Пощальонът

Автор: Дейвид Брин
Жанр: Фантастика
Издателство:  Бард
Корица: Мека
Стр. 320
Очаква се на пазара - 21,05,2018 г.

В постапокалиптичния свят на Дейвид Брин една лъжа се превръща във велика истина…

Научнофантастична класика за човек, който разпалва духа на човечеството с помощта на една мечта.

Гордън знае как да оцелява – обикаля пустошта в един разрушен свят и разказва истории в замяна на храна и подслон. Съдбата полага длан на рамото му, когато той попада на отдавна умрял пощальон и навлича униформата му. Старата износена униформа все още носи силата на символ на цивилизацията. И надеждата, която „пощальонът“ Гордън вдъхва у хората, полага началото на нов свят, поел по пътя на възраждането.

Този роман е за цивилизацията – за нещата, които ще ни липсват, ако тя рухне. Тогава ще осъзнаем какво чудо е например да получаваш пощата си всеки ден.

Дейвид Брин

Брин е дързък автор с богато въображение.

Абсолютно завладяваща! Ще потънете в нея чак до последната страница.

Уошингтън Поуст

ПРЕЛЮДИЯ

Тринайсетгодишното размразяване

Все още духаха ледени ветрове. Валеше рохкав сняг. Но древното море не бързаше.

Земята се беше завъртяла шест хиляди пъти, откакто градовете умряха в разцъфналите пламъци. Шестнайсет обиколки около Слънцето по-късно от изпепелените гори вече не се издигаха вълни от сажди, за да превърнат деня в нощ.

Дойдоха и си отидоха шест хиляди залеза – блестящи, оранжеви, красиви от праха дори след като високите нажежени пилони пронизаха стратосферата и я изпълниха с фини частици камък и пръст. Помрачнялата атмосфера започна да пропуска по-малко слънчева светлина и изстина.

Вече нямаше никакво значение какво бе предизвикало всичко това – гигантски метеорит, огромен вулкан или ядрена война. Температурата и атмосферното налягане излязоха извън нормите и задухаха силни ветрове.

Навсякъде на север валеше мръсен сняг, който на места не изчезваше дори през лятото.

Значение имаше единствено океанът, вечен и неизменен. Тъмните небеса се появиха и изчезнаха. Ветровете довяваха кървави залези. На места се образуваше лед и по-плитките морета започнаха да пресъхват.

Но единствено важна бе волята на океана, а тя все още не беше упражнена.

Земята се въртеше. Тук-там хората все още се съпротивляваха.

И океанът въздъхна с леден дъх.

ПЪРВА ЧАСТ

КАСКАДИТЕ

1.

Понякога в екстремни ситуации, когато страхът е стегнал гърлото, човешкият мозък реагира странно. Въпреки че бе прекарал половината си живот в борба за оцеляване сред пустошта, този факт все още поразяваше Гордън – как в разгара на битката в главата му нахлуваха странни спомени.

Задъхан под сухия гъсталак, в който отчаяно се мъчеше да се скрие, в главата му внезапно нахлу спомен, осезаем като прашните камъни под носа му. Беше коренно различен от сегашното му положение – за един дъждовен следобед в топлата и спокойна университетска библиотека преди много, много време, за изчезнал свят, пълен с книги, музика и безгрижни философски разговори.

Думи върху хартия.

Докато пълзеше през жилавите папрати, той почти виждаше отпечатаните черно на бяло букви. И въпреки че не можеше да си спомни името на автора, думите абсолютно ясно изникнаха пред очите му.

„Освен самата смърт, такова нещо като „окончателно“ поражение не съществува... Няма бедствие, което да е толкова разрушително, че човек да не е в състояние да възстанови нещо от руините, рискувайки всичко, което му е останало...

На света няма нищо по-опасно от отчаян човек.“

На Гордън му се искаше този отдавна мъртъв автор да е тук и да споделя положението му. Чудеше се колко ли оптимизъм би намерил той в тази катастрофа.

Целият в драскотини и кръв от отчаяното си бягство през гъсталаците, той се опитваше да пълзи колкото е възможно по-тихо. Замираше на едно място и стискаше здраво очи, когато прахът го караше да кихне. Напредваше бавно и мъчително и не бе сигурен дори в каква посока се движи.

Само допреди минути се чувстваше толкова удобно и добре екипиран, колкото в днешно време би могъл да се надява който и да е самотен пътник. Сега цялото имущество на Гордън се свеждаше до една разкъсана риза, протрити дънки и мокасини. И тръните ги превръщаха в парцали.

При всяко движение го обливаха вълни от изгаряща болка в раменете и гърба. Но в тази ужасна изсъхнала джунгла не му оставаше нищо друго, освен да продължава да пълзи и да се моли да не попадне на враговете си, които вече фактически го бяха убили.

Най-после, когато вече си мислеше, че тези ужасни храсти никога няма да свършат, стигна до открито пространство. Тясна просека прорязваше храсталаците и водеше към каменист склон. Гордън най-после се измъкна от тръните, претърколи се по гръб и се втренчи в мъглявото небе, благодарен дори само за това, че въздухът не е замърсен с горещата смрад на сухо разложение.

„Добре дошъл в Орегон – горчиво се приветства той. – Пък аз си мислех, че в Айдахо е лошо.“

Вдигна ръка и се опита да избърше праха от очите си.

„Или просто ставам прекалено стар за подобни преживявания?“ В края на краищата вече бе прехвърлил трийсетте – възраст, нетипична за пътешественик от епохата на постхолокоста.

„Господи, как искам да съм си у дома.“

Нямаше предвид Минеаполис. Прерията се бе превърнала в ад, от който се мъчеше да избяга над десет години. У дома за Гордън означаваше нещо много повече от определено място.

„Хамбургер, гореща вана, музика...

... студена бира...“

Когато тежкото му дишане се поуспокои, на преден план излязоха други звуци – на ликуване при разпределението на плячката. Носеха се от тристатина метра надолу по склона. Смях. Разбойниците с наслада разпердушинваха вещите на Гордън.

„... неколцина съседски приятелски настроени ченгета...“, прибави той, все още зает да изрежда удобствата на отдавна изчезналия свят.

Бандитите го бяха изненадали неподготвен, докато пиеше бъзов чай край лагерния огън. Още когато изскочиха пред него, му стана ясно, че възбудените мъже ще го убият на мига.

Гордън не изчака да решат какво ще правят. Той плисна врелия чай върху брадясалото лице на най-близкия от тях и се хвърли в къпините. Зад него изтрещяха два изстрела и това беше всичко. Явно безценните патрони бяха по-важни за крадците от тялото му. Така или иначе те вече притежаваха цялото му имущество.

„Или поне така си мислят.“

Гордън се усмихна горчиво и внимателно седна, като се криеше между камъните, докато не се увери, че отдолу не могат да го видят. После очисти колана си от бодилите и отвори наполовина пълната манерка. Отпи голяма жадна глътка.

„Бог да те благослови, параноя“, помисли си той. Нито веднъж от края на Безнадеждната война не се бе отделял на повече от метър от колана си. Това беше единственото нещо, което успя да грабне, преди да се хвърли в храстите.

Тъмният сив метал на 9-милиметровия му револвер блестеше дори под тънкия слой прах, когато го извади от кобура. Гордън духна срещу оръжието и внимателно го провери. Мекото прищракване красноречиво свидетелстваше за майсторството и прецизността на друга епоха. Старият свят бе съвършен дори в убиването.

„Особено в убиването“, напомни си Гордън. Грубият смях отдолу по склона продължаваше да се чува.

Обикновено държеше в барабана само четири патрона. Сега извади още два от патрондаша и ги постави в празните отвори преди и след ударника. Безопасността на оръжието вече не беше толкова важна. И без това не очакваше да доживее до следващия ден.

„Шестнайсет години преследване на мечти – помисли си Гордън. – Първо онази дълга и безсмислена борба с Колапса... после опитите за оцеляване по време на Тригодишната зима... и накрая повече от десетилетие скитане от място на място, бягане от епидемии и глад, от проклетите холнисти и глутниците подивели кучета... Прекарах половината си живот като пътуващ актьор, който изнася представления, за да се нахрани и да изкара поне още един ден, докато търсех...

... някакво място...“

Гордън поклати глава. Много добре познаваше мечтите си. Те бяха празни фантазии, съвсем неуместни за този свят.

„... Място, където някой поема отговорност...“

Изгони тази мисъл от главата си. Към каквото и да се бе стремил, дългото му търсене май щеше да свърши тук, в сухите студени планини на онова, което някога представляваше Източен Орегон.

От долитащите отдолу звуци можеше да заключи, че бандитите се готвят да си тръгнат с плячката. Дебелите стъбла и храстите му пречеха да вижда, но не след дълго откъм бившия му лагер се появи як мъжага с избелял ловджийски костюм и тръгна на североизток надолу по пътеката.

Облеклото на мъжа потвърди мъглявите спомени на Гордън от атаката. Нападателите не носеха военно камуфлажно облекло... запазена марка на холнистите.

„Трябва да са най-обикновени бандити, да се пържат в ада дано.“

При това положение имаше някакъв шанс неясният план в главата му да постигне нещо.

Може би.

Бандитът беше завързал якето на Гордън на кръста си. В дясната му ръка се поклащаше пушката, която Гордън бе донесъл чак от Монтана.

– Айде, давайте! – извика на останалите брадясалият разбойник. – Стига радости. Вземайте нещата и да се махаме!

„Шефът“, реши Гордън.

Пред погледа му се появи друг мъж, по-дребен и опърпан, който носеше платнен сак и очукана карабина.

– Леле, к’ва плячка! Трябва да го полеем. Като занесем всичко това, ще можем ли да си го поделим, Джас? – Дребният бандит подскачаше като възбудено пале. – Ама момичетата направо ще паднат, като чуят за оня заек, дето го натикахме в шипките. Никога не съм виждал някой да тича толкова бързо!

Гордън се намръщи, когато към болката се прибави и обида. Навсякъде беше едно и също – простащината на постхолокоста, с която така и не можеше да свикне дори след толкова много години. Като се взираше само с едно око през острата трева, дълбоко си пое дъх и извика:

– На твое място бих отложил почерпката, боклук нещастен! – Адреналинът караше гласа му да звучи по-пискливо, отколкото му се искаше, но нямаше какво да направи.

Едрият мъж тромаво се просна на земята и запълзя да се скрие зад близкото дърво. Другият обаче зяпна нагоре към склона.

– К’во...? Кой е там, бе?

Гордън почувства известно облекчение. Поведението им показваше, че гадните копелета не са истински оцеленци. И определено не бяха холнисти. В противен случай отдавна да е мъртъв.

Другите бандити – преброи общо петима – забързаха надолу по пътеката с плячката.

– Залегнете! – извика от прикритието си водачът. Мършавият очевидно осъзна откритата си позиция и побърза да се присъедини към другарите си в храстите.

Всички с изключение на един – мъж с изпито лице и прошарени бакенбарди, който носеше алпийска шапка. Вместо да се скрие, той направи една-две крачки напред, като дъвчеше борова игличка и небрежно гледаше към гъсталака.

– Що да си правим труда? – спокойно попита той. – Оня нещастник носеше само парцалките на гърба си, когато му скочихме. Пушката му нали е у нас? Дайте да видим к’во иска.

Гордън се сниши. Нямаше начин да не забележи ленивия и престорено провлечен глас на бандита. Той беше единственият гладко избръснат и дори оттук можеше да се види, че дрехите му са чисти и спретнати.

Водачът тихо изръмжа нещо, при което бандитът сви рамене и нехайно пристъпи зад един разклонен бор. От символичното си прикритие той извика:

– Там ли си още, господин Заек? Ако е така, знай, че съжалявам, дето не остана и не ни покани на чай. Ама като знам как се отнасят с посетителите Джас и Малкия Уоли, не мога да те виня, дето се чупи.

Гордън не можеше да повярва, че изобщо приказва с този човек.

– И аз така си помислих – извика в отговор той. – Благодаря, че разбирате моето негостоприемство. Между другото, с кого разговарям?

Високият мъж широко се усмихна.

– С кого...? О, ние сме били грамотни! Какво удоволствие! От много време не съм чувал образован глас. – Той смъкна алпийската си шапка и се поклони. – Името ми е Роджър Евърит Септийн, бивш брокер от Тихоокеанската стокова борса, понастоящем ваш грабител. Що се касае до колегите ми...

Храстите зашумоляха. Септийн се заслуша и накрая сви рамене.

– Уви! – извика той. – При нормални обстоятелства не бих устоял на изкушението да проведа истински разговор. Обзалагам се, че и вие жадувате за подобно нещо. За съжаление, шефът на малкото ни братство главорези настоява да разбера какво искате, и да приключваме. Така че кажете цената си, господин Заек. Целите сме в слух.

Гордън поклати глава. Това приятелче явно се смяташе за много остроумно, въпреки че хуморът му бе долнокачествен дори според следвоенните стандарти.

– Забелязах, че не сте взели целия ми багаж. Да не би случайно да сте решили да вземете само онова, което ви трябва, и да ми оставите достатъчно, за да оцелея?

От гъсталака долу се разнесе висок кикот. Скоро към него се присъедини дрезгавият смях на останалите. Роджър Септийн се огледа и вдигна ръце. Престорената му въздишка очевидно показваше, че поне той оценява иронията във въпроса на Гордън.

– Уви! – повтори мъжът. – Спомням си, че споменах на колегите си за тази възможност. Например жените ни биха могли да открият някакво приложение за алуминиевите рейки на палатката и на рамката на раницата, но предложих да оставим найлоновата торба и палатката – те не ни вършат работа. Хм, в известен смисъл така и направихме. Между другото, струва ми се, че, хм... подобренията на Уоли няма да ви очароват.

От храстите отново избухна висок кикот. Надеждите на Гордън започнаха да угасват.

– Ами ботушите? Всички изглеждате добре обути. Сигурно не ви стават, нали? Бихте ли ги оставили? А също якето и ръкавиците?

Септийн се изкашля.

– А, да. Това са най-важните неща, нали? Освен пушката, разбира се, но за нея и дума не може да става.

Гордън се изплю. „Естествено, идиот такъв. Само празно дрънкало би споменало очевидни неща.“

Отново се дочу приглушеният от листака глас на шефа. И пак се разнесе кикот. Бившият брокер направи скръбна физиономия и въздъхна.

– Шефът ми пита какво предлагаш в замяна. Естествено, знам, че нямаш нищо. Но въпреки това съм длъжен да попитам.

Всъщност Гордън имаше някои неща, които биха им харесали – например компаса или швейцарското ножче.

Но каква бе гаранцията, че ще успее да извърши замяната и ще се измъкне жив? Не трябваше да си телепат, за да ти е ясно, че тези копелета просто си играеха със своята жертва.

Обзе го гняв, особено към подигравателното съчувствие на Септийн. През годините след Колапса често бе срещал тази комбинация от жестокост и цивилизовани маниери при някога образовани хора. Според него те заслужаваха далеч по-голямо презрение от други, които просто се бяха превърнали в диваци.

– Вижте какво – изкрещя той. – Нямате нужда от проклетите ботуши! Нито от якето, да не говорим за четката ми за зъби или за бележника. Този район е чист, за какво ви е тогава гайгеровият ми брояч? Не съм толкова тъп, че да се надявам да си взема обратно пушката, но без някои от другите неща ще умра, дявол да ви вземе!

Ехото от ругатнята сякаш се изля надолу по хълма и остави след себе си мъртва тишина. След това храстите зашумоляха и големият бандит се изправи. Презрително се изплю нагоре към склона и щракна с пръсти към другите.

– Вече е ясно, че няма оръжие – каза им той. Смръщи вежди и се обърна към мястото, където предполагаше, че е Гордън. – Бягай, зайче. Бягай или ще те одерем и ще те сготвим за вечеря! – Той размаха пушката към Гордън, обърна се и небрежно пое по пътеката. Останалите го последваха, като се заливаха в смях.

Роджър Септийн се обърна към хълма, иронично се усмихна, сви рамене, нарами своята част от плячката и последва останалите. Те изчезнаха зад завоя на тясната пътека в гората, но в продължение на няколко минути след това Гордън чуваше отдалечаващо се весело свирукане с уста.

„Кретен!“ Колкото и малки да бяха шансовете му, той окончателно ги бе провалил, като призова към здрав разум и човечност. В епоха, през която властваше принципът „око за око, зъб за зъб“, никой не постъпваше така освен от безсилие. Неувереността на бандитите се бе изпарила в мига, в който така глупаво ги призова към честна игра.

Естествено, можеше да стреля, за да докаже, че не е напълно безпомощен, но така щеше да пропилее безценен куршум. Това щеше да ги накара отново да го вземат на сериозно...

„Тогава защо не го направих? Толкова ли се бях уплашил?“

„Сигурно – призна той. – Най-вероятно тази нощ ще умра на открито. Но дотогава има още няколко часа – достатъчно, та тази заплаха да остане абстрактна, не толкова страшна и непосредствена, колкото петима безмилостни въоръжени мъже.“

Той удари с юмрук по дланта си.

„Стига, Гордън. Ще имаш възможност да се подлагаш на психоанализа довечера, докато умираш от студ. Стигна дотук, защото си пълен глупак и вероятно това ще е краят ти.“

Тромаво се изправи и предпазливо заслиза надолу по склона. Макар и да не беше напълно готов да го признае, постепенно започна да се убеждава, че има само едно решение, само една несигурна възможност да се измъкне от това положение.

Щом се измъкна от гъсталака, Гордън закуцука към потока да си измие лицето и по-сериозните рани. Там отметна подгизналите от пот кестеняви кичури от челото си. Драскотините силно го боляха, но не изглеждаха достатъчно опасни, за да го накарат да използва скъпоценната тубичка с йод от джоба на колана си.

Напълни манерката и се замисли.

Освен пистолета, разкъсаните дрехи, джобното ножче и компаса имаше и миниатюрен комплект риболовни принадлежности, който можеше да се окаже полезен, ако успееше да прекоси планината и да се добере до приличен водоем.

И разбира се, още десет патрона за револвера – малки, благословени останки от индустриалната цивилизация.

В началото, по време на бунтовете и големия глад, като че ли единственото неизчерпаемо нещо бяха мунициите. Ако в края на века Америка се бе запасявала и разпределяла храната дори само наполовина толкова успешно, колкото гражданите º бяха трупали планини от патрони...

Острите камъни измъчваха наранения му ляв крак, докато бързаше към предишния си лагер. Очевидно тези полуразпаднали се мокасини нямаше да го отведат много надалеч. Дрехите му щяха да имат същия ефект върху ледените есенни нощи в планината, какъвто имаха молбите му към коравите сърца на бандитите.

Малката полянка, на която се бе установил само преди около час, сега беше безлюдна, но опустошенията, които откри тук, надминаха и най-лошите му очаквания.

Палатката му представляваше куп найлонови парцали, а от спалния чувал бе останала само перушина. Непокътнат бе единствено тънкият лък, който беше започнал да дяла от отрязана фиданка, както и тетивите от еленски черва.

„Сигурно са го взели за бастун“, помисли си Гордън. Шестнайсет години след опожаряването на последния завод бандитите напълно бяха пренебрегнали потенциалната стойност на лъка и тетивата в момент, в който мунициите най-после бяха на привършване.

Разрови с лъка останките, търсеше нещо оцеляло.

„Не мога да повярвам. Взели са ми дневника! Онова недоносче Септийн явно търси да се занимава с нещо през зимата и да се смее на перипетиите и глупостта ми, докато пумите и лешоядите огризват месото от костите ми.“

Естествено, беше изчезнала всичката храна: пастърмата, торбата със зърно, която бе получил от жителите на малко село в Айдахо срещу няколко песни и истории; няколкото десертни блокчета, които бе намерил в механичните вътрешности на ограбен автомат.

„За десертните блокчета е ясно – помисли си Гордън, докато изравяше от праха счупената си четка за зъби. – Но защо, по дяволите, им е трябвало да правят това?“

В края на Тригодишната зима – докато остатъците от неговия взвод все още се мъчеха да охраняват соевия силоз в Уейн, щата Минесота, от името на правителство, за което от месеци насам никой не беше и чувал – петима от другарите му умряха от страшни инфекции. Това бе жалка, лишена от героизъм смърт. Никой не беше сигурен дали причината за нея бяха дървениците, или студът, гладът и почти пълната липса на елементарна хигиена. Гордън знаеше само, че страхът да не му изгният зъбите се бе превърнал в негова лична фобия.

„Копелета!“ – изруга наум той и запрати четката настрани.

Изрита за последен път купчината безполезен боклук. Тук нямаше нищо, което да го накара да промени решението си.

„Бавиш се, Гордън. Давай. Направи го.“

Той тръгна с леко накуцване. Но не след дълго се движеше по пътеката толкова бързо и безшумно, колкото можеше, наваксвайки време през изсъхналата гора.

Якият водач на бандитите се бе заканил да го изяде, ако отново го срещне. Канибализмът отначало се срещаше често и тези планинци можеше да са се привързали към вкуса на „дългото свинско“. Въпреки всичко трябваше да ги убеди, че е по-добре да се съобразяват с човек, който няма какво да губи.

След около осемстотин метра вече ги различаваше – двойка следи от леки обувки от еленова кожа и три чифта от подметки на довоенни обувки. Движеха се бавно и нехайно и за Гордън нямаше да има никакъв проблем да ги настигне.

Това обаче не влизаше в плана му. Той се опита да си спомни сутрешното катерене по същата тази пътека.

„Пътеката тръгва на север и се спуска покрай източния склон, след това отново завива на юг и на изток към пустинната долина долу. Ами ако успея да мина над нея? Така ще мога да ги пресрещна още по светло... докато те още тържествуват и не очакват нищо. Стига да има пряк път...“

Пътеката плавно се спускаше на североизток към удължаващите се сенки, в посока на пустинните райони на Източен Орегон и Айдахо. Явно вчера или днес сутринта Гордън бе минал под постовете на бандитите и те го бяха проследили до мястото му на лагеруване. Леговището им също трябваше да е някъде в района.

Въпреки накуцването той се движеше тихо и бързо – единственото предимство на мокасините пред ботушите. Скоро дочу неясни звуци напред и надолу.

Нападателите му. Мъжете се смееха и се шегуваха помежду си. Мъчително бе да слуша това.

Не беше кой знае колко странно, че му се присмиваха. Жестокостта бе неразривна част от ежедневието и макар да не можеше да се примири с нея, Гордън отлично съзнаваше, че е просто отживелица от двайсети век в днешния варварски свят.

Но тези звуци му напомняха за друг смях, за грубите закачки на хора, които заедно преживяват някаква опасност.

„Дрю Симс – луничавият студент по медицина с небрежна усмивка и страшен противник на шах и покер. Холнистите го хванаха, когато прегазиха Уейн и изгориха силоза...

Малкият Кайлър – на два пъти ми спаси живота и единственото нещо, което искаше, докато умираше, бе да му чета разкази...“

Освен тях си спомни за лейтенант Ван – техния взводен командир, наполовина виетнамец. Едва когато вече беше твърде късно, Гордън разбра, че лейтенантът е отделял от собствения си порцион в полза на хората си. Преди да умре, помоли да го погребат, увит в американското знаме. Изпълниха желанието му.

Вече твърде много години Гордън беше сам. Компанията на такива хора му липсваше не по-малко от компанията на жени.

Като държеше под око храстите от лявата си страна, той попадна на нещо, което приличаше на пътека, водеща на север към планината – вероятно пряк път. Сухите клонки запращяха под краката му. Гордън си помисли, че мястото е идеално за засада – малко над сипея, откъдето един добър стрелец можеше да държи всичко под себе си на мушка.

„Само пръв да се добера дотам...“

Можеше да ги изненада и да ги принуди да преговарят. Ето в какво се състоеше предимството да си сам и да нямаш какво да губиш. Всеки бандит с капка разум в главата си би предпочел да отърве кожата и да си навакса загубеното някой друг ден. Искаше му се да повярва, че ще се простят с ботушите, якето и част от храната, вместо да загубят един или двама от хората си.

Надяваше се, че няма да му се наложи да убива когото и да е.

„Стига, за бога! – През следващите няколко часа собствените му скрупули можеше да се окажат най-големият му враг. – Поне този път бъди безмилостен.“

Гласовете затихнаха в момента, в който Гордън започна да пресича склона. На няколко пъти трябваше да заобикаля дълбоки дерета и бодливи храсти. Мъчеше се да открие най-краткия път към мястото на засадата.

„Дали тук не е добре?“

Насили се да продължи напред. Според несигурните му спомени завоят, който имаше предвид, се намираше след дълга извивка на север по източния склон на планината.

Тясната животинска пътека го принуждаваше да се движи сред гъстите борове и често да спира, за да сверява курса си с компаса. Не беше лесно. За да успее да изненада противниците си, трябваше да се старае да е над тях. А ако се изкачеше прекалено високо, можеше да ги подмине, без да забележи.

Скоро щеше да мръкне.

Ято диви пуйки излетя пред него и той се озова на малка поляна. Разбира се, оредялото човешко население навярно имаше нещо общо със завръщането на дивите животни, но това бе и още един признак, че се намира в по-богат на вода район в сравнение със сухия Айдахо. Някой ден лъкът можеше да се окаже полезен, стига да имаше шанса да оживее достатъчно дълго, за да се научи да го използва.

Спусна се надолу по склона. Вече започваше да се тревожи. Главната пътека със сигурност беше далеч под него, освен ако не бе направила няколко завоя. А можеше и да е отишъл прекалено далеч на север.

Накрая разбра, че животинската пътека неумолимо се насочва на запад. Изглежда, отново се издигаше нагоре и водеше към просека в планината, обвита в следобедна мъгла.

Спря за момент да си поеме дъх и да си събере мислите. Може би това бе поредният проход през студените полупустинни Каскади, който накрая стига до долината на река Уиламит и оттам до Тихия океан. Картата му беше изчезнала, но знаеше, че най-много след двуседмичен преход в тази посока би могъл да намери вода, убежище, богати на риба и дивеч райони и може би...

И може би хора, които се опитват да възстановят в някаква степен стария свят.

Слънчевите лъчи се процеждаха през високите облаци и приличаха на ореол, напомнящ сиянието на небето над градовете от мъглявите му спомени – надежда, насочвала го в търсенето му от Средния запад насам. Мечтата – колкото и безнадеждна да бе – просто не искаше да го остави.

Гордън поклати глава. По пътя му през тази планинска верига със сигурност щеше да има сняг, пуми и глад. Но това нямаше да го накара да се откаже от плана си. Не и ако искаше да живее.

Опита се да преодолее склона, но тесните животински пътеки продължаваха да го водят на северозапад. Завоят вече трябваше да е останал зад него. Но гъстите сухи храсталаци го отклоняваха още по-нататък към следващия проход.

В отчаянието си едва не пропусна звука. После рязко спря и се заслуша.

Гласове ли бяха това?

Пред него се откри стръмна клисура. Забърза към нея и вече можеше да види очертанията на планината и другите части от веригата, обвити в гъста мъгла, кехлибарени в западните си части и пурпурни на местата, които слънчевите лъчи вече не достигаха.

Изглежда, звуците идваха някъде отдолу, от изток. Да, това наистина бяха гласове. Гордън потърси и откри извиващата се като змия пътека. По-нататък му се мярна цветно петно, бавно изкачващо се сред дърветата.

Бандитите! Но защо отново идваха нагоре? Не би трябвало, освен ако...

Освен ако Гордън вече не бе прекалено на север от пътеката, по която се бе движил предишния ден. Трябва да беше подминал избраното за засада място. Бандитите се изкачваха по някакво отклонение, което сигурно бе пропуснал вчера и което водеше към този проход вместо към онзи, към който се придържаше той.

Това вероятно беше пътят към тяхната база!

Гордън погледна нагоре към склона. Да, оттук бе в състояние да прецени, че на запад, близо до по-рядко използвания проход, може да има малка пещера, естествено защитена и трудно откриваема.

Той мрачно се усмихна и също зави на запад. Планът за засада се провали, но ако побързаше, можеше да изпревари бандитите, преди да са се прибрали, и вероятно да има няколко минути да открадне онова, от което имаше нужда – храна, дрехи и нещо, в което да ги носи.

А ако убежището им не беше празно?

Тогава сигурно щеше да успее да вземе жените им за заложници и да направи опит да се спазари с тях.

„Да, така е много по-добре. Както тиктакащата бомба е далеч за предпочитане пред това да тичаш с нитроглицерин.“

Честно казано, не му харесваше нито една от възможностите.

Затича, като се навеждаше под клоните и избягваше изсъхналите дънери. Скоро изпита странен прилив на сила. В момента дори типичните му колебания не бяха в състояние да го спрат. Адреналинът му се покачваше, треската от предстоящата битка го караше да се движи толкова бързо, че храстите се носеха покрай него като в мъгла. Засили се да прескочи един гниещ дънер, полетя...

Приземяването беше съпроводено с изгаряща болка в левия крак. Нещо го прободе през тънките мокасини. Просна се по очи върху покритото с дребни камъчета корито на някакъв пресъхнал поток.

Гордън се претърколи, като притискаше нараненото място. През насълзените си и замъглени от болка очи видя, че се е спънал в дебел и покрит с ръжда стоманен кабел, несъмнено останал от древни дървосекачи отпреди войната. Отново мислите му бяха абсурдно рационални, докато кракът му потрепваше от болка.

„Осемнайсет години от последната инжекция против тетанус. Страхотно.“

Кабелът не го беше пробол. Само се бе спънал в него. Но и това бе достатъчно неприятно. Хвана се за бедрото и стисна зъби в опит да сподави напиращия в гърдите му див рев.

Накрая треперенето отслабна и той се довлече до едно паднало дърво, седна и се облегна на дънера. Стенеше през зъби, докато вълните на болката постепенно отслабваха.

В същото време чуваше бандитите, които минаваха недалеч отдолу и по този начин го лишаваха от единственото му предимство.

„Дотук с големите планове да ги изненадам в бърлогата им.“ Гласовете им заглъхнаха нагоре по пътеката.

Като използваше лъка вместо патерица, Гордън опита да се изправи. Предпазливо пренесе тежестта върху левия си крак и откри, че той може да го издържи, въпреки че леко трепереше.

„Преди десет години щях да скоча веднага на крака и да продължа да тичам. Изправи се пред фактите, Гордън. Остарял си. Изхабен си. В днешно време да си трийсет и четири годишен самотник е все едно да се готвиш за смъртта.“

С идеята за засада бе свършено. Не можеше дори да преследва бандитите нагоре по склона. Щеше да е безсмислено да се мъчи да открие следите им в безлунната нощ.

Треперенето намаля и той направи няколко крачки. Не след дълго беше в състояние да се движи, без прекалено да разчита на импровизираната патерица.

Това добре, но накъде? Най-добре щеше да е да използва остатъците от деня и да потърси някаква пещера, куп борови иглички, нещо, което да му даде шанс да изкара нощта.

Застудяваше. Гордън наблюдаваше как сенките се катерят нагоре, сливат се и покриват склоновете на близките планини. Червеното слънце се виждаше между заснежените върхове отляво.

Гледаше на север, все още неспособен да събере сили да продължи, когато внезапен блясък в гората на отсрещния склон на прохода привлече вниманието му. Като щадеше наранения си крак, направи няколко крачки натам. Намръщи се.

Опустошили голяма част от сухите Каскади, горските пожари бяха пощадили гъстите гори в тази част на планината. Но нещо от другата страна на пътя улавяше слънчевата светлина подобно на огледало. По гънките на хълмовете той заключи, че отражението може да се види само оттук, и то през късния следобед.

Значи предположението му бе погрешно. Леговището на бандитите не се намираше в кухината нагоре по склона, а много по-близо. Чист късмет беше, че не се бе натъкнал на него.

„Подсказваш ми, а? И то точно сега? – укори живота той. – Сякаш си нямам достатъчно проблеми, та ми подхвърляш сламка като на удавник?“

Надеждата бе пагубна привичка. Тя го беше накарала да прекара половината си живот в пътуване на запад. Само няколко мига след като почти се бе предал, Гордън откри, че крои нов план.

Може би трябваше да се опита да обере колибата, пълна с въоръжени мъже? Представи си как изритва вратата пред изненаданите им погледи с револвера в едната ръка, докато ги връзва с другата!

Всъщност защо не? Можеше да са пияни, а той бе достатъчно отчаян, за да опита. Дали щеше да успее да вземе заложници? По дяволите, дори една млечна коза щеше да е по-ценна от ботушите му! Да не говорим какво би получил в замяна на някоя жена.

Идеята не му хареса. Всичко щеше да зависи от реакцията на шефа. Щеше ли кучият син да проумее тайната сила на един отчаян човек и да го остави да си иде с всичко, което му бе необходимо?

Гордън беше виждал смели и разумни хора да вършат глупости. При това доста по-често, отколкото можеше да се предполага. „Ако се стигне до преследване, с мен е свършено. Точно сега не бих могъл да надбягам и язовец.“

Хвърли поглед към отражението отсреща и реши, че възможностите му за избор са нищожни.

Отначало напредваше бавно. Кракът продължаваше да го боли и се налагаше да спира на всеки няколкостотин крачки и да оглежда сливащите се и пресичащи се пътеки, за да открие следите на враговете си. Откри, че се взира в сенките за евентуални засади, и си наложи да не го прави. Тези мъже не бяха холнисти. Всъщност, изглежда, бяха мързеливци. Гордън предполагаше, че ако изобщо имат такива, постовете им сигурно са в непосредствена близост до дома им.

С напредването на тъмнината следите се губеха в песъчливата почва. Но той знаеше накъде да върви. Отражението вече не се виждаше, но дерето от отсрещната страна се открояваше като тъмен, покрит с дървета V-образен силует. Избра подходящата посока и с ускорен ход тръгна натам.

Бързо се смрачаваше. От мъгливите върхове духаше пронизващ влажен вятър. С накуцване Гордън се изкачваше нагоре по сухото корито на потока, като на места си помагаше с пръчката. А когато сметна, че се намира на не повече от четиристотин метра от целта си, пътеката внезапно изчезна.

Държеше ръцете си протегнати напред в опит да запази лицето си, докато се промъкваше през сухите храсти. Полагаше всички усилия да сподави застрашително напиращото желание да кихне от надигналия се прах.

От планините се спускаше смразяваща нощна мъгла. Скоро земята щеше да се покрие с искрящ скреж. Гордън трепереше, но не толкова от студа, колкото от нерви. Знаеше, че все повече се приближава до целта. Така или иначе щеше да се изправи пред смъртта.

На младини бе чел за герои – истински и измислени. Щом ставаше напечено, почти всеки от тях беше в състояние да забравя личните си проблеми и болки, поне докато опасността не преминеше. Но явно умът на Гордън не работеше по този начин. Вместо това мислите му ставаха все по-объркани.

Не се съмняваше в онова, което трябваше да направи. Независимо от принципите, според които живееше, постъпката му бе правилна. Изискваше я собственото му оцеляване. И дори ако се наложеше да умре, поне щеше да види сметката на неколцина негодници и така да направи планината малко по-безопасна за бъдещите пътници.

Въпреки това колкото повече наближаваше моментът на конфликта, толкова повече разбираше, че не би искал съдбата да го доведе дотук. Не му се искаше да убива никого.

Същото беше дори когато с останките от взвода на лейтенант Ван се бореше да спаси мира, а заедно с него и малка част от нацията – която вече не съществуваше.

И в края на краищата бе избрал живота на странстващ певец, актьор и работник отчасти заради възможността да продължава да пътува, да търси някъде светлина.

Малко от оцелелите след войната групи бяха склонни да приемат аутсайдери за нови членове. Разбира се, жените винаги бяха добре дошли, но някои приемаха и мъже. Често се налагаше новият мъж да се изправи на смъртен двубой, за да си извоюва правото да седне на общата маса, или пък да донесе скалпа на някого от съседния клан, за да докаже силата си. Наистина в равнината и в Скалистите планини не бяха останали много истински холнисти. Но голяма част от оцелелите групи изискваха от него да участва в ритуали, с които Гордън не искаше да има нищо общо.

И ето че сега, докато броеше патроните, част от него хладно отбеляза, че може би ще стигнат за всички бандити.

На пътя му се изпречи поредният бодлив храсталак. Този път Гордън го заобиколи, като внимаваше къде стъпва в спускащия се мрак. Изострено през последните четиринайсет години пътешествия, чувството му за ориентация бе автоматично. Движеше се тихо и предпазливо, без да излиза от водовъртежа на собствените си мисли.

Беше истинско чудо, че човек като него бе оцелял толкова дълго. Хората, които познаваше и на които се възхищаваше като момче, бяха умрели заедно с всички свои надежди. Светът на мечтателите като него самия изчезна, когато той бе едва на осемнайсет. Много по-късно започна да разбира, че неговият неумиращ оптимизъм трябва да е плод на някаква истерична лудост.

„По дяволите, та днес всеки е луд.“

„Да – отговори си той. – Но днес параноята и депресията ти помагат да оцелееш. Идеализмът е чиста глупост.“

Гордън спря. Вгледа се в храстите и на около метър навътре видя няколко боровинки, случайно пропуснати от черните мечки. Мъглата изостряше обонянието му и той можеше да долови слабия им аромат, носещ се във въздуха.

Без да обръща внимание на тръните, той навлезе в храстите и набра пълна шепа боровинки. Вкусът им беше едновременно тръпчив и сладък. Като самия живот.

Здрачът отстъпваше пред тъмнината и през облаците започнаха да блещукат звезди. Студеният вятър пронизваше съдраната му риза и му напомняше, че е време да пристъпи към действие, ако не иска пръстите му да измръзнат дотолкова, че да не може да натисне спусъка.

Почисти бодилите от панталона си и заобиколи храсталака. Внезапно на около трийсетина метра от него потъмняващото небе се отрази в стъклото на широк прозорец.

Гордън се притаи сред тръните. Извади револвера и хвана китката си с лявата ръка, докато успокои дишането си. След това провери оръжието. То изщрака с тихо, почти нежно механично задоволство. Оскъдните муниции тежаха във вътрешния му джоб.

Пренебрегвайки новите драскотини, Гордън затвори очи и започна да медитира, като се молеше за спокойствие и разбира се, за прошка. Единствено ритмичното свирене на щурците придружаваше дишането му в ледения мрак.

Около него се носеше студена мъгла. „Не – въздъхна той. – Просто няма друг начин.“ Вдигна оръжието и започна да се промъква напред.