Някой като теб

Автор: Шавиер Бош
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0237-0
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 344
Очаква се на пазара - 25,05,2018 г.

По волята на съдбата в ръцете на тийнейджърка от Барселона попада визитна картичка, намерена случайно между страниците на книга, със загадъчното Appelle-moi (Обади ми се), написано с почерка на нейната майка, напуснала рано този свят. Заинтригувана, тя тръгва по дирите на странния зов, за да открие една тайна любов.
Едва четири дни са заедно Паулин и галеристът Жан-Пиер. Четири дни съвършено единение на тела и души в топлата прегръдка на омайния Париж, облъхнато от пеперуден полет, с вкус на вино от Анжу, под звуците на… български любовни песни. Броени вълшебни мигове, които, подобно на капки мед, насищат със сладост цял един живот. Съкровената история на майката ще накара и дъщерята да погледне с други очи на магията на любовта и може би да повярва, че чудото се случва, когато срещнеш „някой като теб“.
Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.



Шавиер Бош  - „Някой като теб“
Няма да забравя първия път, когато се загледах в теб.
– На бас, че утре не ще да е на училище – промърмори.
– Откъде пък знаеш? – отвърнах приглушено.
Може би нямаше да се загледам в теб, ако Аксел не бе подхвърлил това за облога, докато наблюдаваше как си тръгваш от училище по необичайно време.
– Като гледам как си тръгва, Джина повече няма да се появи. – Вторачихме се навън през прозореца и проследихме с очи как крачиш с бавни стъпки, хванала за ръка онзи тип, а Аксел додаде: – Поне до понеделник няма да я видим.
– Вие двамата на последния чин... Ще благоволите ли да млъкнете?
Училищният библиотекар не беше настроен за шеги. Преподаваше философия на големите и макар често да му се налагаше да ни отправя предупреждения, за наш късмет още не ни знаеше имената. Впрочем ние, деветгодишните малчугани, имахме достъп до литературния рай само един ден в седмицата – сряда следобед. Някой мъдър педагог бе преценил, че ако възприемаме мястото като забранена територия, желанието да го посещаваме ще е по-силно; ще ни е дваж по-интересно да разместваме и пререждаме книги, да се ровим в безчетните томове и лавици фантазия, докато попаднем на онази едничка история, която да ни завладее. Докато открием Книгата с главно „К“, всеки своята, която да ни посвети в сладината на четенето. Само че за мен и Аксел библиотеката бе съвсем друго – съвършеното място за забавление. В дъното от стена до стена и от пода до тавана се простираха несметни лавици с подредени книги с гръбчета на показ и класифицирани по критерия на Аюсо, който се очакваше да е сполучлив, но ние двамата повече обичахме да се настаним отсреща, до големия прозорец. Слагахме коя да е отворена книга на масата и прекарвахме часа в тихо бърборене, извърнати към двора с трите бора, докато разположилият се на учителската маса Аюсо с помощта на миниатюрните си очила на върха на носа архивираше колекция от прастари пощенски картички от Барселона.
С Аксел бяхме открили, че големият прозорец в библиотеката е отлично стратегическо място за властване над цялото училище. Предоставяше всеобхватна панорамна гледка  – от вратата, водеща към физкултурния салон и съблекалните за малки момчета и момичета, до предната ограда на училището, откъдето, ако източиш шия, виждаш част от улица „Белесгуард“  – cul-de-sac; на нея най-рано пристигналите възпитатели и учители заемаха местата за перпендикулярно паркиране. От другата страна на големия прозорец се намираше рисувателната зала, а досами едни бугенвилии, на които доста им струваше да захванат корен, бе вратата на канцеларията, която при случай на нараняване или главобол се превръщаше в лечебница или в прибежище, или въобще в кът за облекчение. В сряда следобед от три до четири трите бора в училищния двор се наслаждаваха на мигове покой. В тоя отрязък от деня не служеха ни за греди на футболна врата, ни за връзване на въжета за скачане. Децата по това време бяха в класните стаи и дворът пустееше, никой не минаваше. Само привършилите с миенето на чинии и тенджери жени от кухнята напускаха сградата с бавна и уморена крачка. Дежурните в столовата имаха повече желание да се радват на остатъка от следобеда и на живота, тъй че яхваха велосипедите си и поемаха надолу по „Белесгуард“. Понякога в сряда от три до четири, докато ние от трети В седяхме в библиотеката, идваха родители и се насочваха право към канцеларията, за да чуят присъдата за детето си от устата на класния ръководител. Но ето че една топла сряда на май, когато униформата вече ни дразнеше и еднички минувачи в двора бяха вятърът и покоят, видяхме вестяването на загадъчна особа.
Едно такси спря пред входа точно отпред и от него мигом слезе мъж на възрастта на бащите ни. Не разпознахме в негово лице родител на дете от училището. Беше с вратовръзка. С тъмно облекло и вратовръзка. А в училище рядко влизаха вратовръзки. – Биел, виж.
Аксел ми сочеше мъжа, а аз недоумявах какво толкова има за гледане.
– Таксито стои, не си тръгва.
Ужасно харесвах барселонските таксита, жълто-черни на цвят. Мрачновата комбинация, вярно, но пък придава тъй отявлена индивидуалност на колата... Виждаш такова едно такси и си казваш... Впрочем и в Буенос Айрес такситата са жълто-черни. Мъжът с вратовръзката и с черен непокорен перчем на челото