаряй. Избягвай чувствата, търси факти: имена, числа, места. По възможност да няма прекъсвания, вратите да се затварят, помещенията да са сигурни, телефоните изключени. Да не се рискува с влизане в конфронтация, обстоятелствата да се изясняват, да се споменава, че е необходимо време, за да се анализират данните, процесът по идентификацията продължава дълго, по-дълго от очакваното, по-дълго, отколкото трябва да е. В миналото е имало проблеми, не се е работило старателно, гробовете са се разравяли и заравяли, това няма да се случва повече. Да не се забравя: интервютата да се дават доброволно. Ако някой отказва да отговори на зададен въпрос, да не се притиска, да се остави визитна картичка, да се помоли за отговор в подходящ момент. Ако не може да се сети за определени детайли, да се поставят допълнителни въпроси, за да му се помогне да подреди спомените си. Да се повторят въпросите, в по-късен момент да се преформулират и повторят, ще излязат подробности, прекалено важни, за да бъдат забравени.
Февруари, ранен следобед, слънчево, студено, светло, пролетта вече се усеща с цялото същество, карам по Пауланергасе, паркирам до съседната на Червения кръст сграда, бял дялан камък с млечни прозорци, с матови стъкла, в преддверието две пластмасови маси и градински столове, дървена закачалка, коркови табла за бележки; зад завесите стои скрита останалата част от семейството, чадър и един велосипед.
В коридора първата врата вдясно – стаята за интервюта, изцяло бяла, подът може би малко по-тъмен, маса от светло брезово дърво, стол с гумички под краката, за да не се търка по пода, а всеки път да се вдига; на стената директно до входа бяла дъска с цветни магнитчета и флумастери, в другия край на стаята безстопанствен компютър. На масата бутилка вода, три чаши, кутия портокалов сок и чиния с бисквитки, те ще си останат недокоснати целия следобед, след разговора, после ще ги махна, една след друга ще ги хвърлям в кофата за боклук.
Ти закъсняваш с двайсет минути, казваш, че си се опитвал да отвориш входната врата, но тя била затворена, затова си вървял нагоре-надолу по улицата и си ме следял с очи, мен, Нора, стоиш нерешително в рамката на вратата с двете ръце в джобовете на панталона. Преценявам те, че си около четирeсетгодишен, по-късно разбирам, че си на двайсет и девет. Поканвам те в стаята за интервюта, слагам те да седнеш с гръб към прозореца, самата аз оставам вдясно от теб, скрита зад картата на Косово, зад една цветна таблица, една рулетка, носни кърпички, химикалки и куп неизписана хартия. От опит знам, че е добре поне частично да оставам невидима, така вие говорите по-свободно, вие, които сте болни –
последната седмица беше Азра, тъмнокестенява гладка коса с червеникав оттенък, виснали надолу бузи. Тя предполага, усеща, сигурна е, мъжът й бил погребан в масов гроб до З., село до сръбската граница. Казва, знаела го, било увереност, питам я как може да е толкова сигурна, тя казва, било човъркащо чувство, тихо човъркане, родено от желанието да се знае дали най-сетне има право да скърби и да си отдъхне, но пък да си отдъхне, казва Азра, не можела, докато все още е жива надеждата, че той би могло да е жив. Играе си с пръстена на пръста, на който се носят брачни халки, била толкова дълго жен