Пясъчна буря

Автор: Джеймс Ролинс
Жанр: Трилър
Издателство:  Бард
Корица: Мека
Стр. 624
Очаква се на пазара - 21,05,2018 г.

От автора на “Айсбергът на смъртта”

Убар, изгубен град в пясъците на пустинята, крие нещо поразително...

В пясъците на арабската пустиня дреме сила с грандиозна мощ!

В този най-нов поход на въображението си Джеймс Ролинс омесва в едно сериозна наука и светкавично действие, което гони читателя през страниците, потапяйки го в тайнствените пясъци на Арабския полуостров.
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман. Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво от най-смелите си мечти... и по-смъртоносно. Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя... стига да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко...

За тези, които искат да научат още факти по темата, в края на книгата сме поместили някои нишки за любопитни паяци в Мрежата: гробници,карти, артефакти, интервю...

ДЖЕЙМС РОЛИНС
ПЯСЪЧНА БУРЯ

ПЪРВА ЧАСТ
ГРЪМОТЕВИЧНА БУРЯ
1
ОГЪН И ДЪЖД
14 ноември, О1:33
БРИТАНСКИЯТ МУЗЕЙ
ЛОНДОН, АНГЛИЯ
След тринайсет минути Хари Мастерсън щеше да е мъртъв.
Ако знаеше, щеше да изпуши последната си цигара до филтъра. Той обаче загаси фаса само след три дръпвания и махна с ръка да разкара дима пред лицето си. Ако го хванеха да пуши извън стаята за почивка, онова копеле Флеминг, шефът на музейната охрана, щеше да му трие сол на главата. И без това беше на изпитателен срок, задето закъсня с два часа за смяната си миналата седмица.
Изпсува под нос и прибра фаса в джоба си. Щеше да го допуши през следващата почивка... ако въобще им отпуснеха почивка тази нощ.
Гръмотевица отекна през дебелите зидове. Зимната буря се беше разразила малко след полунощ с въведение от мощна градушка, последвана от потоп, който като нищо можеше да отмие Лондон в Темза. Светкавици танцуваха разкривени по небето от хоризонт до хоризонт. Според синоптика по Би Би Си това била една от най-силните гръмотевични бури за последното десетилетие. Половината град бил останал без ток заради забележителния преграден огън от светкавици.
И по каприз на съдбата точно неговата, на Хари, половина от града беше останала на тъмно, включително и Британският музей на улица Грейт Расъл. Макар че имаше резервни генератори, цялата охрана беше привикана за допълнителна защита на музейната собственост. До половин час щяха да пристигнат. Хари вече беше застъпил на нощна смяна, когато осветлението угасна. И въпреки че охранителните камери все още функционираха на резервно захранване, Флеминг заповяда всички от нощната смяна незабавно да тръгнат на обиколки по четирикилометровите коридори на музея.
Това означаваше да се разделят.
Хари вдигна фенерчето си и го насочи по коридора. Мразеше да обикаля нощем, когато музеят тънеше в мрачна тишина. Единствената светлина идваше от уличните лампи навън. А сега заради аварията дори и тези светлинки бяха загаснали. Музеят тънеше в зловещи сенки, разчупвани само от червените локви на нисковолтажните охранителни лампи.
Хари с пълно право си бе доставил нужната доза никотин за кураж, но повече не можеше да отлага задълженията си. Понеже беше най-низшият служител от нощната смяна, на него се падна да обиколи коридорите на северното крило, които бяха най-далеч от подземното охранително гнездо. Това обаче не означаваше, че не може да мине напряко. Обърна гръб на дългия коридор и тръгна към вратата на Голямата зала на кралица Елизабет II.
Тази централна зала заемаше два акра площ между четирите крила на музея. В сърцето й се издигаше великолепната Кръгла читалня с меден купол, една от най-хубавите библиотеки в целия свят. Отгоре цялата зала беше захлупена с огромен, проектиран от Фостър и партньори стъклен покрив, който я превръщаше в най-големата покрита площ в Европа.
Хари отключи и влезе в подобното на пещера помещение. И тази зала тънеше в мрак. Дъждът трополеше по стъклото високо горе. Стъпките на Хари ехтяха в просторното помещение. Ново гръмотевично копие проряза небето. Покривът от хиляди триъгълни стъклени панели за миг просветна ослепително. После тъмнината отново удави музея под съпровода на дъжда.
Последва толкова силна гръмотевица, че Хари я усети сякаш в гърдите си. Покривът изтрещя и пазачът се поприведе при мисълта, че цялата конструкция може да се стовари на главата му.
С насочено напред фенерче той пресече залата на път към северното крило. Заобиколи покрай читалнята в центъра. Отново блесна светкавица и освети залата за миг-два. Гигантски статуи, невидими в мрака, се появиха сякаш от нищото. Лъвът от Книдос се изправяше на задните си крака до масивна глава от Великденския остров. После мракът погълна отново пазителите.
На Хари изведнъж му стана студено и кожата му настръхна.
Ускори крачка. При всяка стъпка псуваше под нос.
- Трижди проклети боклуци скапани... - Монотонните ругатни му помагаха да се успокои.
Мушна се през вратите към северното крило, посрещнат от познатата миризма на мухъл и амоняк. Доволен беше пак да усеща солидни стени край себе си. Насочи фенерчето към дългия коридор. Всичко изглеждаше наред, но той беше задължен да провери всяка галерия в крилото. Пресметна наум. Ако побързаше, можеше да приключи обиколката и да му остане време за една бърза цигара. С мисълта за дозата никотин той тръгна по коридора след лъча на фенерчето.
Северното крило беше избрано да приюти изложбата по случай кръглата годишнина на музея - етнографска колекция, която да представи пълна картина на човешките постижения през вековете и да обхване всички култури. Като например египетската галерия с всичките й мумии и саркофази. Хари продължи бързо, като отмяташе наум галериите с културно наследство - келтската, византийската, руската, китайската. Входът към всяка от галериите се охраняваше от специална врата. Със спирането на тока вратите автоматично се бяха спуснали.
Най-накрая се видя и краят на коридора.
Повечето от колекциите в галериите бяха тук само временно, преместени от Музея на човечеството заради празненствата по случай годишнината. Но експозицията в дъното винаги си е била тук, поне откакто я помнеше Хари. В тези помещения беше изложена арабската колекция на музея - безценни антични артефакти от Арабския полуостров. Експозицията беше подредена по поръчка на едно семейство забогатяло от петролен бизнес в онзи район, което редовно плащаше наема за помещението. Говореше се, че поддържането на подобна експозиция в Британския музей възлиза на над пет милиона лири годишно.
Човек трябваше да се отнася с уважение към подобно постоянство.
Или пък не.
Хари изсумтя при мисълта за толкова много глупашки прахосани пари и плъзна лъча на фенерчето си по гравираната медна плоча над входа - "ГАЛЕРИЯ КЕНСИНГТЪН". Известна още като "Мансардата на кучката".
Хари никога да не се беше срещал лично с лейди Кенсингтън, но от приказките сред служителите знаеше, че и най-малкото недоглеждане по отношение на нейната галерия - прах по някоя повърхност, петно върху табелка или разместен артефакт - гарантираше най-строго мъмрене на виновния. Галерията беше личният й любим проект и никой не беше застрахован от гнева й. Хора губеха работата си заради нея, поискала бе уволнението дори на един от висшите администратори.
Точно по тази причина Хари се позабави малко по-дълго пред охранителната решетка на галерията. Плъзна грижливо лъча на фенерчето из преддверието. Но и тук всичко беше наред.
Тъкмо се обръщаше, когато някакво движение привлече погледа му. Той застина с насочено към пода фенерче.
В едно от вътрешните помещения се плъзгаше синкаво сияние и сенките се кривяха след него.
Друго фенерче... В галерията имаше някой.
Хари усети как сърцето се качва в гърлото му. Обир. Облегна се на близката стена. Посегна с треперещи пръсти към радиостанцията си. Гръмотевица отекна през стените, плътна и дълбока.
Той вдигна радиото към устните си.
- Вероятно незаконно навлизане в северното крило. Моля за указания.
Зачака началникът на смяната да отговори. Джийн Джонсън може да беше гадняр, но беше бивш офицер от Кралските военновъздушни сили. Разбираше си от работата.
Мъжкия глас отговори на повикването му, но смущенията от гръмотевичната буря изядоха повечето от думите: "... вероятно... Сигурен ли си?... изчакай, докато... Решетките наред ли са?"
Хари погледна назад към спуснатите охранителни решетки. Естествено, че трябваше да провери дали някой не ги е човъркал. Всяка галерия имаше само един изход към коридора. Единственият друг начин да се влезе в запечатаните помещения беше през някой от високите прозорци, само че те си имаха аларми срещу взлом. И макар че бурята беше прекъснала основното електроснабдяване, резервните генератори поддържаха охранителните системи. Не се беше вдигнала тревога.
Хари си представи как Джонсън вече насочва камерите в това крило. Рискува и огледа петте помещения на галерия Кенсингтън. Сиянието в дъното се виждаше все така ясно. Движението му изглеждаше безцелно, небрежно, не като решителния размах на крадец. Хари огледа набързо охранителната решетка. Електронната й ключалка светеше в зелено. Никой не беше минавал оттам.
Пак погледна към сиянието. Може пък да беше само отражение от фаровете на нечия кола, която минава под прозорците на галерията.
Пресекващият глас на Джонсън откъм радиостанцията го стресна.
- Камерите не показват нищо нередно... Камера пет е извън строя. Изчакай на място... другите идват. - И да беше казал още нещо, то изчезна в ефира, заглушено от бурята.
Хари стоеше до решетката. Други пазачи идваха на помощ. Ами ако в галерията нямаше нарушител? Ако наистина бяха фарове на кола? Отношенията му с Флеминг и без това бяха обтегнати. Само това оставаше - да стане за смях пред всички.
Реши да рискува, вдигна фенерчето и извика:
- Ти там! - Намерението му беше да прозвучи заплашително, но викът му заприлича повече на пронизителен врясък.
Само че никаква промяна не настъпи в движението на светлината. Тя сякаш хлътваше все по-навътре в галерията - не като паническо отстъпление, а със същите бавни лъкатушения. Крадец не би могъл да е чак толкова хладнокръвен.
Хари се премести до електронната ключалка на решетката и я отвори с картата си. Магнитните ключалки се изключиха. Той повдигна решетката колкото да се провре под нея и влезе в първото помещение. Изправи се и пак вдигна фенерчето. Решително потисна обзелата го за миг паника. Трябваше да провери преди да вдигне тревога.
Но станалото - станало. Не му оставаше друго, освен да запази донякъде достойнството си, като разбули мистерията сам.
Извика още веднъж, просто за всеки случай:
- Охрана! Не мърдай!
Викът му не предизвика никакъв отклик. Светлината продължаваше да се придвижва със същия постоянен лъкатушен темп навътре в галерията.
Хари погледна назад през решетката към коридора. Другите щяха да пристигнат всеки момент.
- По дяволите! - измърмори той под нос. Тръгна бързо по посока на светлината, решен да открие произхода й преди другите да са дошли.
Почти без да се оглежда, той мина покрай съкровища с огромно историческо значение и безценни в парично изражение - стъклени витрини пазеха глинени плочи от асирийския цар Ашурбанипал; тромави статуи от пясъчник, датиращи отпреди персийските времена; мечове и оръжия от всякакви епохи; финикийска слонова кост, изобразяваща древни крале и кралици; дори първото издание на "Приказки от хиляда и една нощ" с оригиналното си заглавие "Разказвачката от Ориента".
Хари минаваше с бърза крачка покрай артефакти от различни династии - от времената на кръстоносните походи до рождението на Христос, от величието на Александър Велики до епохата на цар Соломон и Савската царица.
Най-накрая стигна до последната стая, една от най-големите. Там експонатите биха представлявали интерес за всеки естественик - редки камъни и бижута, фосили, оръдия от неолита от представения район.
Източникът на светлината се разкри. Почти в средата на покритата с купол стая половинметров глобус от синя светлина плуваше лениво из помещението. Примигваше и повърхността му сякаш се обливаше с пламък от призматично синьо масло.
Пред очите на Хари глобусът мина през стъклена витрина сякаш беше направена от въздух. Той застина на място. Миризма на сяра стигна до ноздрите му откъм топката небесносиня светлина.
Глобусът се превъртя над една от червените охранителни лампи, която угасна с пукот. Шумът стресна Хари и той отстъпи крачка назад. Същата съдба явно беше сполетяла камера пет в стаята зад него. Той погледна към камерата в тази стая. Червена светлинка грееше над нея - все още работеше.
Явно проследил наблюденията му, Джонсън се обади по радиостанцията. По някаква причина смущенията бяха изчезнали.
- Хари, май ще е по-добре да се махнеш оттам!
Той все така стоеше вкаменен - и от страх, и от удивление. Явлението се отдалечи от него и се отправи към тъмния ъгъл на стаята.
Сиянието на глобуса освети буца метал в стъклен куб - червено желязо, голямо колкото теле, коленичило теле. Табелката твърдеше, че било камила. Приликата в най-добрия случай можеше да се нарече съмнителна. Пишеше също, че артефактът бил намерен в пустинята.
Сиянието се залюля над желязната камила.
Хари отстъпи предпазливо назад и вдигна радиостанцията.
- Исусе!
Примигващата топка светлина пропадна през стъклото и кацна върху камилата. Светлината й угасна като духната свещ.
Внезапният мрак ослепи Хари за миг и той вдигна фенерчето. Желязната камила си беше в стъкления куб и не личеше да е пострадала.
- Изчезна...
- Ти добре ли си?
- Да. Какво беше това, по дяволите?
Джонсън отговори със страхопочитание:
- Проклета кълбовидна мълния, струва ми се! Чувал съм колеги да разказват за такива, когато минавали с бойни самолети през гръмотевични бури. Бурята трябва да я е изплюла. Каква гледка само, проклет да съм!
Вече няма никаква "гледка", с въздишка си помисли Хари и поклати глава. Каквото и да беше това чудо, поне му спести подигравките на колегите.
Той отпусна фенерчето надолу и видя, че желязната камила продължава да свети в мрака. С тъмночервен цвят.
- Това пък какво е, мамка му? - измърмори Хари и стисна радиостанцията. Силен удар статично електричество ухапа пръстите му. Той разтърси ръката си с ругатни и отново вдигна радиостанцията. - Има нещо странно. Не мисля, че...
Сиянието откъм фигурата внезапно се усили. Хари отстъпи назад. Желязото започна да се топи по повърхността на камилата сякаш под въздействие на киселинен дъжд. Не само той беше забелязал промяната.
Радиостанцията излая в ръката му:
- Хари, изчезвай оттам!
Завъртя се на пета, но беше късно.
Стъклената витрина избухна. Остри отломки пронизаха лявата му страна. Назъбено парче разряза като с нож бузата му. Но той не усети порязванията, защото го връхлетя нажежена вълна, която погълна всичкия кислород.
Устните му се отвориха за вик, който така и не прозвуча.
Повторна експлозия вдигна Хари от пода и го метна в другия край на галерията. Ала в охранителната решетка се удариха само пламтящи кости, които се стопиха в стоманата.
01:53
Сафиа ал-Мааз се събуди, обзета от дива паника. Отвсякъде пищяха сирени. Отблясъци на червени предупредителни светлини танцуваха по стените на спалнята. Ужас я стегна като в менгеме. Не можеше да диша; студена пот изби по челото й, сякаш изтикана от стегналата се кожа. Пръстите й се сгърчиха върху завивките и ги притиснаха към гърлото й. Неспособна да примигне, за миг се озова в капан между миналото и настоящето.
Сирени пищят, взривове ехтят в далечината... и не толкова далече, писъци на ранени, на умиращи, собственият й глас в кошмара от болка и шок...
Клаксони запищяха откъм улицата под апартамента й.
- Направете място на колите! Всички да се изтеглят назад!
Английски... не арабски, нито иврит...
Нисък бумтеж се изтъркаля покрай кооперацията, в която живееше, и заглъхна в далечината.
Гласовете на пожарникарите я върнаха в леглото й и в настоящето. Беше в Лондон, а не в Тел Авив. Издиша бавно и на пресекулки. Сълзи избиха в очите й. Тя ги изтри с разтреперани пръсти.
Пристъп на паника.
Поседя увита в одеялото си, докато дишането й се нормализира. Но пак й се плачеше. Винаги става така, каза си тя, но думите не помагаха. Уви се плътно с вълненото одеяло, очите - затворени, сърцето - туптящо в ушите. Подхвана дихателните упражнения, на които я беше научил психоаналитикът. Вдишваш до две, издишваш до четири. Усещаше как напрежението се оттича с всяко вдишване. Студената й кожа бавно се затопляше.
Нещо тежко скочи на леглото й под съпровода на тих звук. Като от скърцаща панта.
Протегна ръка, която бе посрещната с доволно мъркане.
- Ела тук, Били - прошепна Сафиа на дебелия се черен персийски котарак.
Били положи глава в дланта й и потърка гушката си в пръстите й, после се просна напреко на бедрата й, сякаш някой внезапно бе отрязал невидимите конци, които го бяха държали изправен. Сирените явно бяха прекъснали обичайните му нощни обиколки из апартамента.
Тихото доволно предене продължи в скута на Сафиа.
И именно то - повече от дихателните упражнения - отпусна мускулите на раменете й. Едва сега Сафиа забеляза, че се е изгърбила, сякаш в очакване на удар, който така и не беше дошъл. Изправи рамене и протегна врат.
Сирените и врявата все още се чуваха на половин пресечка от сградата, в която живееше. Трябваше да стане и да разбере какво става. Да се движи. Паниката се беше превърнала в нервна енергия.
Преметна крака и премести внимателно Били върху одеялото. Преденето пресекна за миг, после се поднови, когато стана ясно, че не го гонят. Били се беше родил на лондонските улици, беше си улична котка, космата топка сплъстена козина и слюнка. Сафиа беше намерила окървавеното котенце проснато на площадката пред апартамента, със счупено краче, цялото в масло, ударено от кола. Беше му помогнала, а то я ухапа по палеца. Приятелите я бяха посъветвали да го отнесе в приют за животни, но Сафиа знаеше, че онези места не са по-добри от сиропиталищата. Затова го уви в една калъфка за възглавница и го занесе в близката ветеринарна клиника.
Лесно би било да го прекрачи онази вечер на площадката, но навремето и тя като котето се беше оказала изоставена и сама. Тогава и нея я бяха прибрали. Също като Били, и тя бе станала част от онзи дом - но нито един от двамата не беше опитомен докрай, запазвайки предпочитанията си към дивите места и изгубените краища на света.
Ала всичко това беше свършило с една експлозия в слънчев пролетен ден.
Всичко бе станало по нейна вина... Плач и писъци изпълниха отново главата й, сливайки се със сирените.
Като дишаше трудно, Сафиа протегна ръка към нощната лампа, малка имитация на Тифани с водни кончета от цветно стъкло. Натисна няколко пъти ключа, но лампата не светна. Нямаше ток. Бурята сигурно беше прекъснала електропровода.
Може би за това беше врявата долу. Дано да е нещо толкова простичко.
Стана от леглото - боса, но с топла бархетна нощница до коленете. Отиде до прозореца и нагласи щорите така, че да надзърне към улицата долу. Апартаментът й беше на четвъртия етаж.
Обикновено тихата и достопочтена улица с метални лампи и широки тротоари се беше превърнала в сюрреалистично бойно поле. Пожарни и полицейски коли препречваха улицата. Дим се стелеше въпреки дъжда, но поне силната буря се беше превърнала в обичайния лондонски ръмеж. Понеже уличните лампи тъмнееха, единствената светлина идваше от въртящите се лампи върху покривите на специалните автомобили. Надолу по улицата обаче по-наситен червеникав блясък си пробиваше път през дима и тъмнината.
Пожар.
Сърцето на Сафиа заби по-бързо, дъхът й се задави - не от стари ужаси, а от новороден страх за настоящето. Музеят! Дръпна трескаво вървите на щорите, вдигна ги догоре и отвори прозореца. Наведе се в дъжда, без да забелязва ледените капки.
Британският музей беше съвсем наблизо. Не можеше да повярва на очите си. Североизточният ъгъл на музея представляваше обгърната от огън развалина. Пламъци изригваха от изпотрошени прозорци по горните етажи, дим излизаше на плътни колони. Мъже с дихателни маски влачеха маркучи. Дебели водни струи се издигаха нависоко. Стълби се възправяха във въздуха от задната страна на пожарните коли.
Най-страшна беше дупката, зейнала на втория етаж в североизточния ъгъл. Отломки и почернели буци цимент лежаха пръснати по уличното платно. Явно не беше чула експлозията или я беше взела за поредната гръмотевица. Но не гръмотевица беше причинила това.
Повече приличаше на бомба... на терористичен акт. Пак ли...
Усети как коленете й се подгъват. Северното крило... нейното крило. Знаеше, че димящата дупка води към галерията в дъното. Цялата й работа, цял живот изследвания, колекцията, стотици антики от родната й земя! Твърде много беше, за да го проумее. Заради неспособността да повярва гледката ставаше някак нереална, лош сън, от който всеки момент ще се събуди.
Дръпна се назад в безопасността и разумността на стаята си. Обърна гръб на виковете и трептящите светлини. В мрака водните кончета от цветно стъкло оживяха. Тя ги зяпна, неспособна за миг да проумее какво става, после се сети. Токът беше дошъл.
В същия миг телефонът на нощното й шкафче иззвъня и я стресна.
Били вдигна глава от одеялото, наострил уши. Сафиа направи няколко бързи крачки към телефона и вдигна слушалката.
- Ало?
Гласът беше строг, делови.
- Доктор Ал-Мааз?
- Д-да?
- Обажда се капитан Хоугън. В музея стана инцидент.
- Инцидент? - Каквото и да се беше случило, определено не беше просто "инцидент".
- Да, директорът на музея помоли да ви повикам на работна среща. Ще можете ли да дойдете?
- Да, капитане. Тръгвам веднага.
- Добре. Ще оставя името ви при охраната. - Телефонът изпука, когато капитанът затвори.
Сафиа плъзна поглед из спалнята си. Били удряше опашка с типично котешко раздразнение от непрестанните прекъсвания.
- Няма да се бавя много - измърмори тя, без да е сигурна дали казва истината.
Сирените продължаваха да вият под прозореца й.
Паниката, която я беше събудила, упорито отказваше да изчезне напълно. Светогледът й, сигурността на работата й в спарените коридори на музея бяха разклатени. Преди четири години беше избягала от един свят, където жени прикрепяха бомби към гърдите си. Беше избягала при безопасността и реда на академичния живот, изоставила бе работата на терен в полза на теоретичните изследвания, зарязала беше кирките и лопатите в полза на компютрите и разпечатките. Беше си изкопала малка ниша в музея, в която се чувстваше на сигурно място. Беше си създала дом тук.
Ала бедата пак я беше намерила и тук.
Ръцете й трепереха. Стисна ги в опит да отблъсне нов пристъп на паника. Идеше й да пропълзи обратно в леглото и да се завие презглава с одеялото.
Били я гледаше и очите му отразяваха светлината на лампата.
- Нищо ми няма. Всичко е наред - тихо рече Сафиа повече на себе си, отколкото на котарака.
Не прозвуча убедително.
02:13 по Гринуич (21:13 източно време)
ФОРТ МИЙД, МЕРИЛЕНД
Томас Харди мразеше да го прекъсват, докато решава кръстословицата в Ню Йорк Таймс. Това беше вечерният му съботен ритуал, който включваше и голяма чаша четиридесетгодишно шотландско уиски и хубава пура. Огън припукваше в камината.
Облегна се назад в кожения стол и се загледа в решената наполовина кръстословица, после щракна химикалката си Монблан.
Деветнайсет надолу, петбуквена дума, го накара да сбърчи чело - "Герой от приказките, мн.ч.".
Докато се чудеше за отговора, телефонът на бюрото му иззвъня. Той въздъхна и вдигна очилата от върха на носа си към отстъпващата линия на косата си. Сигурно беше някоя от приятелките на дъщерите му, която се обажда да докладва как е минала срещата й през уикенда.
Наведе се напред и видя, че примигва петата линия - неговата. Само трима души имаха този номер - президентът, председателят на обединеното командване на сухопътните, морските и военновъздушните сили и заместникът му в Агенцията за национална сигурност.
Сложи сгънатия вестник в скута си и натисна червеното копче на линията. Това докосване щеше да задейства променящ се алгоритмичен код, които да възпрепятства всяко евентуално подслушване.
Вдигна слушалката.
- Харди слуша.
- Директоре...
Той изправи гръб. Гласът не му беше познат. Гласовете на тримата, които знаеха номера, познаваше толкова добре, колкото гласовете на близките си.
- Кой е?
- Тони Ректър. Съжалявам, че ви безпокоя по това време.
Томас прелисти набързо тефтерчето в главата си. Вицеадмирал Антъни Ректър. Свързваше името му с четири букви: АИОП. Агенция за изследователски отбранителни проекти. Този отдел отговаряше за изследователската и развойната дейност в Министерството на отбраната. Имаха си мото - "Бъди пръв на мястото". Ставаше ли дума за технологичен напредък, Съединените щати не можеха да са втори.
Никога.
Неясното чувство за надвиснала беда се засили.
- С какво мога да ви помогна, адмирале?
- Имало е експлозия в Британския музей в Лондон.
Последва подробно обяснение на ситуацията. Томас погледна часовника си. Бяха минали по-малко от четиридесет и пет минути от експлозията. Остана впечатлен от способностите на организацията, оглавявана от Ректър, която беше събрала толкова много разузнавателна информация за толкова кратко време.
Когато адмиралът приключи, Томас му зададе най-логичния въпрос.
- И какъв интерес има АИОП към експлозията?
Ректър отговори.
На Томас му се стори, че в стаята внезапно е станало с десет градуса по-студено.
- Сигурен ли сте?
- Вече съм пратил екип на място, който да проучи точно този въпрос. Но ще ми е нужно съдействие от британското МИ5... или още по-добре...
Загатнатият вариант увисна във въздуха, неизречен дори по тази обезопасена линия.
Сега Томас разбра причината за този таен разговор. МИ5 беше британският еквивалент на собствената му организация. Ректър искаше от него да хвърли димна завеса, така че АИОП да си свърши работата, преди някой друг да се е досетил за откритието. А това включваше и британското разузнаване.
- Разбирам - най-накрая отговори Томас. "Бъди пръв на мястото." Помоли се да бъдат на ниво за тази мисия. - Разполагате ли с готов екип?
- До утре сутринта ще са готови.
Заради премълчаването на информацията Томас разбра кой ще се заеме с това. Написа гръцка буква в полето на вестника.
- Ще им разчистя пътя - каза той в телефонната слушалка.
- Много добре. - Линията прекъсна.
Докато оставяше слушалката, вече обмисляше какво да направи. Трябваше да действа бързо. Сведе поглед към недовършената кръстословица. Деветнайсет надолу.
Петбуквена дума за "Герой от приказките, мн.ч.".
Колко подходящо.
Взе химикалка и написа отговора с печатни букви.
СИГМА.
02:22 по Гринуич
ЛОНДОН, АНГЛИЯ
Сафиа стоеше пред заграждението - жълто-черна рамка с формата на буквата А. Беше скръстила ръце пред гърдите си, разтревожена, измръзнала. Димът пълзеще навсякъде. Какво се беше случило? Зад барикадата един полицай държеше портфейла й и сравняваше снимката на документа с жената пред себе си.
Сафиа знаеше защо сравняването е трудно. Музейната лична карта в ръката му показваше сериозна трийсетгодишна жена със смугъл цвят на лицето, катраненочерна коса, стегната назад в ефектна плитка, зелените очи бяха скрити зад тъмни очила за четене. Пред себе си обаче младият полицай виждаше размъкната жена в мокри дрехи, чиято коса бе залепнала на дълги кичури по лицето й. Очите й сигурно изглеждаха празни и объркани, вперени отвъд загражденията, отвъд трескавата дейност на пожарната и полицията.
Новинарски екипи изникваха навсякъде, оградени с ореоли от прожекторите на камерите си. Няколко телевизионни буса бяха паркирали с по две от гумите си на тротоара. Забеляза и два британски военни камиона сред пожарните коли, там бяха и екипите им с пушки в ръце.
Вероятността за терористично нападение не можеше да се изключи. Беше чула това на минаване през тълпата от един репортер, когото заобиколи, за да стигне до бариерата. Мнозина й хвърляха подозрителни погледи - единственият човек от арабски произход на улицата. Познаваше от личен опит тероризма, но не по начина, в който я подозираха тези хорица. А може би тълкуваше погрешно реакциите им. Форма на параноя, наречена свръхтревожност, която често се явява като последица от пристъп на паника.
Сафиа продължи през тълпата, като дишаше дълбоко и се опитваше да се съсредоточи върху причината да дойде тук. Съжали, че е забравила чадъра си. Беше излязла от апартамента си веднага след като й се обадиха, забави се само колкото да нахлузи кафеникави панталони и бяла блуза с цветни мотиви. Наметна дълъг до коленете шлифер, но в бързането чадърът беше останал в поставката си до вратата. Осъзна грешката си едва когато стигна до входа на сградата и изскочи под дъжда. Тревогата й попречи да се качи обратно до четвъртия етаж и да го вземе.
Трябваше да разбере какво е станало в музея. Десет години беше градила колекцията, а през последните четири се беше занимавала с проекти за музея. Колко е било унищожено? Какво можеше все още да се спаси?
Навън дъждът отново се засили, но поне нощното небе вече не се гневеше толкова. Когато стигна до импровизирания пропускателен пункт, беше мокра до кости.
Разтрепери се, докато чакаше полицаят да реши дали тя и жената от снимката са едно и също лице.
- Можете да минете. Инспектор Самюелсън ви чака.
Друг полицай я придружи до южния вход на музея. Тя вдигна поглед към колонадата. Фасадата изглеждаше солидна като банков трезор, излъчваше усещане за вечност, което не подлежеше на съмнение.
До тази нощ...
Въведоха я през входа и надолу по серия от стълби. Минаха през врати, на които пишеше САМО ЗА МУЗЕЕН ПЕРСОНАЛ. Знаеше къде я водят. В подземното охранително гнездо.
Въоръжен пазач стоеше на пост до вратата. Кимна, когато се приближиха - явно ги очакваше. После отвори вратата.
Придружителят й я предаде на друг човек - чернокож в цивилни дрехи с обикновен син костюм. Беше малко по-висок от Сафиа, косата му бе напълно посивяла. Лицето му приличаше на избеляла от употреба обработена кожа. Тя забеляза сивата сянка на четина по бузите му - не се беше избръснал, сигурно го бяха вдигнали от леглото.
Той й подаде корава ръка и се представи делово:
- Инспектор Джефри Самюелсън. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.
Тя кимна, бе твърде неспокойна, за да говори.
- Моля да ме последвате, доктор Ал-Мааз. Имаме нужда от съдействието ви, за да установим причината за експлозията.
- От моето? - едва изрече тя.
Минаха през стая за почивка, пълна с хора от охраната. Изглежда всички служители от всички смени бяха повикани. Позна неколцина от мъжете и жените, но те я гледаха, сякаш беше външен човек. Тихите им разговори замлъкнаха, докато минаваше край тях. Явно знаеха, че са я повикали, но не и защо. Въпреки това подозрението ясно се долавяше зад мълчанието им.
Сафиа поизправи гръб, обзета от известно раздразнение въпреки тревогата си. Та те й бяха колеги, работеха заедно! Но пък всичките знаеха за миналото й.
Раменете й се изгърбиха, докато инспекторът я водеше по коридора към стаята в дъното. Знаеше, че там се помещава "гнездото", както го наричаше персоналът - стая с овална форма, чиито стени бяха изцяло покрити с мониторите на охранителната система. Оказа се, че стаята е почти празна.
Веднага забеляза шефа на охраната Раян Флеминг, нисък, но много набит мъж на средна възраст. Трудно беше да не го забележиш заради напълно голата му глава и гърбавия нос, които му бяха спечелили прякора Плешивия орел. Стоеше до слаб мъж в колосана военна униформа, включително и пистолет в кобур на пояса. Двамата се бяха навели над раменете на един техник, който седеше на бюрото пред мониторите. Обърнаха се да я погледнат, когато влезе.
- Доктор Сафиа Ал-Мааз, куратор на галерия Кенсингтън - представи я Флеминг, изправи се и й махна да се приближи.
Флеминг бе работил тук още преди Сафиа да поеме поста си. Започнал като обикновен пазач, той се беше изкачил по йерархичната стълбица до поста на шеф на охраната. Преди четири години беше осуетил кражба на предислямска скулптура от нейната галерия. Именно онова усърдие му беше спечелило сегашния пост. Семейство Кенсингтън знаеха как да се отплащат на онези, които са им направили услуга. Дори и след този поврат в кариерата си той винаги се бе отнасял с особена загриженост към Сафиа и нейната галерия.
Тя се приближи до групичката при мониторите, следвана от инспектор Самюелсън. Флеминг я докосна по рамото с болка в очите.
- Толкова съжалявам! Твоята галерия, работата ти...
- Колко сме изгубили?
Много, ако се съдеше по вида на Флеминг. Той посочи към един от мониторите и Сафиа се наведе напред. Камерата снимаше в момента. В черно и бяло тя видя картина от края на централния коридор в северното крило. Навсякъде се кълбеше дим. Мъже със защитни костюми се движеха по коридора. Неколцина се бяха събрали пред охранителната решетка, която водеше към галерия Кенсингтън. Сякаш оглеждаха някаква фигура, завързана за решетката, зловеща, подобна на скелет форма като полуразпаднало се плашило.
Флеминг поклати глава.
- След малко ще пуснем съдебния лекар да идентифицира останките, но и сега знаем, че са на Хари Мастерсън, един от моите хора.
Костите още димяха. И това е било човек? На Сафиа й се стори, че светът под краката й се накланя, и отстъпи крачка назад. Флеминг я прихвана за лакътя. Пламък, достатъчно силен да изпари плътта от костите, й се струваше немислим.
- Не разбирам - промълви тя. - Какво е станало?
Мъжът в синята военна униформа отговори:
- Точно върху това се надяваме вие да хвърлите известна светлина. - Обърна се към техника. - Върни назад до нула сто.
Техникът кимна.
Военният се обърна към Сафиа, докато заповедта му бъде изпълнена. Изражението му беше сурово, непредразполагащо.
- Аз съм командир Рандолф, представител на антитерористичния отдел на Министерството на отбраната.
- Антитерористичния? - Сафиа плъзна поглед по другите лица наоколо. - Бомба ли е избухнала?
- Това още не е установено, госпожо - каза командирът.
Техникът се размърда.
- Готово, сър.
Рандолф посочи монитора.
- Бихме искали да видите това, но информацията е засекретена и не бива да говорите с никого за видяното. Разбирате ли?
Не разбираше, но въпреки това кимна.
- Пусни го - нареди Рандолф.
На екрана се виждаше задното помещение на галерия Кенсингтън. Всичко изглеждаше наред, макар стаята да беше тъмна, осветявана само от охранителните лампи.
- Това е заснето малко след един часа през нощта - поясни Рандолф.
Сафиа видя как нова светлина се появява откъм една съседна стая. Отначало й се стори, че някой е влязъл и носи лампа, вдигната високо. Но скоро стана ясно, че източникът на светлината се придвижва самостоятелно.
- Какво е това? - попита тя.
Отговори техникът:
- Прегледахме лентата с различни филтри. Изглежда е явлението, наречено кълбовидна мълния - глобус от плазма, изхвърлен от бурята. За пръв път в историята е заснето едно от тези проклети неща.
Сафиа беше чувала за тези особени мълнии. Топки зареден с електричество въздух, които светят и се движат хоризонтално над земята. Появяваха се в открити равнини, в къщи, на борда на самолети, дори в подводници, но рядко причиняваха щети. Премести поглед към монитора с директната връзка към димящия обгорен коридор. Мълнията определено не можеше да е предизвикала такъв взрив.
Докато размишляваше върху това, на монитора се появи нова фигура - човек от охраната.
- Хари Мастерсън - каза Флеминг.
Сафиа си пое дълбоко дъх. Ако Флеминг беше прав, то това беше същият човек, чиито кости димяха на другия монитор. Искаше й се да затвори очи, но не можеше.
Охранителят последва сиянието на кълбовидната мълния. Изглеждаше също толкова озадачен като хората около нея. Вдигна радиостанцията си и докладва нещо, но записът беше без звук.
После светещата топка се спря над един от изложбените подиуми, който поддържаше желязна фигура. Падна надолу и угасна. Сафиа примижа, но нищо не се случи.
Охранителят продължаваше да говори в радиостанцията... после изглежда нещо го стресна. Обърна се точно когато стъкленият куб се пръсна. Миг по-късно се появи и втора експлозия, като бял плисък, после екранът потъмня.
- Задръж така и върни четири секунди назад - нареди Рандолф.
Записът застина, после се превъртя назад. Стаята се появи в обратен ход - първо блясъкът, после стъкленият куб се възстанови около желязната фигура.
- Тук спри.
Образът застина, като трептеше леко върху монитора. Железният артефакт се виждаше ясно в стъклената си кутия. Всъщност прекалено ясно. Сякаш блестеше с някаква своя светлина.
- Какво, по дяволите, е това? - попита командирът.
Сафиа се вгледа в древния артефакт. Сега вече знаеше защо са я повикали. Никой тук не разбираше какво се е случило. Нищо не се връзваше.
- Това скулптура ли е? - продължи Рандолф. - От колко време е там?
Сафиа разбираше какво има предвид, долавяше зле прикритото обвинение. Дали някой беше вмъкнал бомба в музея, прикрита като скулптура? И ако е така, кой би бил най-вероятният съучастник в подобно дело? Кой друг, ако не вътрешен човек? Някой с експлозия в миналото си.
Тя поклати глава и на въпросите, и на обвиненията.
- Не е... не е скулптура.
- Какво е тогава?
- Желязната фигура е фрагмент от метеорит... открит в оманската пустиня в края на деветнайсети век.
Сафиа знаеше, че историята на артефакта е започнала много преди това. От векове арабските митове разказваха за изгубен град, чийто вход се пазел от желязна камила. Богатството на този град било отвъд човешкото въображение. Имало такива съкровища, че стотици черни перли били разпилени близо до входа му, сякаш били непотребен боклук. После, през деветнайсети век, един бедуински водач завел на мястото британски изследовател, но така и не открили изгубен град. Открили само парче от метеорит, заровено наполовина в пясъка, което наподобявало коленичила камила. Дори черните перли се оказали отломки от стопено стъкло, образувано при горещия сблъсък на метеорита с пустинния пясък.
- Този метеорит с форма на камила - продължи Сафиа - е бил част от колекцията на Британския музей още от откриването му... Но го държаха на склад, докато аз не го открих в каталога и не го добавих към колекцията.
Детектив Самюелсън наруши тишината.
- Кога стана това прехвърляне?
- Преди две години.
- Значи е стоял в галерията доста дълго време - многозначително отбеляза детективът и хвърли доволен поглед към командира, сякаш вземаше връх в някакъв предишен спор.
- Метеорит значи? - измърмори командирът и поклати глава, явно разочарован, че теорията му за конспирация се е оказала безпочвена. - В това няма никакъв смисъл.
Някакво раздвижване привлече вниманието им към вратата. Сафиа видя директора на музея Едгар Тайсън да влиза решително в стаята на охраната. Обикновено елегантен, сега той беше с омачкан костюм в унисон с тревожното му изражение. Подръпна малката си бяла брадичка. Едва сега Сафиа се зачуди на отсъствието му. Музеят беше животът на този човек.
Ала причината за многозначителното му отсъствие скоро се изясни. Всъщност го следваше по петите. Жената влетя в стаята, присъствието й почти изпреварваше физическото й тяло, като силен повей преди буря. Беше висока около метър и деветдесет, носеше дълго палто от кариран вълнен плат, от което се стичаше вода, но пясъчнорусата й коса до раменете беше суха и фризирана на едри букли, които сякаш се развяваха от техен собствен бриз. Тя явно не беше забравила чадъра си.
Командир Рандолф изправи гръб, пристъпи напред и поздрави с респект.
- Лейди Кенсингтън!
Без да му обръща внимание, жената продължи да оглежда стаята, докато погледът й не се спря на Сафиа и в очите й не проблесна мигновено облекчение.
- Сафи... слава Богу! - Забърза напред и я прегърна здраво, като шептеше задъхано в ухото й: - Когато чух... ти толкова често оставаш да работиш до късно... А не те намерих по телефона...
Сафиа я прегърна на свой ред и усети, че раменете на другата жена треперят. Познаваха се от деца и бяха по-близки от сестри.
- Добре съм, Кара - измърмори тя, притисната към рамото й.
Изненадана бе от дълбочината на искрения страх у тази иначе силна жена. Такава силна привързаност лейди Кенсингтън не й беше показвала отдавна - още от времето, когато бяха съвсем млади, преди смъртта на Кариния баща.
Кара потрепери.
- Не знам какво щях да правя, ако те бяха загубила. - Ръцете й се стегнаха още повече около Сафиа, както да я утешат, така и сами да извлекат утеха.
Сълзи изпълниха очите на Сафиа. Спомни си друга прегръдка, подобни думи. Няма да те загубя!
Когато Сафиа беше на четири годинки, майка й загина при катастрофа с автобус. Баща й вече го нямаше и Сафиа се озова в сиропиталище - ужасно място за дете със смесена кръв. Година по-късно от имение Кенсингтън взеха Сафиа за другарче на Кара и й дадоха собствена стая. Тя смътно си спомняше този ден. Беше дошъл някакъв висок мъж да я вземе.
Това беше Реджиналд Кенсингтън, бащата на Кара.
Заради близката си възраст и еднаквия буен нрав Кара и Сафиа бързо се сприятелиха... споделяха си тайни нощем, играеха сред финиковите палми, измъкваха се да идат на кино, шептяха за мечтите си под завивките. Беше прекрасно време, едно безкрайно, скъпо лято!
Когато станаха на десет, дойде ужасната новина - лорд Кенсингтън обяви, че Кара ще замине за Англия и ще учи там две години. Съсипана, Сафиа дори не се извини, че става от масата. Изтича в стаята си, отчаяна и паникьосана от страх, че ще я върнат в сиропиталището като играчка, която са прибрали обратно в кутията. Но Кара я последва. "Няма да те загубя! - беше обещала тя сред сълзи и прегръдки. - Ще поискам от татко да дойдеш с мен."
И удържа на думата си.
Сафиа беше в Англия с Кара през онези две години. Учиха заедно, като сестри, като най-добри приятелки. Когато се върнаха в Оман, бяха неразделни. Заедно завършиха училище в Маскат. Всичко изглеждаше чудесно до деня, когато Кара се върна от ловната експедиция по случай рождения си ден изгоряла от слънцето и безутешна.
Баща й не се беше върнал с нея.
"Загинал при пропадане" беше официалната версия, но тялото на Реджиналд Кенсингтън така и не беше открито.
След онзи ден Кара се промени. Със Сафиа бяха все така близки, но това беше по-скоро заради силното желание на Кара да запази част от предишното щастие, отколкото от истинско приятелство. Кара хвърли всички усилия да завърши собственото си образование и да поеме мантията на бащиния бизнес. На деветнайсет се дипломира в Оксфорд.
Младата жена се оказа финансов гений и успя да утрои състоянието на баща си още докато учеше в университета. "Кладенци Кенсингтън" продължи да се разраства, навлизайки в нови сфери на дейност - компютърно обезпечени платформи, патенти за обезсоляване, телевизионни канали. Въпреки това Кара нито за миг не изостави извора на бащиното си богатство - петрола. Преди година Кенсингтън задмина корпорация Халибъртън по най-доходни петролни договори.
И в петролния бизнес на Кенсингтън Сафиа също не беше изоставена. Кара продължи да плаща за образованието й, включително за шестте години в Оксфорд, където Сафиа защити доктората си по археология. След като се дипломира, тя остана под крилото на "Кладенци Кенсингтън". Накрая се премести в Британския музей, за да се грижи за любимия проект на Кара - колекцията антични предмети от Арабския полуостров, чието начало беше положил Реджиналд Кенсингтън. И също като петролната корпорация, и този негов проект процъфтя под грижите на Кара и се превърна в най-голямата частна колекция в целия свят. Преди два месеца управляващото Саудитска Арабия семейство се беше опитало да купи колекцията и да я върне на арабска земя срещу стотици милиони долари, ако можеше да се вярва на слуховете.
Кара беше отказала. За нея колекцията означаваше нещо повече от пари. Тя беше паметник на нейния баща. Макар че тялото му така и не беше открито, тук беше неговата гробница - в това самотно крило на Британския музей сред цялото богатство и история на арабския свят.
Сафиа погледна покрай рамото на приятелката си към монитора с директната връзка, към обвитите в дим руини на усилния й труд. Можеше само да гадае какво ще означава тази загуба за Кара. Все едно някой е осквернил гроба на баща й.
- Кара - започна Сафиа в опит да смекчи предстоящия удар, като й съобщи сама. - Галерията... нищо не е останало от нея.
- Знам. Едгар вече ми каза. - Колебанието бе изчезнало от гласа на Кара. Тя се отдръпна от прегръдката, сякаш внезапно се беше почувствала глупаво. Огледа хората в стаята. Обичайният й властен маниер се върна.
- Какво е станало? Кой го е направил?
Загубата на колекцията толкова скоро след като беше отхвърлила предложението на Саудитска Арабия явно беше събудила и нейната подозрителност.
Без колебания записът беше пуснат още веднъж, за да го види лейди Кенсингтън. Сафиа си спомни как я бяха предупредили за секретността на записа. Кара не бе предупредена - с богатството си имаше своите привилегии.
Сафиа не обърна внимание на повторените кадри върху монитора, а внимателно наблюдаваше Кара и се страхуваше от реакцията й. С периферното си зрение зърна последния блясък на експлозията, после екранът потъмня. По време на целия запис изражението на Кара не се промени - мраморен барелеф на една дълбоко замислена Атина. Но накрая очите й се затвориха бавно. Не с шок или ужас - Сафиа чудесно познаваше настроенията на Кара, - а с дълбоко облекчение. Устните на приятелката й се раздвижиха в бездиханен шепот, доловен само от нейните уши.
- Най-после...