Автор: Лион Фойхтвангер
Жанр: Класика
ISBN 978-619-02-0226-4
Издателство: Колибри
Корица: Меки
Стр. 240
Очаква се на пазара - 11,05,2018 г.
Сборникът
„Смъртта на Нерон“ представя писателя в необичайна светлина – като
майстор на новелата и краткия разказ. С класическа яснота, почти без
помощта на диалог и описания на душевни състояния, той създава завършени
творби, които предизвикват вълнение не с наплива на чувства, а поради
придобитото познание за скритите механизми на обществените и
политическите отношения.
Още в ранните разкази, „Полет на рекордна височина“ (1929) и „Експедиция до полюса“ (1928), е набелязан един важен за днешния ни живот мотив: човекът на науката и техниката в стълкновение с природата и тайните на битието. Друга значима тема за Фойхтвангер е отношението на художника към действителността. В ироничен план разказът „След сезона“ (1936) пресъздава последните дни на един съвременен творец, затворен в своята крехка „кула от слонова кост“. Внезапното му увлечение по една обикновена, но жизнена девойка го заварва неподготвен за сложността на съществуването. Тематичният кръг в сборника се затваря с новелата „Одисей и свинете“ (1947). Писателят представя митичния Одисей, богоравния страдник, като „модерен човек“, вече изпитал „досадата от цивилизацията“.
Още в ранните разкази, „Полет на рекордна височина“ (1929) и „Експедиция до полюса“ (1928), е набелязан един важен за днешния ни живот мотив: човекът на науката и техниката в стълкновение с природата и тайните на битието. Друга значима тема за Фойхтвангер е отношението на художника към действителността. В ироничен план разказът „След сезона“ (1936) пресъздава последните дни на един съвременен творец, затворен в своята крехка „кула от слонова кост“. Внезапното му увлечение по една обикновена, но жизнена девойка го заварва неподготвен за сложността на съществуването. Тематичният кръг в сборника се затваря с новелата „Одисей и свинете“ (1947). Писателят представя митичния Одисей, богоравния страдник, като „модерен човек“, вече изпитал „досадата от цивилизацията“.
Лион Фойхтвангер - „Смъртта на Нерон“
ИСТОРИЯТА НА ФИЗИОЛОГА ДОКТОР Б.
Физиологът доктор Б. се ползваше с голям авторитет сред своите колеги. Особено ценяха точността на изследванията му и неподкупността, с която отново и отново проверяваше резултатите от всеки експеримент, преди да ги приеме, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки друг с неговите способности би направил кариера, но той си остана да ръководи катедра в малък университет. Причината бе в прямия му характер. А може би той бе постоянно навъсен поради странната си външност, защото върху дребното му тяло стърчеше огромна брадата глава. Към колегите си се отнасяше хладно, дори с неприязън. Освен в разговори на професионални теми почти не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се строг в преценките си и категоричен в резките си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото отгоре вече немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо набързо. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се чувстваше по-добре, отколкото в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.
Така той достигна своята петдесетгодишнина, прехвърли я, без да привлече вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и също тъй незабележимо ще иде в гроба. И изведнъж плъзна мълвата, че професор Б. е
направил откритие, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе възникнал този слух можеше трудно да се установи. Навярно професор Б. бе споменал на младия си сътрудник за апарата, над който работеше, може би само бе намекнал нещичко. Но
един негов намек – това признаваха дори противниците му – обикновено струваше повече от високопарните изявления на мнозина други в докладите на академията или в някои публикации. Ако трябваше да се вярва на мълвата, професор Б. бе създал апарат, който позволяваше точно да се наблюдава мозъчната дейност у живия човек, така че в известен смисъл да се измери интелигентността на всекиго. Този апарат бяха нарекли
интелектофотометър.
Медицинските списания обсъждаха изобретението на доктор Б., към тях скоро се присъединиха всекидневниците. Мнозина ръководни личности в политиката, икономиката и науката прочетоха не без тревога за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха напълно спокойни, защото модата от онова време изискваше от тях да притежават преди всичко онова тайнствено и мъгляво
НЕЩО, което се наричаше „творческо начало“ и което впрочем трудно се поддаваше на точно определение, но в никакъв случай нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. упорито мълчеше.
Може би тъкмо поради това мълчание разговорите около интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато накрая стигнаха и до ушите на диктатора на страната.
Диктаторът повика при себе си физиолога доктор Б. А той смяташе диктатора за посвоему надарен, но невъзпитан момък, чиито способности наистина бяха пострадали от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския философ, че властта оглупява човека. Дребен, неофициален и брадат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната символ на величието.
Диктаторът бе свикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но сега веднага разбра, че по отношение на този смръщен дребосък това не е най-верният тон; и понеже имаше чувство за стил, показа се скромен и обикновен. Това не му се удаде напълно, но дребосъкът с удоволствие отбеляза неговото старание.
– Говорят – диктаторът веднага пристъпи към въпроса, – че с помощта на вашия апарат можете точно да определяте и измервате интелигентността на човека. – Той изглеждаше масивен зад огромното писалище, но думите му излитаха леко от красиво очертаната уста. – Това вярно ли е? – попита той небрежно.
Професор Б. отвърна също небрежно:
ИСТОРИЯТА НА ФИЗИОЛОГА ДОКТОР Б.
Физиологът доктор Б. се ползваше с голям авторитет сред своите колеги. Особено ценяха точността на изследванията му и неподкупността, с която отново и отново проверяваше резултатите от всеки експеримент, преди да ги приеме, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки друг с неговите способности би направил кариера, но той си остана да ръководи катедра в малък университет. Причината бе в прямия му характер. А може би той бе постоянно навъсен поради странната си външност, защото върху дребното му тяло стърчеше огромна брадата глава. Към колегите си се отнасяше хладно, дори с неприязън. Освен в разговори на професионални теми почти не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се строг в преценките си и категоричен в резките си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото отгоре вече немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо набързо. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се чувстваше по-добре, отколкото в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.
Така той достигна своята петдесетгодишнина, прехвърли я, без да привлече вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и също тъй незабележимо ще иде в гроба. И изведнъж плъзна мълвата, че професор Б. е
направил откритие, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе възникнал този слух можеше трудно да се установи. Навярно професор Б. бе споменал на младия си сътрудник за апарата, над който работеше, може би само бе намекнал нещичко. Но
един негов намек – това признаваха дори противниците му – обикновено струваше повече от високопарните изявления на мнозина други в докладите на академията или в някои публикации. Ако трябваше да се вярва на мълвата, професор Б. бе създал апарат, който позволяваше точно да се наблюдава мозъчната дейност у живия човек, така че в известен смисъл да се измери интелигентността на всекиго. Този апарат бяха нарекли
интелектофотометър.
Медицинските списания обсъждаха изобретението на доктор Б., към тях скоро се присъединиха всекидневниците. Мнозина ръководни личности в политиката, икономиката и науката прочетоха не без тревога за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха напълно спокойни, защото модата от онова време изискваше от тях да притежават преди всичко онова тайнствено и мъгляво
НЕЩО, което се наричаше „творческо начало“ и което впрочем трудно се поддаваше на точно определение, но в никакъв случай нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. упорито мълчеше.
Може би тъкмо поради това мълчание разговорите около интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато накрая стигнаха и до ушите на диктатора на страната.
Диктаторът повика при себе си физиолога доктор Б. А той смяташе диктатора за посвоему надарен, но невъзпитан момък, чиито способности наистина бяха пострадали от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския философ, че властта оглупява човека. Дребен, неофициален и брадат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната символ на величието.
Диктаторът бе свикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но сега веднага разбра, че по отношение на този смръщен дребосък това не е най-верният тон; и понеже имаше чувство за стил, показа се скромен и обикновен. Това не му се удаде напълно, но дребосъкът с удоволствие отбеляза неговото старание.
– Говорят – диктаторът веднага пристъпи към въпроса, – че с помощта на вашия апарат можете точно да определяте и измервате интелигентността на човека. – Той изглеждаше масивен зад огромното писалище, но думите му излитаха леко от красиво очертаната уста. – Това вярно ли е? – попита той небрежно.
Професор Б. отвърна също небрежно:
Коментари
Публикуване на коментар