Плът

Автор: Роса Монтеро
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0217-2
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 240
Очаква се на пазара - 04,05,2018 г.

„Плът“ е петнайсeтият роман на Роса Монтеро. Основната тема тук е неумолимият ход на времето. В книгата има секс, желан или платен, има и време, страх от времето, борба срещу времето. Има тъга и самота, съдържаща се в самото име на главната героиня. Соледад току-що е навършила шейсет, преживяла е любовно разочарование и иска да впечатли бившия си любовник с новото си завоевание – мускулесто трийсетгодишно жиголо. Последвалите перипетии, разказани подробно, увлекателно и забавно, с тънък хумор и самоирония, с интересни препратки към живота на прочути творци, са метафора на времето, на тъгата по отминалата младост, на страха от старостта. „Нарекох книгата си „Плът“, понеже говоря за плътта, която ни убива, която ни състарява и разболява, ала същата тази плът е в състояние и да ни изстреля във висините, да ни даде криле, да ни доближи до вечността, защото при изблиците на страст именно плътта ни освобождава от смъртта.“



Роса Монтеро - „Плът“
ЖИВОТЪТ Е ТЯСНО ПРОСТРАНСТВО от светлина между две носталгии: по онова, което още не си преживял, и по онова, което не можеш вече да преживееш. А точният миг на действието е толкова размит, толкова хлъзгав и мимолетен, че докато се оглеждаш объркано, вече си го пропилял.
В това октомврийско утро обаче Соледад беше много повече ядосана, отколкото объркана. Прекалено много гняв е като прекалено много алкохол: предизвиква отравяне, което те лишава от бистър ум и ясна представа. Невроните се разтапят, заслепението надвива разума и в главата се побира само една мисъл: отмъщение, отмъщение, отмъщение. Е, може би една мисъл и едно чувство: отмъщение и болка, отмъщение и много болка.
Абсурдно беше да мисли за лягане в това състояние, въпреки че в девет сутринта й предстоеше изключително важна среща в Библиотеката. Но при подобно състояние на умствен пожар леглото само утежняваше положението. Тъмнината нощем действително бе населена с чудовища, както Соледад си представяше, изтръпнала от ужас като дете; и кръвожадните създания се наричаха натрапчиви мисли. Тя въздъхна или по-скоро изръмжа и отново натисна линка. Страницата се отвори за пореден път – елегантен дизайн в сиво и бледовиолетово. Потърси раздела, озаглавен „Галерия“, и влезе. На екрана се появиха първите трима младежи, със съответната снимка и кратко описание: име, възраст, ръст, тегло, цвят на косата и очите, телосложение. Атлетично. При всичките пишеше „атлетично“, дори при онези, които изглеждаха с малко повече килца отгоре. На челната снимка почти всичките бяха облечени, но щракнеше ли надолу на картинките, всеки кандидат се появяваше в още две-три пози, най-често с разголени гърди и със смъкнат надолу колан на панталона, та да се вижда една педя опъната и съблазнителна кожа под пъпа. Най-смелите позираха голи в цял ръст, макар и легнали по корем в полусянка, излагайки на показ само съвършената заоблена извивка на задните си части. Снимките, общо взето, бяха доста добри, направени с известен вкус. Личеше, че става дума за скъпа страница. DaZadovolimZhenata.com. Компаньони, жигола. Момчета на повикване. Минималната услуга – два часа, възлизаше на триста евро, с включен хотел. Жените пак изостават, както винаги, измърмори Соледад: мъжките проститутки се харчеха по-скъпо от женските.
Отново прегледа внимателно галерията. Четирийсет и деветима кандидати, повечето около трийсетте, неколцина около двайсетте и двама-трима прехвърлили четирийсетте. Имаше и негри. Не можеше да се каже, че младежите са грозни; всъщност почти всичките отговаряха на общоприетия шаблон за млад и силен мъжкар с правилни черти. Само дето, с изключение на един-двама, не й харесваха. По-хубавите й приличаха на пластмасови манекени – ретуширани, излъскани, лишени от израз и индивидуалност. А лицата на по-ненадарените й простееха. Вярно, че на Соледад открай време трудно й се угаждаше: нейното желание беше изтънчено, придирчиво и тиранично. Така или иначе, в случая нямаше нужда дори да желае жиголото. Сега търсеше само някой с неотразима външност. Обаятелен ескорт, който да накара Марио да ревнува. Или ако не да ревнува, то поне да разбере, че тя се оправя чудесно и без него. За миг си представи сцената в операта. Например: тя влиза в Кралския театър под ръка със сладура, засича се с Марио и жена му във фоайето и спокойната, безгрижна и невъзмутима Соледад поглежда студено и отвисоко бившия си любовник; щеше да й е трудно, разбира се, да погледне отвисоко мъж, който я надвишава с една глава, но във въображението си успяваше да нагоди идеално тази геометрия на презрението. И още един пример: тя седи в партера, той скучае до жена си два реда по-назад и Соледад, отдадена изцяло на красавеца до себе си, ухилена до уши и с блеснали очи, е самото въплъщение на щастието. Щеше да каже на жиголото да плъзва от време на време ръка през раменете й, да дава признаци на обич, но съвсем деликатно, без никакви целувки – елегантният намек за интимност бодеше много повече. Или например! Ами ако, на влизане или на излизане, се озовяха лице в лице и нямаше как да не се поздравят? Ами ако, от нерви, Марио тръгнеше да я запознава със своята благоверна? С бременната си благоверна. С дребно същество в корема. Все още дребно и незабележимо в профила на тази млада и вероятно хубава жена, но туптящо в утробата й, миниатюрно, изпълнено с живот създание, впило прозрачните си ноктенца в плацентата или в подпухналите стени на матката, или където там се захващат, дявол ги взел тия дребни създания! Та значи: ако Марио я поздравеше и