Гласът на любовта

Автор: Мия Шеридан
Жанр: Художествена литература, Роман
ISBN:  978-619-157-228-1
Издателство: Ибис
Корица: Мека
Стр. 360
Очаква се на пазара - 29,05,2018 г.

Една история за обратите на съдбата и преобразяващата сила на любовта.

Когато Бри Прескот пристига в идиличния малък град Пелион, щата Мейн, тя се надява, че най-сетне ще намери спокойствието, което отчаяно търси. Но още първия ден съдбата я среща с Арчър Хейл – самотен мъж, който таи огромна болка.

Арчър води изолиран и затворен живот, преди Бри да нахлуе в мълчаливия му свят. Скоро младата жена разбира, че Пелион е затънал в тайни и предателства, чийто център е младият мъж. Тяхното разкритие ще разтърси живота в малкото, спокойно градче....

„Гласът на любовта“ е историята на жена, окована от спомена за една ужасна нощ, и за мъж, чиято любов е ключът към свободата й. Разказ за един разяждан от мъка мъж, загубил гласа си при ужасен инцидент, и жена, която му помага да открие своя глас.

Романът „Гласът на любовта“ е номиниран в категория „Романтика” на Goodreads Choice Awards през 2014 г.

 ГЛАВА 1
   
     Арчър – седемгодишен, април
   
     – Хвани ми ръката! Държа те – казах много тихо. Хеликоптерът се издигна от земята в мига, в който Дюк сграбчи ръката на Снейк Айс. Опитвах се да играя колкото е възможно по-тихо – мама отново беше пребита, тя спеше в стаята си и не исках да я будя. Тя ми каза да погледам анимационни филмчета в леглото с нея и за известно време така и направих. Но когато видях, че е заспала, слязох на долния етаж, за да поиграя с моите войници „Джи Ай Джо“.
     Хеликоптерът се приземи, моите момчета изскочиха и изтичаха под стола, върху който бях метнал една кърпа, за да го превърна в подземен бункер. Взех хеликоптера и отново го издигнах от пода, придружавайки маневрата с приглушеното брр, брр, брр. Де да можех да щракна с пръсти и да го превърна в истински хеликоптер! Тогава щях да кача мама на него и ние щяхме да отлетим оттук – далеч от него, далеч от черните очи и сълзите на мама. Не ме беше грижа къде щяхме да се озовем, стига да е много, много далеч.
     Пропълзях обратно в моя бункер и след няколко минути чух входната врата да се отваря, последвана от тежки стъпки, които прекосиха преддверието и поеха надолу по коридора към мястото, където си играех. Надзърнах изпод кърпата и видях чифт лъснати до блясък черни обувки и маншети, които знаех, че са част от униформени панталони.
     Скорострелно изпълзях навън, приветствайки го с вик „чичо Конър!“, когато той коленичи, а аз се хвърлих в прегръдките му, като се стараех да съм по-далеч от онази страна, където той носеше пистолета и полицейското фенерче.
     – Здравей, млади момко! – рече той и ме притисна към гърдите си. – Как е моят храбър герой спасител?
     – Добре. Виждаш ли каква подземна крепост съм построил? – попитах, отдръпнах се и гордо посочих през рамо укреплението, което бях измайсторил под масата с помощта на одеяла и кърпи. Изглеждаше страхотно.
     Чичо Конър се усмихна и погледна зад мен.
     – Виждам, разбира се. Ти си свършил отлична работа, Арчър. Никога не съм виждал по-непристъпна крепост от тази. – Той ми смигна и усмивката му стана по-широка.
     Аз се ухилих.
     – Искаш ли да поиграеш с мен?
     Чичо разроши косата ми и се усмихна.
     – Не сега, приятелче. По-късно, става ли? Къде е мама?
     Усетих как лицето ми помръква.
     – Хм, тя не се чувства добре. Лежи и си почива. – Взрях се в лицето на чичо Конър и в златистокафявите му очи. Пред очите ми тутакси изникна картина на небе пред буря – притъмняло и малко страшно. Отстъпих леко назад, но в същия миг очите на чичо Конър се проясниха, той отново ме привлече към себе си и здраво ме прегърна.
     – Добре, Арчър, добре – промълви той. Отдръпна се, улови ръцете ми и се вгледа в лицето ми. Аз му се усмихнах и той също ми се усмихна.
     – Имаш усмивката на майка си, знаеш ли го?
     Ухилих се още по-широко. Обичах усмивката на мама – тя беше топла и красива и ме караше да се чувствам обичан.
     – Но аз приличам на татко – изрекох, свеждайки поглед. Всички казваха, че съм наследил външността на мъжете Хейл.
     Той остана взрян в мен за минута, сякаш искаше да каже нещо, но сетне размисли.
     – Е, това е добре, приятелче. Твоят баща е красив дявол. – Усмихна ми се, ала очите му останаха сериозни. Аз го погледнах. С цялото си сърце исках да приличам на чичо Конър. Веднъж мама ми каза, че той бил най-хубавият мъж, когото била виждала през целия си живот. Но после изглеждаше виновна, сякаш не е трябвало да го казва. Сигурно защото той не беше моят татко. Освен това чичо Конър е полицай и герой. Когато порасна, ще бъда също като него.
     Чичо Конър се изправи.
     – Ще отида да видя дали майка ти не се е събудила. Ти си поиграй с войниците, а аз ще се върна след минута. Става, нали, приятелче?
     – Добре – кимнах аз. Той отново разроши косата ми и се запъти към стълбището. Изчаках няколко минути, а сетне тихичко го последвах. Спирах при всяко проскърцване на стъпалата и се държах здраво за перилото, докато се изкачвах нагоре. Знаех как да пазя тишина в къщата. Беше важно да знам как да се държа тихо у дома.
     Когато стигнах до горната площадка, застанах до вратата на мамината стая и се заслушах. Вратата беше леко открехната и това беше достатъчно.
     – Добре съм, Конър, наистина – каза мама с тих и сънен глас.
     – Не си добре, Алиса – прошепна той, гласът му пресекна и това ме изплаши. – Господи. Искам да го убия. Аз бях дотук, Лис. До гуша ми дойде това мъчение. Ти може и да мислиш, че го заслужаваш, но Арчър. Не. Го. Заслужава. – Изрече последните четири думи така, че аз си представих как челюстите му се стегнаха, както бях виждал преди. Обикновено когато татко беше наоколо.
     Няколко секунди чувах само тихия плач на мама, преди чичо Конър отново да заговори. Този път гласът му прозвуча странно, някак чуждо.
     – Искаш ли да знаеш къде е той сега? Тръгна си от бара заедно с Пати Нелсън, отидоха у тях. От неделя я скъсва от чукане в караваната ѝ. Минах покрай тях и ги чух дори от колата.
     – Господи, Конър – гласът на мама се задави, – да не би да се опитваш да направиш живота ми още по-тежък...
     – Не! – изръмжа той толкова гневно, че аз леко подскочих. – Не – повтори той вече по-тихо. – Опитвам се да те накарам да осъзнаеш, че това е достатъчно. Достатъчно. Ако мислиш, че е трябвало да изкупиш греха си, вече си понесла наказанието си. Не го ли разбираш? Никога не съм те смятал за виновна, но да приемем, че си права – вече си платила за греха си, Лис. При това отдавна. Сега всички плащаме. Боже, искаш ли да знаеш какво почувствах, когато чух онези звуци откъм караваната? Исках да нахлуя вътре и да го пребия, задето те унижава, задето ти се подиграва по този начин. А най-шибаното от всичко е, че аз би трябвало да се радвам, че е с някоя друга, а не с теб, с която и да е друга, а не с жената, която толкова дяволски е влязла под кожата ми, че дори с пневматичен чук не бих могъл да я изкопая оттам. Но вместо това едва не повърнах. Призля ми, Лис. Повдигна ми се само при мисълта, че той не се отнася добре с теб, въпреки че, ако той се държеше подобаващо с теб, тогава навярно никога нямаше да имам шанс отново да сме заедно.
     За няколко минути в стаята се възцари тишина и аз исках да надзърна, но не го сторих. Чуваха се само тихите хлипания на мама и някакво шумолене.
     Накрая чичо Конър отново заговори и този път гласът му беше много по-спокоен и нежен.
     – Позволи ми да те отведа оттук, бебче, моля те, Лис. Позволи ми да защитя теб и Арчър. Моля те. – Гласът му бе пълен с някакво чувство, чието име не знаех. Затаих дъх. Той искаше да ни отведе оттук?
     – Ами Тори? – попита мама тихо.
     Изминаха две секунди, преди чичо Конър да отговори:
     – Ще кажа на Тори, че заминавам. Тя би трябвало да го е предусещала. И без това от години нямаме истински брак. Ще ѝ се наложи да разбере.
     – Няма да разбере, Конър – отвърна мама изплашено. – Тя няма да разбере. Ще направи нещо, за да ни отмъсти. Тя винаги ме е мразила.
     – Алиса, вече не сме деца. Тук не става дума за някакво шибано съперничество. Това е реалният живот. Отнася се за моята любов към теб. Отнася се за нашето право да живеем заедно. Става дума за мен, теб и Арчър.
     – Ами Травис? – тихо попита тя.
     Последва пауза.
     – Ще се разберем с Тори – каза той. – Ти не е нужно да се тревожиш за това.
     Отново настана тишина, после мама каза:
     – Твоята работа, градът...
     – Алиса – нежно я прекъсна чичо Конър. – Не ми пука за нищо от това. Без теб нищо друго няма значение. Досега не си ли го разбрала? Ще подам оставка, ще продам земята. Ние ще заживеем заедно, бебче. Ще бъдем щастливи. Далеч оттук – далеч от това място. Някъде, където ще имаме свой дом. Бебче, нима ти не искаш това? Кажи ми, че искаш.
     Пак последва тишина, само че този път чух звуци, прилични на целувки. И преди съм ги виждал да се целуват, когато мама не подозираше, че ги шпионирам, както в момента. Знаех, че това не е редно – майките не бива да целуват никакви други мъже освен съпрузите си. Но знаех също, че татковците не трябва всеки ден да се прибират пияни у дома и да удрят съпругите си през лицето, а майките не бива да гледат чичовците с това нежно изражение, което мама добиваше, когато идваше чичо Конър. Всичко беше объркано и неразбираемо и аз не знаех как да го проумея. Затова ги шпионирах, опитвах се да разбера.
     Накрая, сякаш след цяла вечност, мама прошепна толкова тихо, че едва я чух:
     – Да, Конър, отведи ни оттук. Отведи ни някъде далеч, много далеч. Аз, ти и Арчър. Нека намерим малко щастие. Искам го. Искам теб. Ти си единственият мъж, когото някога съм искала.
     – Лис... Лис... моята Лис... – чух да мълви чичо Конър между тежки въздишки.
     Прокраднах се обратно и се спуснах по стълбището, като избягвах скърцащите стъпала, без да издавам нито звук, движейки се в пълна тишина.
   


     ГЛАВА 2
   
     Бри
   
   
     Преметнах раницата през рамо, взех от пасажерската седалка малката транспортна кучешка чанта и захлопнах вратата на колата. Една минута постоях неподвижно, заслушана в сутрешното цвърчене на щурците, което се разнасяше наоколо, едва доловимо сред тихия шепот на листата на дърветата, полюшвани от нежния полъх на вятъра. Небето беше яркосиньо и сред пролуките между малките къщи пред мен успях да зърна блещукащата повърхност на езерото. Присвих очи и погледнах към бялата вила, върху чийто преден прозорец все още се виждаше табела с надпис, че се дава под наем. Постройката беше овехтяла и малко запусната, но излъчваше очарование, което тутакси ме привлече. Представих си как вечер седя на верандата, наблюдавайки тихият вятър, който поклаща клоните на дърветата, заобикалящи къщичката, докато луната изгрява над езерото зад мен, и вдъхвам въздуха, наситен със свежото ухание на борове и езерна вода. Усмихнах се на своите мисли. Надявах се, че и отвътре вилата ще е толкова чаровна или поне чиста.
     – Какво мислиш, Фибс? – попитах меко. Фийби одобрително излая от своята чанта.
     – Да, и аз мисля така – съгласих се.
     Стар седан спря до малкия ми фолксваген бръмбар и от него слезе възрастен плешив мъж, който се запъти към мен.
     – Бри Прескот?
     – Да, аз съм. – Усмихнах се и пристъпих няколко крачки напред, за да стисна ръката му. – Благодаря ви, че се съгласихте толкова бързо да се срещнете с мен, господин Коник.
     – Моля ви, наричайте ме Джордж – усмихна ми се на свой ред той и двамата се отправихме към вилата. Под краката ни хрущяха пепелта и изсъхналите борови иглички. – Срещата с вас не е проблем. Вече съм пенсионер и нямам график, който да спазвам. Така че всичко е наред. – Изкачихме трите дървени стъпала до малката веранда, а той извади връзка с ключове от джоба си и затърси подходящия.
     – Ето го – заяви спътникът ми, пъхна ключа в ключалката и отвори входната врата. Щом пристъпихме вътре, ни посрещна миризма на прах, примесена с лекия мирис на плесен. Аз се огледах.
     – Съпругата ми идва тук, когато има възможност, за да избърше праха и да подреди едно-друго, но както виждате, не е зле да се поизчисти. Норма не може да идва толкова често, както по-рано, заради артрита и другите болежки. Къщата беше празна през цялото лято.
     – Всичко е наред – уверих го с усмивка. Сложих чантата с Фийби до вратата и влязох в стаята, която според мен служеше за кухня. Вътре вилата се нуждаеше не от поизчистване, а от генерално почистване. Но аз тутакси се влюбих в мястото. Беше малко странно и очарователно. Когато повдигнах две покривала, открих, че мебелите са доста стари, но подбрани с вкус. Подовете бяха покрити с широки дъски от красиво, грубо издялано дърво, а стените – боядисани в дискретни и успокояващи тонове.
     Кухненските уреди бяха старомодни, но мен ме устройваха. Освен това не бях сигурна, че някога отново ще ми се прииска да готвя.
     – Спалнята и банята са отзад... – подхвана господин Коник.
     – Наемам я – прекъснах го, сетне се засмях и леко поклатих глава. – Искам да кажа, ако все още е свободна и вие сте съгласен, наемам вилата.
     Той се засмя.
     – Ами да, това е чудесно. В такъв случай ще донеса от колата договора за наем и ще обсъдим подробностите. Включил съм предварителен депозит, но можем да се споразумеем, ако това ви затруднява.
     Поклатих глава.
     – Не, няма проблем. Устройва ме.
     – Добре тогава. Ей сега се връщам – рече той и се отправи към вратата.
     Докато го нямаше, минах по коридора и надникнах в спалнята и банята. И двете стаи бяха малки, но за мен бяха идеални, точно както си ги представях. Вниманието ми привлече големият прозорец на спалнята с изглед към езерото. Не можах да сдържа усмивката си, докато се любувах на дървения пристан, водещ към спокойната гладка вода, преливаща в изумителен син цвят на ярката утринна светлина.
     В далечината се виждаха две лодки, които приличаха на две точици на хоризонта.
     Внезапно, докато гледах искрящата водна повърхност, се изпълних със странно желание. Исках да заплача, ала не от мъка, а от щастие. Но чувството започна да изчезва също толкова бързо, колкото се бе появило, оставяйки у мен усещане за странна и необяснима тъга.
     – Ето ме отново! – подвикна господин Коник, хлопвайки входната врата. Излязох от стаята, за да подпиша документите за мястото, което щях да наричам свой дом – поне за известно време, – и въпреки всичко изпълнена с надеждата, че тъкмо тук най-после ще намеря малко покой.
   
     * * *
   
     Норма Коник бе оставила почистващи препарати във вилата, затова, след като измъкнах куфара от колата и го отнесох в спалнята, се заех за работа. Три часа по-късно отметнах влажен кичур коса от очите се и се изправих, за да се полюбувам на работата си. Дървените подове бяха измити и блестяха от чистота, от мебелите бяха свалени всички покривала и в цялата къща нямаше нито прашинка. В дрешника в коридора открих спално бельо и кърпи, които изпрах и изсуших в пералнята и сушилнята, които се намираха до кухнята, а накрая оправих леглото. Кухнята и банята бяха изтъркани и дезинфекцирани с препарат и аз отворих прозорците, за да нахлуе топлият летен бриз, полъхващ откъм езерото. Не исках прекалено силно да се привързвам към това място, но в този миг бях изпълнена със задоволство.
     Разопаковах малкото тоалетни принадлежности, които бях нахвърлила в куфара, и ги подредих в шкафчето с лекарствата в банята, после си взех дълъг хладен душ, отмивайки от тялото си няколкочасовото чистене и още по-уморителните часове на пътуването. Пътуването с кола от моя роден град Синсинати, щата Охайо, бе продължило шестнайсет часа. Изминах половината разстояние и спрях първата вечер да пренощувам в един мотел край шосето, а през втората нощ шофирах, за да пристигна тук тази сутрин. Предишния ден се бях отбила в малко интернет кафене в Ню Йорк, за да огледам офертите за даване на жилища под наем в града, към който се бях запътила. Градът в щата Мейн, който бях избрала, беше популярна туристическа дестинация, затова след повече от час старателно търсене попаднах на тази вила, намираща се най-близо до него, от другата страна на езерото, в малък град на име Пелион.
     След като се подсуших, облякох чисти шорти и тениска и взех мобилния телефон, за да се обадя на най-добрата си приятелка Натали. Тя ми бе звъняла няколко пъти, след като ѝ изпратих есемес, че заминавам, но аз ѝ отговарях само със съобщения. Дължах ѝ едно истинско телефонно обаждане.
     – Бри? – обади се Натали на фона на шумен разговор.
     – Здравей, Нат, моментът не е ли удобен?
     – Изчакай, излизам навън. – Тя закри с ръка микрофона, каза нещо на някого и отново заговори: – Не, изобщо не е неудобен! Умирах от желание да говоря с теб! Обядвам с мама и леля. Те могат да ме почакат няколко минути. Тревожех се за теб – додаде тя с леко обвинителна нотка в гласа.
     – Знам – въздъхнах аз. – Извинявай. Аз съм в Мейн. – Бях ѝ казала, че тръгвам за насам.
     – Бри, ти толкова бързо замина. Господи, успя ли изобщо да вземеш някакъв багаж?
     – Няколко неща. Достатъчно засега.
     Тя недоволно изпухтя.
     – Добре. Кога се връщаш у дома?
     – Не знам. Мисля да остана малко. Както и да е, Нат, не съм ти споменавала, но парите ми привършват – току-що изхарчих голяма част от тях за депозит за наема на вилата. Трябва да си намеря работа, поне за два-три месеца, за да спестя достатъчно за обратния път до вкъщи и да имам с какво да живея още няколко месеца, след като се върна.
     Нат замълча за миг.
     – Нямах представа, че положението е толкова зле. Но, Бри, скъпа, ти си завършила колеж. Върни се у дома и използвай образованието си. Не е нужно да живееш като някаква скитница в един град, където никого не познаваш. Вече ми липсваш. И на Ейвъри и Джордан им липсваш. Позволи на приятелите си да ти помогнат да се върнеш към живота – ние те обичаме. Мога да ти изпратя пари, ако това ще ти помогне по-скоро да се върнеш у дома.
     – Не, не, Натали. Наистина. Аз... нуждая се от това време, разбираш ли? Знам, че ме обичаш. Аз също те обичам – додадох тихо. – Обичам всички ви. Но просто в момента трябва да направя точно това.
     Тя отново замълча.
     – Заради Джордан ли е?
     – Не, не съвсем – отвърнах, след като две секунди дъвках устната си. – Искам да кажа, може би това просто беше капката, преляла чашата, но не, не бягам от Джордан. Обаче случилото се беше последното, от което имах нужда, разбираш ли? Всичко ми дойде... прекалено много.
     – О, скъпа, човек не може да издържа до безкрайност, всичко си има граница. – Тъй като аз не отговорих, тя въздъхна и рече: – Значи, това донякъде шантаво, непланирано пътешествие из страната наистина ти помага? – Долових усмивка в гласа ѝ.
     Засмях се тихичко.
     – В някои отношения може би. От друга страна, засега не съвсем.
     – Значи, те още не са си отишли? – попита Натали тихо.
     – Не, Нат, още не са. Но имам хубаво усещане за това място. Наистина ми харесва. – Опитах се да звуча по-бодро и възторжено.
     Натали отново се умълча.
     – Скъпа, не мисля, че работата е в мястото.
     – Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че това място ми се струва подходящо, за да избягаш за малко от... о, Боже, ти трябва да вървиш. Майка ти и леля ти те чакат. Друг път ще поговорим за това.
     – Добре – неохотно се съгласи приятелката ми. – Значи, си в безопасност?
     Замълчах. Вече никога не се чувствах напълно в безопасност. Дали изобщо някога щях отново да се почувствам?
     – Да, тук е красиво. Намерих къща съвсем близо до езерото. – Погледнах през прозореца зад мен и отново се насладих на спокойната гладка вода.
     – Може ли да ти дойда на гости?
     Усмихнах се.
     – Нека първо се устроя. Може би преди да потегля обратно за вкъщи?
     – Добре, договорихме се. Наистина ми липсваш.
     – Ти също. Много скоро ще ти се обадя, става ли?
     – Добре. Чао, скъпа.
     – Чао, Нат.
     Затворих телефона, пристъпих до големия прозорец, спуснах щорите на моята нова спалня и се покатерих в оправеното с чисти чаршафи легло. Фийби се сгуши в краката ми. Заспах в минутата, в която главата ми докосна възглавницата.
   
     * * *
   
     Събудиха ме чуруликането на птичките и далечното плискане на водата в брега. Претърколих се на другата страна и погледнах часовника. Беше малко след шест часа вечерта. Протегнах се и седнах, за да се ориентирам.
     Станах, докато Фийби се щураше около мен, и измих зъбите си в малката баня. След като изплакнах уста, се вгледах в отражението си в огледалото върху шкафчето с лекарствата. Под очите ми все още се виждаха тъмни кръгове, макар и малко поизбледнели от петте часа сън. Щипнах бузите си, за да порозовеят, усмихнах се с широка неестествена усмивка, сетне поклатих глава.
     – Всичко ще се оправи, Бри. Ти си силна и отново ще бъдеш щастлива. Чуваш ли ме? Има нещо добро в това място. Усещаш ли го? – Наклоних глава и още минута се взирах в лика си в огледалото. Много хора разговарят с отражението си в банята, нали? Напълно нормално. Изсумтях тихо и отново леко поклатих глава. Измих лицето си, а после бързо прибрах дългата си светлокестенява коса в хлабав кок на тила.
     Отидох в кухнята и отворих камерата, където бях прибрала замразените храни, които бяха в хладилната чанта в колата. Не бях донесла много храна – само няколко продукта, които бяха в хладилника у дома: два-три пакета полуфабрикати за микровълнова печка, мляко, фъстъчено масло, хляб и малко плодове. Имах и половин торба кучешка храна за Фибс. Това щеше да ми стигне за два дни, докато намеря местната бакалия.
     Пъхнах пакет замразени спагети в микровълновата върху кухненския плот, а след като се стоплиха, ги изядох с пластмасова вилица. Докато се хранех, гледах през прозореца на кухнята. Забелязах възрастна жена в синя рокля и с късо подстригана побеляла коса да излиза от къщата до моята и да се отправя към моята веранда с кошница в ръка. Когато чух лекото почукване, хвърлих картонената опаковка в кошчето за боклук и отидох да отворя.
     Разтворих широко вратата и възрастната жена на прага топло ми се усмихна.
     – Здравей, скъпа, аз съм Ан Кабът. Изглежда, ти си моята нова съседка. Добре дошла при нас.
     Усмихнах ѝ се и поех кошницата, която ми подаде.
     – Бри Прескот. Благодаря. Много мило. – Повдигнах края на кърпата, метната върху кошницата, и мигом усетих сладкия аромат на мъфини с боровинки. – О, Боже, ухае божествено! – възкликнах. – Ще влезете ли?
     – Всъщност смятах да те поканя да пийнем по чаша чай с лед на моята веранда. Току-що го приготвих.
     – О – поколебах се аз, – ами да, разбира се. Почакайте само секунда да се обуя.
     Влязох вътре, оставих мъфините върху кухненския плот, а после забързах към спалнята, където бях изритала джапанките.
     Когато се върнах, Ан бе застанала в края на верандата и ме чакаше.
     – Вечерта е толкова приятна. Всяка вечер гледам да излизам и да се наслаждавам на спускащия се здрач. Много скоро ще започна да се оплаквам от студа.
     Двете се отправихме към дома ѝ.
     – Значи, вие живеете тук през цялата година? – попитах и ѝ хвърлих кос поглед.
     Жената кимна.
     – Повечето от нас, от тази страна на езерото, живеят тук през цялата година. Туристите не се интересуват от тази част на града. Ето там – тя посочи към далечния бряг на езерото, едва видим от това разстояние – се намират всички туристически атракции. Мнозинството от жителите на нашия град нямат нищо против, дори настоящото положение им харесва. Разбира се, всичко това много скоро ще се промени. Жената, която притежава града, има планове за бъдещото развитие на това място, които ще привлекат туристите и тук. – Новата ми позната въздъхна, докато изкачвахме стъпалата към верандата, после се отпусна в едно от плетените кресла. Аз се настаних на двуместната люлка и се облегнах на възглавницата.
     Верандата ѝ беше красива и по домашно уютна, изпълнена с удобни плетени столове и светлосини и жълти възглавнички. Навсякъде се виждаха делви с цветя, а гирлянди от петунии и пълзящи растения се спускаха по стените.
     – Какво мислите за привличането на туристите на това място?
     Моята домакиня леко се намръщи.
     – На мен ми харесва нашия тих град. Бих казала, че предпочитам да останат на другия бряг. Според мен и без това има достатъчно преминаващи туристи. Освен това ми харесва атмосферата на нашия малък град. Сигурно ще построят сгради с жилища и повече няма да има малки къщи с изглед към езерото.
     Аз се намръщих.
     – Колко жалко – промълвих, осъзнала какво има предвид – щеше да ѝ се наложи да се премести.
     Събеседницата ми махна пренебрежително с ръка.
     – Аз ще бъда добре. Това, което ме тревожи повече, е, че на мнозина от жителите на градчето ще им се наложи да се откажат от бизнеса си заради разширяването.
     Кимнах, все още намръщена. Двете останахме мълчаливи за миг, после аз заговорих:
     – Когато бях малка, със семейството ми идвахме на почивка от другата страна на езерото.
     Госпожа Кабът вдигна каната с чай от малката масичка редом с нея, наля две чаши и ми подаде едната.
     – Наистина ли? И какво те доведе отново тук?
     Отпих глътка от чая, съзнателно забавяйки отговора с няколко секунди.
     – Предприела съм малко пътешествие – рекох накрая. – Бях щастлива тук през онова лято. – Свих рамене. Опитах се да се усмихна, но разговорите за семейството ми все още предизвикваха болезнено стягане в гърдите. Постарах се да изобразя приятно изражение.
     Възрастната жена ме огледа за секунда, докато отпиваше от чая си. После кимна.
     – Е, скъпа, струва ми се, че планът ти звучи добре. Мисля, че ако това място някога ти е донесло щастие, може отново да ти го донесе. Някои места са просто сякаш създадени да носят покой.
     Тя ми се усмихна топло и аз ѝ отвърнах с усмивка. Не ѝ казах, че имаше и друга причина да съм тук. Това място беше последното, където нашето семейство беше истински щастливо и безгрижно. Когато се върнахме у дома от това пътуване, на мама ѝ откриха рак на гърдата. Тя почина шест месеца по-късно. И оттогава насетне бяхме само двамата с татко.
     – Колко дълго възнамеряваш да останеш? – попита Ан, изтръгвайки ме от спомените.
     – Не съм сигурна. Нямам конкретен маршрут. Ала ще ми е нужна работа. Познавате ли някого, който наема персонал?
     Тя остави чашата си.
     – Всъщност да. В закусвалнята в града се търси сервитьорка за сутрешната смяна. Те предлагат закуска и обяд. Онзи ден бях там и видях обявата. Момичето, което работеше, има бебе и реши да остане у дома да го гледа. Заведението се намира на главната улица и се казва „При Норм“. Мястото е много приятно и винаги има посетители. Кажи им, че Ан те изпраща. – Тя ми смигна.
     Двете поседяхме мълчаливо около минута, отпивайки от чая. Около нас цвърчаха щурци и от време на време в ухото ми жужеше комар. Чувах далечните викове на лодкарите в езерото, навярно подканващи се да се прибират и да приключват с работата за деня, и тихото плискане на водата в брега.
     – Тук е спокойно.
     – Е, надявам се, че няма да ти се стори прекалено нахално, скъпа, но ми се струва, че имаш нужда от спокойствие.
     Издишах дълбоко и тихо се засмях.
     – Явно притежавате отлично шесто чувство – отвърнах. – Не грешите.
     Събеседницата ми също се засмя.
     – Винаги съм умеела да чета в душите на хората. Моят Бил казваше, че не би могъл да скрие нищо от мен, дори и да се опита. Разбира се, любовта и времето постигат същото. Когато другият човек става част от теб, това е все едно да се опитваш да скриеш нещо от самия себе си. Но предполагам, че някои са добри и в това.
     Наклоних глава.
     – Съжалявам. Кога е починал съпругът ви?
     – О, вече изминаха десет години. Макар че той все още ми липсва. – Сянка на тъга пробяга по лицето ѝ, преди тя да изпъне рамене и да кимне към чашата ми. – Той обичаше да добавя капка бърбън в сладкия си чай. Това го правеше доста палав. Разбира се, аз нямах нищо против. Отнемаше ми само минута или две, а го караше да се усмихва.
     Току-що бях поела глътка чай и притиснах ръка към устата си, за да не го изплюя. След като преглътнах течността, се засмях, а Ан ми се ухили.
     След минута кимнах.
     – Предполагам, че в това отношение мъжете са доста примитивни създания.
     – А ние, жените, научаваме това от най-ранна възраст, нали? У дома чака ли те някое момче?
     Поклатих глава.
     – Не. Имам неколцина добри приятели, но у дома никой не ме очаква.
     Още щом думите се отрониха от устните ми, реалността на моята самота ме удари като юмрук в стомаха. За мен не беше нещо ново, ала изричайки на глас тези думи, осъзнах значението им напълно. Пресуших чашата с чай, опитвайки се да преглътна внезапно обзелото ме чувство.
     – Трябва да вървя. Благодаря много за чая и компанията. – Усмихнах се на Ан, тя също ми се усмихна и се надигна заедно с мен.
     – По всяко време си добре дошла, Бри. И моля те, наричай ме Ан. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.
     – Благодаря ти, Ан. Много мило от твоя страна. Трябва да отскоча до аптеката. Има ли такава в града?
     – Аптеката на Хаскъл. Просто се върни в града по пътя, по който си дошла, и ще я видиш вляво. Точно преди единствения светофар. Няма как да я пропуснеш.
     – Добре, прекрасно. Още веднъж благодаря – казах на сбогуване, спуснах се по стъпалата и ѝ махнах с ръка.
     Ан кимна, усмихна се и ми помаха в отговор.
     Когато влязох в своя двор, за да взема чантата си от вилата, зърнах едно самотно глухарче, цялото в пух. Наведох се, откъснах го, приближих го към устните си, затворих очи и си припомних думите на Ан. След минута прошепнах: Спокойствие, и духнах, наблюдавайки как пухчетата се разлетяха във въздуха, изпълнена с надеждата, че някак си моят шепот ще подхване едно от семенцата и ще го отнесе при нещо или някого, който ще има силата да сбъдне желанията ми.
   



     ГЛАВА 3
 
   
     Бри
   
   
     Небето тъкмо бе започнало да тъне в мъгла, когато навлязох в притихналия, почти старомоден малък център на Пелион. Повечето от магазините и заведенията бяха семейни или на частни собственици. Огромни дървета се извисяваха отстрани на широките тротоари, по които все още се разхождаха минувачи в прохладата на падащия сумрак. Обичах това време на деня. В него имаше нещо вълшебно, нещо обнадеждаващо, което ти нашепваше: Не си знаел дали ще можеш, но преживя още един ден, нали?.
     Зърнах аптеката „Хаскъл“ и спрях на свободното място на паркинга вдясно от нея.
     Все още не ми бяха нужни продукти, но ми трябваха някои неща от първа необходимост. Това бе единствената причина да предприема тази разходка. Макар че днес бях спала пет часа или приблизително толкова, отново бях уморена и готова да се пъхна в леглото с някоя книга.
     За десет минути купих всичко, което ми беше нужно, и се отправих към колата. Докато бях в аптеката, мракът се бе сгъстил и уличните лампи вече примигваха, хвърляйки призрачна светлина върху паркинга. Преметнах дръжката на чантата през рамо и тъкмо прехвърлях найлоновата торба от едната ръка в другата, когато дъното ѝ се скъса и покупките ми се разпиляха по асфалта. Някои се търкулнаха по-надалеч.
     – По дяволите! – изругах и се наведох, за да ги събера. Отворих голямата си чанта и започнах да пъхам вътре шампоана и балсама, които бях вдигнала от земята. В този миг с периферното си зрение мярнах нечия сянка и се сепнах. Вдигнах глава и видях някакъв мъж, отпуснат на едно коляно на асфалта, да ми подава шишенце „Адвил“, което явно се бе изтърколило в краката му. Вторачих се в него. Непознатият беше млад, разрошената му, дълга и леко къдрава кестенява коса отчаяно се нуждаеше от подстригване, а гъстата растителност по лицето му подсказваше по-скоро занемареност, отколкото стремеж към постигане на небрежна грубоватост. Може би беше привлекателен, но беше трудно да се прецени заради дългата брада, буйната коса, падаща върху челото, и рошавите бакенбарди, стигащи до брадичката. Носеше дънки и синя тениска, опъната върху широките му гърди. Някога върху тениската навярно бе имало някакъв надпис, но сега тя беше толкова избеляла и износена, че човек трудно можеше да се досети какво е гласял.
     Забелязах всичко това за кратките секунди, които ми бяха нужни, за да достигна до протегната му ръка, в която държеше шишенцето с обезболяващите. В този миг очите ни се срещнаха и сякаш свързани от невидима нишка, останаха приковани едни в други. Неговите бяха хлътнали, с цвета на отлежало уиски, обрамчени от дълги тъмни мигли. Красиви.
     Докато се взирах в него, почувствах как нещо преминава между нас, сякаш, ако протегна ръка и се опитам да уловя въздуха около телата ни, в ръката ми ще се озове нещо материално, меко и топло. Намръщих се, смутена и объркана, ала при все това не можех да откъсна поглед от очите му, които бързо се извърнаха от моите. Кой беше този странен мъж и защо стоях тук като омагьосана пред него? Тръснах леко глава, за да се върна в реалността.
     – Благодаря – промърморих и взех шишенцето от протегнатата му ръка. Той не отвърна нищо, нито ме погледна отново.
     – По дяволите! – изругах още веднъж тихо, насочвайки вниманието си към разпилените покупки. Очите ми се разшириха, когато забелязах, че кутийката с тампони се е отворила и няколко от тях лежаха на земята. Убийте ме в тази секунда. Той вдигна два-три и ми ги подаде, а аз припряно ги натиках в чантата. Погледнах го в същия миг, в който и той мен, но лицето му остана безизразно. Очите му отново побързаха да се отвърнат. Усетих как страните ми поруменяват, и се опитах да поведа незначителен разговор, когато той ми подаде още тампони. Грабнах ги и ги пъхнах в чантата, едва сдържайки напушващия ме истеричен смях.
     – Проклети найлонови торби – изтърсих на един дъх, после поех дълбоко въздух, преди да продължа, този път по-бавно: – Не само са вредни за околната среда, но и са абсолютно ненадеждни. – Мъжът ми подаде шоколадово блокче „Алмънд джой“ и един тампон, аз ги поех, простенах вътрешно и ги метнах в чантата. – Пробвах да използвам многократни торбички. Дори си купих някои наистина много готини, с весели шарки... индийски десен, на точки... – Поклатих глава, докато пъхах последния тампон в чантата си, – но винаги ги забравям в колата или у дома. – Отново поклатих глава, когато той ми връчи още две шоколадови блокчета.
     – Благодаря – казах. – Мисля, че ще събера останалите. – Махнах с ръка към четирите шоколадови блокчета „Алмънд джой“ на земята.
     Вдигнах очи към него и страните ми отново почервеняха.
     – Те бяха на промоция – обясних. – Не смятах да изям всички наведнъж или нещо подобно. – Той не ме погледна, докато ги събираше, но мога да се закълна, че видях как ъгълчето на устните му леко се изви в усмивка. Примигнах и тя бе изчезнала. Стрелнах го с бърз поглед и взех блокчетата от ръката му. – Просто обичам у дома да има шоколад, нали се сещате, понякога на човек му се иска да се поглези. Тези ще ми стигнат поне за два месеца – бодро излъгах. Щяха да ми стигнат за два дни, ако не и по-малко. Можех да изям няколко, докато пътувам с колата към къщи.
     Мъжът се изправи. Аз го последвах и преметнах дръжката на чантата през рамо.
     – Ами добре, благодаря за помощта, че спасихте мен... и моите... лични вещи... моя шоколад и кокос... и бадеми... – Изкисках се смутено, но после леко се намръщих. – Знаете ли, наистина много ще ми помогне, ако кажете нещо и ме измъкнете от тази неудобна ситуация. – Ухилих му се, но тутакси станах сериозна, когато лицето му помръкна, той леко сведе клепачи, а топлото изражение в очите му, което бих се заклела, че беше там преди малко, се смени с празен поглед.
     Той се обърна и се отдалечи.
     – Хей, почакайте! – извиках и направих крачка към него. Ала после се спрях и загледах намръщено как разстоянието помежду ни се увеличава и тялото му се движи грациозно, когато той затича бавно към улицата. Заля ме необяснимо чувство за загуба, когато мъжът я пресече и изчезна от поглед.
     Качих се в колата и няколко минути останах да седя неподвижно, размишлявайки за странната среща. Когато най-после завъртях ключа в стартера, забелязах нещо върху предното стъкло. Понечих да пусна водата и чистачките, когато размислих и се наведох напред, за да го разгледам по-отблизо. Семена от глухарче бяха пръснати по стъклото. Изви се лек вятър, полъхът подхвана пухкавите тичинки и те се завъртяха в нежен танц, издигнаха се във въздуха и отлетяха от стъклото, по-далеч от мен, в посоката, в която изчезна мъжът.
   
     * * *
   
     На следваща сутрин се събудих рано, станах от леглото, вдигнах щорите в спалнята и зареях поглед към езерото. Утринното слънце се отразяваше в гладката повърхност, придавайки му топъл златист цвят. Във въздуха се издигна голяма птица и аз съзрях една-единствена лодка във водата, близо до далечния бряг. Да, можех да свикна с всичко това.
     Фийби скочи от леглото и дойде да седне в краката ми.
     – Какво мислиш, момиче? – прошепнах. Тя се прозина.
     Поех дълбоко дъх, опитвайки се да се концентрирам.
     – Не и тази сутрин. Тази сутрин си добре.
     Отправих се бавно към банята, малко отпускайки се, като с всяка крачка в гърдите ми разцъфваше надежда. Но когато завъртях крана, светът около мен угасна и душът се превърна в барабанящ по покрива дъжд. Завладя ме ужас и аз замръзнах, докато в ушите ми отекваше грохотът на бурята, а по голите ми гърди се плъзна хладен метал. Потръпнах от докосването на пистолета върху зърното ми, настръхнало заради студа, а по страните ми рукнаха сълзи. В главата ми проехтя пронизителен звук, приличащ на скърцането на спирачките на високоскоростен влак върху метални релси. О, Господи, о, Господи. Затаих дъх в очакване пистолетът да се отмести, леденостуден ужас нахлу във вените ми. Опитах се да мисля за баща ми, който лежеше в локва кръв в другата стая, но собственият ми страх толкова силно ме сковаваше, че не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Започнах неконтролируемо да треперя, докато дъждът продължаваше да трополи по...
     На улицата хлопна врата на кола, връщайки ме в настоящето. Стоях срещу шуртящия душ, водата се събираше на локва върху пода, там, където завесата бе дръпната. В гърлото ми се надигна жлъчка и аз успях да стигна точно навреме до тоалетната чиния, където повърнах. Няколко минути седях трепереща на пода, опитвайки се да се овладея. Сълзите заплашваха да рукнат всеки момент, но аз не им позволих. Стиснах здраво очи и започнах да броя от сто назад. Когато стигнах до едно, отново поех дълбоко дъх и се изправих на крака, олюлявайки се. Грабнах една кърпа, за да попия нарастващата локва под открития душ.
     Съблякох дрехите си и пристъпих под топлата струя. Отметнах глава и затворих очи, опитвайки се да се успокоя и да се върна в настоящето, да овладея треперенето.
     – Ти си добре, ти си добре, ти си добре – повтарях монотонно, за да заглуша емоциите и чувството на вина, докато тялото ми все още леко трепереше. Знаех, че ще бъда добре. Знаех го, но винаги беше нужно малко време, за да се отърся от усещането, че съм се върнала в миналото, на онова място, в онзи момент на всеобхватна скръб и ужас. А понякога минаваха няколко часа, преди тъгата да ме напусне, но никога изцяло.
     Кошмарните спомени се завръщаха всяка сутрин, а всяка вечер отново се чувствах по-силна. Всеки път на зазоряване се надявах, че този нов ден ще ми донесе свобода и ще мога да го преживея без терзанието от мъчителната болка да бъда прикована към мъката от онази нощ, която завинаги щеше да разделя живота ми на сега и тогава.
     Излязох изпод душа и се подсуших. Когато се погледнах в огледалото, ми се стори, че изглеждам по-добре, отколкото през повечето сутрини. Въпреки че кошмарите ме бяха последвали и тук, бях спала добре, което не ми се бе случвало през последните шест месеца. Бях изпълнена с усещането за кротко задоволство, което отдавах на езерото, чиито води проблясваха отвъд моя прозорец. Какво можеше да е по-успокояващо от звука на водата, тихо плискаща се върху пясъчния бряг? Несъмнено част от този покой щеше да проникне в душата ми или, най-малкото, щеше да ми помогне да спя спокойно, от което толкова много се нуждаех.
     Върнах се в спалнята и облякох шорти в цвят каки и черна риза с копчета, с къси ръкави. Възнамерявах да отида в закусвалнята в града, за която ми спомена Ан, и исках да изглеждам представително, тъй като смятах да попитам за – надявам се, все още вакантната – длъжност на сервитьорка.
     Изсуших косата си и я оставих да пада свободно, а после си сложих дискретен грим. Обух черните си сандали и излязох през вратата. Докато заключвах, топлият сутрешен ветрец галеше кожата ми.
     Десет минути по-късно паркирах до тротоара пред „При Норм“. Заведението имаше вид на класическа провинциална закусвалня. Погледнах през огромния стъклен прозорец и видях, че в осем сутринта в понеделник половината маси вече бяха заети. Върху прозореца все още висеше табела с надпис: „Наема се персонал“. Да!
     Отворих вратата и ме посрещнаха аромат на кафе и бекон, приглушени разговори и тих смях откъм сепаретата и масите.
     Прекосих помещението и седнах на бара редом с две млади жени в къси дънкови панталонки и потничета, които очевидно не бяха служителки, отскочили да закусят, преди да се отправят към офисите.
     Докато се настанявах върху високата въртяща се червена пластмасова табуретка, жената, седяща до мен, ме погледна и ми се усмихна.
     – Добро утро – поздравих я аз и ѝ се усмихнах в отговор.
     – Добро утро! – отвърна тя.
     Взех менюто, лежащо пред мен, и сервитьорката – по-възрастна жена с къса посивяла коса, която стоеше до шубера, – ме стрелна с поглед през рамо и подвикна:
     – Ей сега идвам, скъпа.
     Изглеждаше притеснена, докато прелистваше бележника си с поръчките. Мястото беше наполовина пълно, но тя очевидно беше сама и ѝ бе трудно да се справи. Сутрешната навалица винаги се състоеше от клиенти, които искаха бързо обслужване, за да не закъснеят за работа.
     – Не бързам – успокоих я аз.
     Няколко минути по-късно, след като беше изпълнила чакащите поръчки, дойде до мен и разсеяно попита:
     – Кафе?
     – Да, моля. Изглежда, сте претрупана с работа – ще ви облекча и ще поръчам номер три от менюто, каквото и да е то.
     – Бог да те благослови, скъпа – засмя се тя. – Сигурно имаш опит като сервитьорка.
     – Всъщност – аз ѝ се усмихнах и ѝ подадох менюто – имам и знам, че сега не е най-подходящият момент, но видях отвън обявата, че наемате персонал.
     – Сериозно? – изуми се тя. – Кога можеш да започнеш?
     Засмях се.
     – Колкото е възможно по-скоро. Мога да дойда по-късно и да попълня молба или...
     – Не е нужно. Ти имаш опит като сервитьорка, търсиш работа, наета си. По-късно ще оформим нужните документи, но Норм е мой съпруг. Имам право да наемам други сервитьорки и току-що те наех. – Тя ми протегна ръка. – Между другото, аз съм Маги Янсен.
     – Бри Прескот – усмихна се аз. – Много благодаря!
     – Ти току-що направи утрото ми по-хубаво! – заяви тя, докато се отдалечаваше, за да долее чашите с кафе на други клиенти.
     Е, това беше най-лесното интервю за работа, което някога съм имала.
     – Нова ли си в града? – поинтересува се младата жена до мен.
     Извърнах се с усмивка към нея.
     – Да, всъщност вчера пристигнах.
     – Е, добре дошла в Пелион. Аз съм Мелани Шол, а това е сестра ми Лиза. – Момичето от дясната ѝ страна се приведе и ми протегна ръка.
     – Приятно ми е да се запознаем – отвърнах и стиснах ръката ѝ.
     Забелязах презрамките на бански костюми, надничащи изпод потничетата им, и попитах:
     – На почивка ли сте тук?
     – О, не – засмя се Мелани, – ние работим на отсрещния бряг. През следващите няколко седмици ще бъдем спасителки, докато туристите са тук, а през зимата се връщаме на работа в семейната пицария.
     Кимнах, отпивайки от кафето. Реших, че изглеждат приблизително на моята възраст, макар че навярно Лиза беше по-млада. Приличаха си, със своите червеникавокестеняви коси и големи сини очи.
     – Ако имаш някакви въпроси за този град, само ни попитай – рече Лиза. – Нашата работа е да знаем всички клюки – додаде тя и ми смигна. – Можем да ти кажем с кого да се срещаш и кого да избягваш. Както се казва, всички сме ги преслушали и сме истинска съкровищница на информация.
     Засмях се.
     – Добре, ще го имам предвид. Наистина се радвам, че се запознах с вас, момичета. – Понечих да се извърна напред, когато нещо ми хрумна. – Хей, всъщност искам да ви попитам за един човек. Миналата вечер изпуснах някои вещи на паркинга пред аптеката и един млад мъж се спря, за да ми помогне. Висок, слаб, с добро телосложение, но... не знам, той не каза нито дума... и има дълга брада...
     – Арчър Хейл – прекъсна ме Мелани. – Макар да съм изумена, че е спрял, за да ти помогне. Той обикновено не обръща внимание на никого. – Тя замълча. – Предполагам, че обикновено и на него никой не му обръща внимание.
     – Ами не смятам, че имаше избор – отвърнах. – Покупките ми се разпиляха точно пред краката му.
     Мелани сви рамене.
     – При все това е необичайно. Повярвай ми. Както и да е, мисля, че той е глух. Затова не говори. Като дете е претърпял някаква злополука. Ние сме били само на пет и шест години, когато се е случило, близо до града, на магистралата. Родителите му са били убити, както и началникът на полицията в града, негов чичо. Предполагам, че тогава е изгубил слуха си. Той живее в края на „Брайър Роуд“. Преди живееше с другия си чичо, който го обучаваше у дома, но след като преди няколко години чичо му почина, сега живее там съвсем сам. По-рано никога не е идвал в града, докато чичо му беше жив. Сега го срещаме от време на време. Но той е истински отшелник.
     – Леле – промълвих и се намръщих, – това е толкова тъжно.
     – Аха – включи се Лиза в нашия разговор, – защото видя ли тялото му? Разбира се, това им е в гените. Ако не беше толкова асоциален, щях да преспя с него.
     Мелани завъртя очи, а аз притиснах длан към устата си, за да не изплюя кафето.
     – О, моля те, мръсница такава – намеси се Мелани, – щеше да преспиш с него при всички положения, ако поне веднъж те беше погледнал.
     Лиза обмисля думите ѝ около секунда, после поклати глава.
     – Съмнявам се, че той изобщо знае какво да прави с това свое тяло. Срамота.
     Мелани отново завъртя очи и погледна към часовника над прозореца за поръчки.
     – О, по дяволите, трябва да вървим или ще закъснеем. – Извади портмонето си и извика към Маги: – Оставям парите на бара, Магс.
     – Благодаря, скъпа! – отвърна Маги, докато минаваше забързано покрай нас, понесла две чинии.
     Мелани надраска нещо върху салфетка и ми я подаде.
     – Това е телефонния ни номер – рече. – Много скоро планираме женско парти от другата страна на езерото. Може би ще поискаш да се присъединиш към нас?
     Взех салфетката.
     – О, ами добре, може би. – Усмихнах се, на свой ред написах своя номер на една салфетка и ѝ я връчих. – Благодаря много. Много мило от ваша страна.
     Бях изненадана колко се бе повишило настроението ми, след като си побъбрих с две момичета на моята възраст. Може би точно от това имах нужда – да си спомня, че съм обикновен човек с приятели и личен живот, както беше преди трагедията. Макар че беше толкова лесно да си представям, че животът ми е започнал и приключил през онзи ужасен ден. Ала това не беше вярно. Имах нужда по-често да си го напомням.
     Разбира се, моите приятели у дома няколко пъти се бяха опитали да ме убедят да изляза през месеците след смъртта на татко, но аз просто не бях готова. Може би си струва да се срещна с хора, които не бяха толкова запознати с моята трагедия – в крайна сметка нали тъкмо заради това бях предприела това пътешествие? Временно бягство? Надеждата, че новото място ще ми донесе изцеление? И след това щях да имам достатъчно сили отново да се изправя лице в лице с живота си.
     Лиза и Мелани се отправиха забързано към вратата, като пътьом размениха по няколко думи и махнаха на неколцина посетители в заведението. След минута Маги постави чиния пред мен.
     Докато се хранех, размишлявах над това, което ми бяха казали за мъжа на име Арчър Хейл. Сега вече разбирах – той беше глух. Зачудих се защо не ми бе хрумнало по-рано. Значи, заради това той мълчеше. Очевидно можеше да чете по устните. И аз сигурно съм го обидила с моя коментар да каже нещо. Затова лицето му бе помръкнало и той толкова внезапно си бе тръгнал. Вътрешно се свих от проявената нетактичност.
     – Браво на теб, Бри – промърморих тихо, докато отхапвах от препечената филийка.
     Мислено си отбелязах да му се извиня следващия път, когато го видя. Запитах се дали той знаеше жестомимичния език на глухонемите. Ще му покажа, че го владея, ако пожелае да говори с мен. Отлично знаех този език. Татко беше глух.
     Нещо в Арчър Хейл ме бе заинтригувало – нещо, което не можех да определя. Нещо, което нямаше нищо общо с факта, че той не можеше да чува или да говори, нито че бях много добре запозната с този конкретен недъг. Обмислях го около минута, ала не успях да намеря отговор.
     Приключих с храната, а Маги пренебрежително махна с ръка, когато я помолих за сметката.
     – Служителите се хранят безплатно! – извика тя, докато доливаше кафето на клиент, седнал по-далеч от мен на бара. – Ела по всяко време след два, за да попълним документите.
     – Добре – усмихнах се, – ще се видим следобед.
     Оставих бакшиш на бара и се отправих към вратата. Не е зле, помислих си. Бях само от един ден в града, а вече имах дом, работа, донякъде се бях сприятелила със съседката си Ан, а може би и с Мелани и Лиза. Закрачих към колата с много по-бодра и уверена походка.
   
   

     ГЛАВА 4
   
     Бри
   
   
     На следващия ден рано сутринта започнах работа в „При Норм“. Самият Норм работеше в кухнята, най-често беше вкиснат и раздразнителен и не ми говореше много, но аз го видях да хвърля на Маги погледи, които може да се опишат единствено като изпълнени с обожание. Подозирах, че всъщност той е добряк; въобще не ме плашеше. Освен това знаех, че съм добра сервитьорка, и само час след като започнах работа, нивото на стрес на Маги значително се понижи, така че имах чувството, че тутакси съм спечелила одобрението на Норм.
     В закусвалнята цареше огромно оживление, работата беше проста и ясна, а местните посетители – приветливи и приятни хора. Нямаше от какво да се оплача и първите два дни минаха бързо и гладко.
     В сряда след работа се прибрах у дома, взех душ, облякох банския костюм, къси дънкови панталонки и бял потник с намерението да се спусна до езерото и малко да изследвам района. Закопчах каишката на Фийби и заключих вратата зад себе си.
     Когато излизах от къщата, Ан ме извика от предния си двор, където поливаше розовите храсти. Приближих я с усмивка.
     – Как свикваш с новото място? – попита тя, остави лейката на земята и се приближи до оградата, където бях застанала.
     – Добре! Канех се да намина и да ти благодаря, задето ми каза за свободното място в закусвалнята. Назначиха ме и сега работя там като сервитьорка.
     – О, това е прекрасно! Маги е истинско съкровище. Не позволявай на Норм да те изплаши – той е като тези кучета, които лаят, но не хапят.
     Засмях се.
     – Доста бързо го разбрах – смигнах ѝ аз. – Всичко е наред. Тъкмо смятах да сляза с колата надолу по пътя и да проуча езерото.
     – О, чудесно. Близките пристани не са най-подходящото място за разходка, но ти, естествено, сигурно вече си го разбрала Ако слезеш надолу по „Брайър Роуд“ и следваш табелите, ще те изведат до малък плаж. – Тя ми обясни накратко как да стигна дотам, и после добави: – Ако искаш, можеш да вземеш велосипеда ми, който вече не използвам. С моя артрит не мога да държа добре кормилото и не се чувствам в безопасност. Но той е почти нов и дори има кошница за кучето ти. – Съседката ми сведе поглед към въпросния представител на кучешкия род. – Здравей. Как се казваш? – Усмихна се на Фийби, която отвърна с щастлив лай и дори направи няколко танцови стъпки.
     – Кажи „здравей“, Фийби.
     – Какво сладко момиче си ти – рече Ан и леко се наведе, за да може Фийби да близне ръката ѝ.
     – Велосипедът е в стаята ми за гости – каза Ан, след като се изправи. – Искаш ли да го видиш?
     Аз се поколебах.
     – Сигурна ли си? Искам да кажа, че наистина предпочитам да отида до езерото с колело, отколкото с кола, но...
     – Да, да. – Тя ми махна с ръка да я последвам и се запъти към къщата. – Ще ми е приятно някой да го използва. Някога ходех да бера боровинки с него. Има много диви храсти надолу край пътя. Вземи две торби, можеш на връщане да ги сложиш в кошницата на велосипеда, ако набереш плодове. Правиш ли сладкиши?
     – Хм – промърморих, докато я следвах към дома ѝ. – Някога правех. Отдавна не съм пробвала.
     Ан се извърна и ме погледна.
     – Е, може би боровинките ще те вдъхновят да сложиш отново престилката. – Тя ми се усмихна и отвори вратата вдясно от всекидневната.
     Къщата ѝ бе обзаведена със стари, покрити с калъфи мебели, навсякъде се виждаха пръснати различни дребни украшения и рамкирани фотографии. Въздухът бе изпълнен с уханието на изсушен евкалипт. Тутакси ме завладя усещане за удобство и щастие.
     – Ето ни и нас – заяви Ан, изкарвайки велосипеда от стаята, в която бе влязла преди няколко секунди. Не можах да сдържа усмивката си. Това беше един от онези старомодни велосипеди с голяма кошница отпред.
     – О, мили Боже! Великолепен е! Сигурна ли си, че искаш да го използвам?
     – Нищо няма да ме направи по-щастлива, скъпа. Всъщност, ако смяташ, че ще ти върши работа, можеш да го задържиш.
     Усмихнах ѝ се, докато бутах велосипеда към верандата.
     – Нямам думи да ти благодаря, Ан. Много мило от твоя страна. Аз наистина... благодаря ти.
     Тя приближи зад мен и ми помогна да го сваля по стълбите.
     – За мен е удоволствие. Щастлива съм да знам, че ще бъде използван и ще носи радост.
     Отново ѝ се усмихнах, любувайки се на колелото, когато внезапно ми хрумна.
     – Може ли да те попитам нещо? В града се натъкнах на един мъж, а някой друг, с когото се запознах, ми спомена, че той живеел в края на „Брайър Роуд“. Арчър Хейл? Познаваш ли го?
     Ан се намръщи и същевременно доби замислено изражение.
     – Да, знам за него. Всъщност ти ще минеш точно покрай неговия имот на път за малкия плаж. Ще го видиш – това наистина е единственият имот по протежение на шосето. – Тя замълча за секунда. – Да, Арчър Хейл... помня го като сладко малко момче. Макар че сега не говори. Предполагам, че е, защото не може да чува.
     Наклоних глава.
     – Знаеш ли точно какво се е случило с него?
     Тя стисна устни и тихо изсумтя.
     – Стана голяма автомобилна катастрофа в покрайнините на града точно по времето, когато на моя Бил му поставиха диагнозата. Навярно не съм обърнала много внимание на подробностите за разлика от останалите жители на града – просто тъгувах с тях. Но знам, че родителите на Арчър и неговият чичо Конър Хейл, собственик на града и началник на полицията, са загинали в този ден. Каквото и да се е случило по време на този инцидент, сериозно е засегнало Арчър. Хм, чакай да помисля... – Възрастната жена замълча. – Момчето отиде да живее при другия си чичо, Нейтан Хейл. Но той почина преди три или четири години, от някакъв рак, доколкото помня. – Погледът ѝ се зарея покрай мен и тя остана няколко секунди втренчена в пространството. – Според някои хора в града той не е съвсем наред с главата. Имам предвид Арчър. Но не знам точно. Може би просто го оприличават с чичо му. Моята по-малка сестра е била съученичка на Нейтан Хейл и той не бил напълно нормален. Дяволски умен, но винаги малко странен. А когато се върна у дома, след като се уволни от армията, той беше дори още по-... различен.
     Аз се намръщих насреща ѝ.
     – И въпреки това са изпратили едно малко момче да живее с него?
     – Ами предполагам, че се е представил добре пред общинските служби. А и доколкото знам, той е бил единственият роднина, който момчето е имало. – Тя отново се умълча за минута. – Отдавна не съм говорила за предишното поколение момчета Хейл. Но около тях със сигурност винаги е имало шумотевица. Хмм. – Ан отново замълча за няколко секунди. – Сега, като се замисля, ситуацията на младия Хейл наистина е тъжна. Понякога в малките градове хората, които винаги са били във фокуса на вниманието на обществото, сякаш се превръщат в нещо като... част от общия фон. Докато жителите на града са се опитвали да забравят трагедията, Арчър може би просто се е изгубил в цялата суматоха. Какъв срам.
     Моята съседка отново се умълча, явно потънала в спомените си, и аз реших, че е време да потеглям.
     – Хмм, ами... – усмихнах се, – благодаря за указанията. По-късно ще намина.
     Лицето на Ан засия и тя се върна в настоящето.
     – Да, би било чудесно. Приятен ден. – Усмихна ми се, извърна се и взе лейката, която бе оставила върху верандата, а аз избутах велосипеда през предната порта.
     Сложих Фийби в кошницата, качих се на велосипеда и бавно подкарах към „Брайър Роуд“. Замислих се за това, което Ан ми бе разказала за братята Хейл и за Арчър Хейл. Явно никой не знаеше какво точно се бе случило с него – или пък бяха забравили подробностите? Знаех какво е да изгубиш родителите си, макар и не наведнъж. Как изобщо е възможно да се справиш с нещо подобно? Дали човешкият разум не е устроен така, че да приема само по една загуба? Няма ли човек да полудее от толкова много болка и скръб, изпълнили сърцето? Понякога имах чувството, че едва сдържам емоциите си. Сигурно всички се справяме с мъката по различни начини – болката и лечението са индивидуални, както и хората, които ги преживяват.
     Гледката на това, което навярно беше неговият имот, ме изтръгна от размислите. Участъкът беше заобиколен от висока ограда, короните на дърветата бяха толкова високи и гъсти, че зад тях нищо не можеше да се зърне. Извих врат, за да видя колко надалеч стига оградата, но от пътя беше трудно да се определи, тъй като от двете страни имаше гора. Погледът ми се насочи към предната ограда, където имаше малка порта, но тя беше залостена.
     Не разбирах какво ме бе накарало да стоя тук и просто да се взирам в нея, заслушана в жуженето на комарите. Но след няколко минути Фийби тихо излая и аз продължих надолу по пътя към плажа, който ми бе препоръчала Ан.
     Прекарах няколко часа на брега, плувах и се пекох на слънце. Фийби се бе излегнала на сянка върху края на кърпата ми и доволно спеше. Августовският ден беше горещ, но благодарение на лекият вятър, подухващ откъм езерото, и сянката на дърветата отвъд брега беше приятно. Малко по-далеч върху плажната ивица се виждаха неколцина души, но като цяло плажът беше пуст. Предположих, че се дължи на това, че тази страна на езерото се посещаваше най-вече от местните жители. Излегнах се върху кърпата редом с Фийби и се взрях във върховете на полюшващите се дървета и късчетата лазурносиньо небе, заслушана в плисъка на водата. След няколко минути затворих очи с намерението малко да си почина, ала вместо това съм заспала.
     Сънувах татко. Само че този път той не умря веднага. Успя да пропълзи в кухнята в същото време, когато мъжът изскочи през задната врата.
     – Ти си жив! – възкликнах аз, надигайки се от пода, където ме бе оставил мъжът.
     Той ми кимна с нежна усмивка на лицето.
     – Добре ли си? – неуверено попитах, изпълнена със страх.
     – Да – отвърна той и аз се сепнах, защото татко никога не използваше гласа си, само ръцете.
     – Ти говориш – прошепнах.
     – Да – отвърна той отново и тихо се засмя. – Разбира се. – Но в този момент забелязах, че устните му не се движат.
     – Искам да се върнеш, татко – пророних и в очите ми избиха сълзи. – Толкова много ми липсваш.
     Лицето му стана сериозно и сякаш разстоянието помежду ни се увеличаваше, макар че нито един от нас не се движеше.
     – Толкова съжалявам, че двамата не можем да се върнем, малка Бри – рече той, наричайки ме с детското ми име.
     – Двамата? – прошепнах объркано, наблюдавайки как разстоянието между нас продължава да се увеличава.
     Внезапно той изчезна и аз останах сама. Плачех и очите ми бяха затворени, но все още усещах присъствието му редом с мен.
     Рязко се събудих, топли сълзи се стичаха по страните ми, а остатъците от съня бавно се разсейваха в мъгла. Докато лежах там, опитвайки се да овладея емоциите си, можех да се закълна, че чух как някой се отдалечава в гората зад мен.
   
     * * *
   
     На следващия ден пристигнах в закусвалнята рано сутринта. Макар че спах добре, същата сутрин ме споходи много лош спомен и не можех да се отърся от тъгата, която ме бе завладяла.
     Потопих се в сутрешната суматоха, свела глава, опитвайки се да запълня мислите си с поръчките, сервирането на храна и доливането на кафе. Около девет, когато закусвалнята започна да опустява, вече се чувствах по-добре, по-спокойна.
     Попълвах запасите от подправки върху бара, когато входната врата се отвори и влезе млад мъж в полицейска униформа. Той свали фуражката си и прокара ръка през късо подстриганата си, вълниста кестенява коса, преди да кимне за поздрав към Маги, която му се усмихна и го приветства с краткото:
     – Трав.
     Докато вървеше към бара, погледът му се отмести към мен и за секунда очите ни се срещнаха. Лицето му се озари от усмивка и равните му, бели зъби блеснаха насреща ми, когато се настани на стола пред мен.
     – Е, ти сигурно си причината тази сутрин Маги да се усмихва – заяви той и протегна ръка. – Аз съм Травис Хейл.
     О, още един Хейл. Аз му се усмихнах в отговор и стиснах дланта му.
     – Здравей, Травис. Бри Прескот.
     Мъжът изпъна дългите си крака под барплота.
     – Приятно ми е да се запознаем, Бри. Какво те води в Пелион?
     Подбрах думите си внимателно, тъй като не желаех той да ме помисли за някоя чудата скитница. Макар че, ако трябваше да съм напълно откровена, точно това бях в този момент.
     – Ами, Травис, неотдавна завърших колежа и реших да предприема нещо като малко пътешествие, за да отпразнувам свободата – усмихнах се. – И се озовах тук, във вашия приятен малък град.
     – Опознаваш света, докато имаш възможност – подсмихна се той. – Харесва ми. Щеше ми се и аз да имах повече време за това.
     Усмихнах се и му подадох менюто в момента, когато Маги приближи зад мен. Тя грабна менюто и го пъхна под плота.
     – Досега Травис Хейл сигурно го е научил наизуст – смигна ми. – Идва тук още когато се налагаше майка му да го слага върху високо детско столче, за да достигне масата. Като заговорихме за майка ти, как е тя?
     – О, тя е добре – усмихна се Травис. – Знаеш, че постоянно е заета, никога не ѝ липсват социални контакти. А сега е допълнително ангажирана с всички тези планове за разширяването на града.
     Маги едва забележимо стисна устни.
     – Е, поздрави я от мен – кимна и любезно се усмихна.
     – Непременно – отвърна Травис и се извърна към мен.
     – Значи, фамилията ти е Хейл – подхванах аз. – Сигурно си роднина на Арчър Хейл.
     Едната вежда на Травис леко се повдигна и за миг той, изглежда, се смути.
     – Арчър? Да, той ми е братовчед. Познаваш ли го?
     – О, не – поклатих глава. – Натъкнах се на него преди няколко дни и поразпитах за него... той беше малко...
     – Странен? – довърши Травис.
     – Различен – поправих го и се замислих. Сетне махнах с ръка. – Запознах се с двама-трима души в града и той беше един от тях, така че... искам да кажа, всъщност не точно се запознах с него, но... – Грабнах каната с кафе от кафе машината и въпросително я вдигнах. Той кимна и аз се заех да му наливам кафе.
     – Трудно е да се запознаеш с някого, който не говори – рече Травис и за миг се замисли. – През годините съм се опитвал да разговарям с него, но той никога не е откликвал на любезности. Живее в свой собствен свят. Съжалявам, че е бил от хората, които са те приветствали с добре дошла. Както и да е, хубаво е, че си дошла при нас.
     – Благодаря – отвърнах аз. – Значи, ти си полицай в Пелион? – попитах, за да поддържам разговора, макар да беше очевидно.
     – Аха – кимна той.
     – И е на път да стане началник на полицията – намеси се Маги, – също като баща си преди него. – Тя смигна и се отправи към масата до бара, където сядахме, за да отдъхнем.
     Травис повдигна вежди и се усмихна.
     – Е, ще видим – измърмори, макар да не изглеждаше, че се съмнява.
     Аз само се усмихнах и той също ми се усмихна. Не споменах, че Ан ми бе казала за баща му, който, предположих, е бил Конър Хейл. Помислих, че може да му се стори странно, че съм разпитвала за семейството му. Или най-малкото за трагедията, случила се с тях.
     – Къде си се настанила? – поинтересува се той.
     – О, точно край езерото – отвърнах. – „Рокуел Лейн“.
     – В една от вилите под наем на Джордж Коник?
     Кимнах.
     – Е, Бри, с удоволствие ще те разведа наоколо някой път, когато имаш време. – Очите му с цвета на отлежало уиски ме огледаха.
     Аз се усмихнах, докато го изучавах. Несъмнено той беше красавец. Бях почти сигурна, че ме кани на среща, а не просто се опитва да се държи любезно. Ала точно сега срещите с мъже не ми се струваха най-блестящата идея.
     – Съжалявам, Травис, нещата при мен са... малко сложни в момента.
     Той няколко секунди ме гледа изпитателно и аз се изчервих от погледа му.
     – Е, аз съм доста обикновено момче, Бри – смигна ми.
     Засмях се, благодарна, че успя да разведри обстановката. Двамата побъбрихме непринудено, докато той допиваше кафето си, а аз продължих да допълвам подправките и да почиствам.
     Норм излезе от кухнята точно когато Травис ставаше да си тръгне.
     – Да не би да флиртуваш с новата ми сервитьорка? – сърдито измърмори Норм.
     – Налага се – отвърна Травис. – Поради някаква незнайна причина Маги все още не желае да натири вкиснатия ти задник заради мен. – Травис смигна на Маги, която бършеше масата до бара. – Макар че скоро ще се осъзнае. Поне се надявам.
     Норм изсумтя и избърса ръце в изцапаната с мазни петна престилка, покриваща закръгленото му шкембе.
     – Тя всека вечер се връща у дома при това – заяви той. – Какво ще търси при теб?
     Травис се изкиска и се обърна, за да си върви, но подвикна към Маги:
     – Ела да ме намериш, когато ти писне от този свадлив тъпанар.
     Маги прихна и оправи късите си посивели къдрици, а Норм, мърморейки, се запъти към кухнята. На вратата Травис се извърна към мен и подхвърли:
     – Предложението ми остава в сила, Бри.
     Аз се усмихнах, докато той затваряше вратата зад себе си.
     – Бъди внимателна – посъветва ме Маги. – Докато се усетиш, този тип ще ти смъкне гащичките с чара си. – Но се усмихваше, докато го изричаше.
     Засмях се и поклатих глава, наблюдавайки през прозореца как Травис Хейл сяда в полицейската кола и потегля от тротоара.
   
     * * *
   
     Същата вечер отново се спуснах с велосипеда по „Брайър Роуд“ и се заех да бера боровинки от храстите покрай пътя. Когато торбата ми се напълни, а пръстите ми се обагриха в тъмновиолетово, се отправих към къщи. По обратния път се спрях пред имота на Арчър и се загледах в оградата пред мен без някаква особена причина – поне такава, която бих могла да обясня. След няколко минути завъртях педалите към своя дом.
     Тази нощ сънувах, че лежа на брега на езерото. Усещах пясъка под голата си кожа, песъчинките се забиваха в плътта ми, когато се триех в тях под тежестта на мъжкото тяло върху мен. Не изпитвах нито страх, нито болка; исках той да бъде там. Водата стигаше до краката ми и като гладка хладна коприна галеше кожата ми, успокоявайки като балсам жиленето на твърдия пясък.
     Събудих се задъхана, зърната на гърдите ми бяха болезнено щръкнали под тениската, а слабините ми пулсираха. Дълго се въртях в леглото и заспах чак на зазоряване.
   

     ГЛАВА 5
   
     Бри
   
   
     Следващият ден ми беше почивен. Когато се събудих и погледнах часовника, показваше 8:17. Леко се сепнах. От месеци не бях спала толкова до късно, но предполагам, че трябваше да се очаква, тъй като предишната нощ почти не бях мигнала. Седнах бавно в леглото и стаята доби ясни очертания. Когато спуснах крака от ръба на леглото, почувствах тежест и умора. Замаяната ми от сън глава едва започна да се избистря, когато чух звуци откъм улицата: падна клонче или в далечината се разнесе ревът от запален двигател на лодка, ала умът ми ги улови и ме пренесе направо в утринния ми кошмар – застинах, мускулите ми се напрегнаха от ужас, мозъкът ми крещеше. Аз гледах през прозорчето на вратата, отделяща ме от татко. Той ме видя с периферното си зрение и започна с жестове да сигнализира: Скрий се!, отново и отново, докато мъжът му крещеше да си свали ръцете. Баща ми не можеше да го чуе и ръцете му продължиха да се движат само за мен. Тялото ми се разтърси, когато пистолетът изгърмя. Извиках и ръката ми се стрелна към устата, заглушавайки звука. Политнах назад, мигом завладяна от паника и ужас. Препънах се в ръба на кашон и паднах по гръб. Подвих крака под себе си, опитвайки се да се смаля колкото може повече. Тук нямаше телефон. Очите ми се стрелкаха отчаяно из стаята в търсене на нещо, зад което да се скрия, някакво място, където да пропълзя. И в този миг вратата се отвори...
     Реалността се стовари отгоре ми, когато светът около мен се проясни и аз почувствах как юмруците ми стискат чаршафите. Изпуснах пресеклив дъх и станах, цялата трепереща. Изтичах в банята точно навреме. Господи, това не може да продължава вечно. Не плачи, не плачи. Фийби седеше на пода в краката ми и тихо скимтеше.
     След няколко минути дойдох на себе си.
     – Всичко е наред, момичето ми – казах, галейки Фийби по главата в опит да успокоя не само нея, но и себе си.
     Запътих се към душа с леко олюляваща се походка и след двайсет минути, облечена с бански, шорти и синьо горнище, вече се чувствах малко по-добре. Поех дълбок дъх, затворих очи и си заповядах да овладея емоциите. С мен всичко беше наред.
     Закусих набързо, обух сандалите, грабнах книгата си и плажната кърпа, извиках Фийби и излязох на улицата, където ме посрещна топлият, леко влажен въздух. Наоколо вече жужаха комари, а някъде наблизо крякаше жаба.
     Вдъхнах дълбоко свежия въздух, напълвайки дробовете си с мириса на бор и езерна вода. След като се качих на велосипеда и настаних Фийби в кошницата, вече можех да издишам спокойно.
     Отново подкарах надолу по „Брайър Роуд“ и се разположих на малкия плаж, на който бях преди два дни. Потопих се в романа и неусетно изминаха два часа, а аз прочетох книгата. Станах, протегнах се и зареях поглед към спокойната езерна вода. Присвих очи, за да разгледам по-добре отсрещния бряг, където по водата се носеха лодки и джетове.
     Докато сгъвах кърпата, си помислих, че имам късмет, задето се настаних от тази страна на езерото. Тишината и спокойствието бяха точно това, от което се нуждаех.
     Нагласих Фийби в кошницата, избутах велосипеда по лекото нанадолнище към шосето и бавно подкарах към оградата на Арчър Хейл.
     Отбих встрани от пътя, когато покрай мен мина пощенски пикап, а шофьорът вдигна ръка за поздрав. От гумите се надигна прахоляк, аз се закашлях, махайки с ръка мръсния въздух, и отново излязох на шосето.
     Изминах краткото разстояние до оградата и спрях. Днес слънчевите лъчи падаха под кос ъгъл и аз различих няколко правоъгълника върху дъските, които бяха малко по-светли, сякаш някога на тях бяха висели табели, които са били свалени.
     Тъкмо понечих да подкарам отново, когато забелязах, че малката порта е леко открехната. Спрях и няколко минути се взирах в нея. Пощаджията сигурно бе донесъл пощата и я бе оставил отворена.
     Побутнах велосипеда и се облегнах на оградата. Отворих портата по-широко и надникнах.
     Затаих дъх, когато видях красива каменна пътека, водеща към малка бяла къща на около трийсетина метра от мен. Не знаех какво точно съм очаквала да видя, но определено не беше това. Всичко наоколо беше грижливо подредено и отлично поддържано. От едната страна на пътеката между дърветата се гушеше малка морава, обрасла с изумруденозелена, наскоро окосена трева, а вляво се виждаше градина с дървени палети.
     Отдръпнах се и започнах да притварям портата, когато Фийби изскочи от кошницата на велосипеда и се промуши през тясната пролука.
     – Мамка му! Фийби!
     Побутнах още малко портата и отново надникнах вътре. Фийби седеше в края на пътеката, дишаше тежко и ме гледаше.
     – Лошо куче – прошепнах. – Връщай се веднага тук!
     Фийби ме погледна, завъртя опашка и хукна в лек тръс по пътеката. Изпъшках. Е, по дяволите! Минах през портата, оставяйки я леко отворена, като продължавах да викам Фийби, която очевидно смяташе, че мога да целуна малкото ѝ кучешко дупе, и изобщо нямаше намерение да ми се подчини.
     Когато приближих, видях голям вътрешен двор, покрит с каменни плочи и широка пътека пред къщата, оградена от двете страни и украсена с големи сандъци, пълни с растения.
     Докато обхождах с поглед двора, внезапно чух звуци от силни удари, разнасящи се през интервал от няколко секунди. Някой сечеше дърва? Това ли означаваха звуците?
     Фийби заобиколи къщата и изчезна от поглед.
     Наклоних глава и се заслушах, докато пристъпвах от крак на крак. Какво да правя? Не можех да оставя Фийби тук. Не можех да се върна обратно при портата и високо да извикам Арчър – той не можеше да ме чуе.
     Трябваше да отида да я прибера. Арчър беше там. Аз не съм от момичетата, които доброволно се забъркват в опасни ситуации. Не че съм ги търсила и преди – ала при все това опасността ме бе открила. Но все пак. Не изгарях от желание да навляза в непозната територия. Дяволско малко непослушно куче. Но докато стоях и размишлявах, събирайки кураж да отида да потърся Фийби, си мислех за Арчър. Интуицията ми подсказваше, че той е безопасен. Това би трябвало да означава нещо. Нима ще позволя на онзи зъл мъж да ме застави да престана да се доверявам на своите инстинкти до края на живота си?
     Припомних се как космите на ръцете ми настръхнаха в мига, в който през онази нощ чух звъна на звънчето над входната врата. Нещо вътре в мен бе предугадило трагедията, а сега, докато стоях тук, нещо вътре в мен ми подсказваше, че не бях в опасност. Краката ми пристъпиха напред.
     Вървях бавно по пътеката, вдъхвах острия мирис на дървесна мъзга и свежо окосена трева и не спирах тихо да зова Фийби.
     Заобиколих къщата по каменната пътека, прокарвайки ръка по белосаните стволове на дърветата. Завих зад ъгъла и ето го пред мен – беше с гръб и вдигна брадвата над главата си, а когато я спусна, мускулите му се напрегнаха. Острието разсече пъна право в средата, той се разцепи на три и парчетата паднаха в прахта.
     Мъжът се наведе, вдигна ги и ги сложи в спретната купчина цепеници под дървото, покрита от едната страна с голямо брезентово платнище.
     Когато се извърна към големия дръвник, върху който цепеше по-малките пънове, той ме зърна, сепна се, после застина. Двамата стояхме и се взирахме един в друг, моята уста – полуотворена, а неговите очи – широко облещени. Недалеч запя птица, а между дърветата се разнесе ответно чуруликане.
     Затворих уста и се усмихнах, но Арчър остана втренчен няколко секунди, преди да плъзне набързо поглед по мен и да насочи присвитите си очи към лицето ми.
     Аз също го огледах – отлично оформената гола гръд, гладките мускули и стегнатия, плосък корем. Никога не бях виждала мъж с осем плочки, но ето го сега, точно пред мен. Предполагам, че макар и да е малко странно, мълчаливите отшелници могат да притежават изключително телосложение. Браво на него.
     Той беше облечен в нещо като панталони в цвят каки, срязани до коленете и завързани около талията с... връв? Интересно. Погледът ми се насочи към работните ботуши и се върна към лицето му. Докато се изучавахме взаимно, главата му бе килната настрани, но изражението му остана непроменено: подозрително.
     Брадата му беше все така рошава, както първия път, когато го бях видяла. Очевидно грижливото поддържане на моравата не се отнасяше до растителността на лицето му. Нуждаеше се от сериозно подстригване. Беше толкова дълга, че навярно я бе пуснал да расте на воля от доста време, може би няколко години.
     Прокашлях се.
     – Здравей – усмихнах се и пристъпих по-близо, за да може той да чете по устните ми. – Извинявай за безпокойството. Кучето ми избяга тук. Извиках я, но тя не ме послуша. – Озърнах се, но Фийби не се виждаше никъде наоколо.
     Арчър отметна прекалено дългия кичур коса от очите си и смръщи вежди в отговор на думите ми. Обърна се, взе брадвата, пъхна я процепа в дръвника и после се извърна отново към мен. Преглътнах с усилие.
     Внезапно малка бяла пухкава топка изскочи измежду дърветата, изтича към Арчър и седна в краката му с изплезен език.
     Арчър сведе поглед към нея, наведе се и я погали по главата. Фийби възторжено облиза ръката му и заджафка за още, когато той се отдръпна и се изправи. Малка предателка.
     – Това е тя – отбелязах очевидното. Той продължаваше да се взира в мен.
     – Ъ, ами домът ти – продължих и посочих с жест имота наоколо – е много хубав. – Арчър продължаваше да ме зяпа. Накрая аз наклоних глава. – Помниш ли ме? От града? Шоколадовите блокчета? – усмихнах се.
     Той продължаваше да ме гледа втренчено.
     Господи, трябваше да си тръгвам. Това беше неловко. Прочистих гърлото си.
     – Фийби! – извиках. – Ела тук, момиче! – Фийби ме удостои с поглед, но не помръдна от мястото си в краката на Арчър.
     Местех поглед от Арчър към Фийби. И двамата бяха абсолютно неподвижни, два чифта очи, вперени в мен.
     Добре.
     Спрях очи върху Арчър.
     – Разбираш ли ме? Какво казвам? – попитах аз.
     Изглежда думите ми привлякоха за кратко вниманието му. Той ме погледна за секунда, после стисна устни и въздъхна, като че ли бе взел решение. Заобиколи ме и се запъти към къщата. Фийби подтичваше след него. Аз се смутих и се обърнах, за да го видя, и в този миг той се извърна и с жест ми показа да го последвам.
     Предположих, че иска да ме изпроводи до портата. Забързах след него, като ускорих темпа, за да не изоставам от дългите му крачки. Малката предателка, позната като Фийби, през цялото време ситнеше до Арчър и радостно лаеше, но от време на време се обръщаше, за да се увери, че ги следвам.
     – Ти не си от онези убийци, любители на брадвите или нещо подобно? – попитах, когато стигнах до мястото, където той бе спрял, за да ме изчака. Шегувах се, но тутакси ми хрумна, че дори и да се разкрещя, тук никой нямаше да ме чуе. Довери се на инстинктите си, Бри, напомних си.
     Арчър Хейл повдигна вежди и посочи към брадвата, забита в дръвника. Погледнах към нея, после отново вперих поглед в Арчър.
     – Вярно – прошепнах. – Цялата тази работа с убиеца, почитател на брадвите, няма как да се получи, ако няма брадва.
     Същата едва доловима усмивка, която бях зърнала на паркинга пред аптеката, взе решението вместо мен. Смело изминах целия път до входната врата на дома му.
     Той я отвори и аз ахнах, когато надникнах вътре и видях голяма тухлена камина, от двете страни на която до тавана се издигаха два високи библиотечни шкафа, пълни с книги с твърди и меки корици. Пристъпих към тях като омагьосан робот книгоман, но почувствах ръката на Арчър върху рамото си и спрях. Той вдигна пръст, за да покаже, че след минута ще се върне, и се скри вътре. Когато след две секунди се появи отново, в ръката му имаше бележник и пишеше нещо върху листа. Аз зачаках и когато той го обърна към мен, върху него с много прилежен почерк, с главни букви бе написано:
   
     ДА, АЗ ТЕ РАЗБИРАМ.
     НУЖНО ЛИ ТИ Е ОЩЕ НЕЩО?
   
     Погледът ми се стрелна към очите му и устата ми леко се отвори, за да отвърне, но аз я затворих, преди да отговоря на въпроса. Между другото, доста груб въпрос. Но наистина, какво още исках? Около минута дъвках устната си, пристъпвайки от крак на крак, докато той ме наблюдаваше в очакване на моя отговор. Изражението на лицето му беше недоверчиво и напрегнато, сякаш нямаше представа дали ще му отговоря, или ще го ухапя. Явно беше готов и за единия, и за другия вариант.
     – Ъ, аз само, чувствам се неудобно заради онзи ден. Не знаех, че ти не... говориш и исках само да ти кажа, че не беше нарочно... аз просто... аз съм нова в града... – Е, това наистина се получи супер. Исусе. – Искаш ли да хапнем пица или нещо друго? – изтърсих ни в клин, ни в ръкав и очите ми се разшириха. Наистина нямах намерение да го каня, дойде ми изневиделица. Погледнах го с надежда.
     Той се вторачи в мен, сякаш бях трудна математическа задача, която не можеше да реши.
     Намръщи се, после поднесе химикалката към листа, без да откъсва поглед от мен. Накрая сведе очи, написа нещо и вдиг­на бележника.
   
     НЕ.
   
     Не можах да сдържа смеха си. Той не се усмихна, само продължи да ме гледа с подозрение. Смехът ми секна и аз прошепнах:
     – Не?
     Сянка на смущение се мярна по лицето му, той взе бележника и написа още нещо. Когато го вдигна, видях, че е добавил една дума под първата. Сега съобщението гласеше:
   
     НЕ.
     БЛАГОДАРЯ.
   
     Издишах шумно, усещайки как страните ми пламват.
     – Добре. Разбирам. Ами още веднъж се извинявам за недоразумението на паркинга. И... извинявай, задето днес нахлух така в дома ти..., че моето куче... – Вдигнах Фийби на ръце. – Ами беше ми приятно да се запознаем. О, между другото, аз всъщност така и не се запознах с теб. Знам твоето име, но аз съм Бри. Бри Прескот. Сама ще намеря изхода. – Посочих с палец над рамото си, направих две крачки заднешком, после се обърнах и бързо закрачих обратно по пътеката към портата. Чух стъпките му зад гърба си, отдалечаващи се в противоположна посока, предполагам, към купчината с цепеници.
     Излязох от портата, но не я затворих докрай. Вместо това постоях малко от другата страна, сложила ръка върху топлото дърво. Е, това беше странно. И неловко. Какво си мислех, като го поканих да хапне пица с мен? Вдигнах очи към небето, сложих ръка на челото си и се намръщих.
     Докато стоях там и размишлявах, изведнъж ме осени една мисъл. Възнамерявах да попитам Арчър дали знае жестомимичния език, но в притеснението си бях забравила. А после той беше донесъл онзи глупав бележник. Но чак сега осъзнах, че Арчър Хейл нито веднъж не проследи движението на устните ми, докато говорех. Той гледаше очите ми.
     Обърнах се, отново минах през портата, с Фийби на ръце, и закрачих към дръвника зад къщата.
     Арчър стоеше там, с брадва в ръка, върху дръвника имаше сложен пън, но той не замахна. Просто се взираше в дървото. Съдейки по леко смръщеното му лице, явно се бе потопил в дълбок размисъл. А когато ме зърна, лицето му доби изумен вид, преди очите му отново недоверчиво да се присвият.
     Щом Фийби го съзря, започна да лае и отново да диша тежко, оплезила език.
     – Ти не си глух – заявих. – Чуваш чудесно.
     Той остана мълчалив около минута, после заби брадвата в дръвника, мина покрай мен и ме погледна по същия начин, както първия път, давайки ми знак да го последвам. И аз го сторих.
     Арчър прекрачи прага на къщата и отново се върна със същия бележник в ръце.
     След минута вдигна бележника.
   
     НЕ СЪМ ТИ КАЗВАЛ, ЧЕ СЪМ ГЛУХ.
   
     Аз замълчах за миг.
     – Не, не си – отвърнах меко. – Но не можеш да говориш, нали?
     Арчър ме погледна, взе бележника, писа около половин минута и го извърна към мен.
   
     МОГА ДА ГОВОРЯ. ПРОСТО МИ ХАРЕСВА ДА СЕ ХВАЛЯ С КРАСИВИЯ СИ ПОЧЕРК.
   
     Вторачих се в думите, осмисляйки ги, смръщила вежди, после вдигнах глава и го погледнах в лицето.
     – Да не би да се шегуваш? – попитах, все още намръщена.
     Той повдигна вежди.
     – Добре – казах и наклоних глава. – Е, може би трябва още малко да се упражняваш.
     Двамата стояхме и няколко секунди се взирахме настойчиво един в друг. Накрая Арчър тежко въздъхна, отново взе бележника и написа:
   
     ИСКАШ ЛИ ОЩЕ НЕЩО?
   
     Погледнах го.
     – Аз знам жестомимичния език – осведомих го. – Бих могла да те науча. Искам да кажа, че не е нужно да се хвалиш с красивия си почерк, ха-ха, а и по този начин се общува много по-бързо. – Усмихнах се с надеждата, че ще го накарам и той да се усмихне. Той усмихваше ли се? Дали изобщо беше способен на това?
     Той ме гледа няколко секунди, преди грижливо да остави бележника и химикалката на земята до себе си, вдигна ръце и ми отговори с жестове:
     – Вече знам жестомимичния език.
     Аз леко се стреснах, в гърлото ми заседна буца. Шест месеца никой не бе разговарял с мен с жестове и това извика спомена за татко, усещане за неговото присъствие, остро и завладяващо.
     – О – въздъхнах, използвайки гласа си, тъй като държах Фийби на ръце. – Добре. Сигурно така си разговарял с чичо си.
     Арчър се намръщи, вероятно чудейки се откъде въобще знам за чичо му, но не попита. Най-накрая отвърна с жестове:
     – Не.
     Отново се възцари тишина.
     Аз издишах.
     – Ами знам, че звучи глупаво, но си помислих, че навярно бихме могли да бъдем... приятели. – Свих рамене и смутено се засмях.
     Арчър отново присви очи, но само ме погледна, дори не написа нищо.
     Погледнах към него, сетне – към бележника, но когато стана ясно, че той няма намерение да „казва“ каквото и да било, прошепнах:
     – Всеки има нужда от приятели. – Всеки има нужда от приятели? Наистина ли, Бри? Мили Боже, прозвуча жалко.
     Той продължаваше да ме гледа.
     Въздъхнах и изпитах неловкост, този път примесена с разочарование.
     – Добре, ами както желаеш. Предполагам, че сега просто трябва да си вървя. – Наистина, защо бях разочарована? Травис беше прав – този тип не откликваше на любезности.
     Арчър стоеше неподвижно и се взираше в мен. Дълбоките му очи с цвят на отлежало уиски проблеснаха, когато заотстъпвах назад. Искаше ми се да отметна цялата тази рошава коса от лицето му и да го избавя от брадата, за да видя как изглежда в действителност. Струваше ми се, че под цялата тази космата растителност се крият привлекателни черти.
     – Добре – тежко въздъхнах. – Ами вече ще поемам... – Просто млъкни, Бри, и ТРЪГВАЙ. Очевидно този човек не желае да има нищо общо с теб.
     Усещах как очите му ме следят, когато се обърнах и поех по пътеката към портата. Този път я затворих плътно след себе си. За минута се облегнах на нея, разсеяно почесвах Фийби под брадичката и се питах какво ми ставаше. За какво беше всичко това? Защо просто не си взех проклетото куче и не си тръгнах?
     – Проклето дяволче – промърморих на Фийби и още по-силно я почесах. Тя облиза лицето ми и тихо изджафка. Засмях се и я целунах.
     Щом се метнах на колелото и го подкарах, чух, че ударите на брадвата се възобновиха.