Автор: Xарлан Коубън
Жанр: Трилър
ISBN 978-619-02-0230-1
Издателство: Колибри
Корица: Меки
Стр. 320
Очаква се на пазара - 01,06,2018 г.
С неподражаемо
майсторство и емоционално напрежение, Харлан Коубън ни води през
лабиринта от големи тайни и малки лъжи, способни да унищожат една
връзка, едно семейство и дори един град в този нов, завладяващ трилър.
Животът на ченгето от Ню Джърси Наполеон „Нап“ Дюма се преобръща, когато в последната година от гимназията неговият брат близнак Лио е открит мъртъв на железопътната линия край града заедно с приятелката си Даяна. По същото време Мора, училищната любов на самия Нап, къса с него и изчезва без обяснение. Следващите петнайсет години от живота му минават в търсене – на бившата любима, и на причините, довели до гибелта на брат му.
И ето че сега обяснението сякаш е по-близо отвсякога. Отпечатъците на Мора са открити в колата на заподозрян убиец. Нап решително се впуска в търсене на отговори, но иззад всеки ъгъл изникват само нови въпроси – за момичето, което е обичал, за приятелите от детинство, които смята, че е познавал, за изоставената военна база край родното му място и най-вече за Лио и Даяна, чиято участ се оказва по-странна и зловеща и от най-мрачните му догадки.
„Коубън отлично знае как да поднесе един вълнуващ трилър. Последният му роман не прави изключение“
Лайбръри Джърнал
„Пристрастяващите криминални романи на Харлан Коубън държат читателя на нокти до самия край. Пригответе се за остри завои и сюжетни обрати, които никога няма да отгатнете. Неговите трилъри са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на наглед познати и обичайни места и хора“
Рийдърс Дайджест
Животът на ченгето от Ню Джърси Наполеон „Нап“ Дюма се преобръща, когато в последната година от гимназията неговият брат близнак Лио е открит мъртъв на железопътната линия край града заедно с приятелката си Даяна. По същото време Мора, училищната любов на самия Нап, къса с него и изчезва без обяснение. Следващите петнайсет години от живота му минават в търсене – на бившата любима, и на причините, довели до гибелта на брат му.
И ето че сега обяснението сякаш е по-близо отвсякога. Отпечатъците на Мора са открити в колата на заподозрян убиец. Нап решително се впуска в търсене на отговори, но иззад всеки ъгъл изникват само нови въпроси – за момичето, което е обичал, за приятелите от детинство, които смята, че е познавал, за изоставената военна база край родното му място и най-вече за Лио и Даяна, чиято участ се оказва по-странна и зловеща и от най-мрачните му догадки.
„Коубън отлично знае как да поднесе един вълнуващ трилър. Последният му роман не прави изключение“
Лайбръри Джърнал
„Пристрастяващите криминални романи на Харлан Коубън държат читателя на нокти до самия край. Пригответе се за остри завои и сюжетни обрати, които никога няма да отгатнете. Неговите трилъри са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на наглед познати и обичайни места и хора“
Рийдърс Дайджест
Харлан Коубън - „Не се отказвай“
Дейзи носеше прилепнала черна рокля с деколте, достигащо умопомрачителни дълбини.
Тя забеляза клиента, седнал в края на бара – мъж в сив костюм на тънко райе, достатъчно стар да ѝ бъде баща. Това можеше да я затрудни да изпълни репертоара си, но от друга страна, знае ли човек. Тези възрастни мъже, особено наскоро разведените, понякога умираха от желание да докажат, че още го могат дори ако никога не са го можели.
Особено ако никога не са го можели.
Докато преминаваше, поклащайки бедра, през помещението, Дейзи усещаше погледите на останалите посетители да пъплят като червеи по голите ѝ крака.
Щом достигна края на бара, направи малко представление, отпускайки се върху табуретката до него.
Клиентът се взираше в чашата си с уиски като ясновидец, съзерцаващ кристално кълбо. Тя почака да извърне глава към нея, но той не го стори. Дейзи се зае да изучава профила му. Брадата бе гъста и посивяла. Носът – блед и месест, почти като силиконов холивудски атрибут. Косата бе дълга и разчорлена, наподобяваща бърсалка за под. Втори брак, прецени Дейзи. Най-вероятно и втори развод.
Дейл Милър – така се казваше клиентът – вдигна внимателно уискито си. Държеше чашата с две ръце, сякаш бе ранена птица.
– Здравей – произнесе Дейзи със заучено отмятане на косата си.
Милър се извърна и я погледна право в очите.
Тя очакваше погледът му да се плъзне надолу към деколтето ѝ – с тази рокля дори и жените го правеха, по дяволите, – но напразно.
– Здрасти – отвърна мъжът и се съсредоточи отново върху уискито си.
Дейзи обикновено оставяше инициативата у клиента. Такава бе техниката ѝ. Поздравяваше както сега, усмихваше се, а мъжът питаше дали не може да я почерпи нещо. Позната история.
Но Милър явно не беше в настроение за флирт. Той отпи дълга глътка от чашата си, сетне още една. Това, че се налива, беше добре. Алкохолът щеше да улесни нещата.
– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът.
Мечок, помисли си Дейзи. Тази дума му прилягаше най-добре. Дори с костюма, Милър създаваше грубоватото усещане за бивш рокер или ветеран от Виетнам, а гласът му бе дрезгав. Тя изпитваше странно влечение към по-възрастни мъже като него, макар че може би се дължеше просто на изтъркания комплекс към бащата. Иначе казано, харесваше мъже, създаващи ѝ чувство за сигурност.
Вече доста време не бе срещала такъв.
Май е време да сменя подхода, мина ѝ през ума.
– Имаш ли нещо против да поседя при теб? – Тя се прислони по-близо до него и прошепна поверително: – Там има един, който...
– Досажда ли ти?
Супер. Нямаше и помен от мачовското надуване на онези мухльовци, които редовно ѝ попадаха. Дейл Милър го каза спокойно, делово, дори някак рицарски – като мъж, готов да я закриля.
– Не, не е кой знае какво.
– Кой точно? – Той се зае да оглежда бара.
Дейзи положи длан върху лакътя му.
– Остави. Наистина няма значение. Просто... край теб се чувствам по-спокойна, ако не възразяваш.
Взорът му отново срещна нейния. Тумбестият нос не се връзваше с лицето му, но човек почти не го забелязваше на фона на тези пронизващи, сини очи.
– Разбира се – каза той и сетне добави, но някак предпазливо:
– Мога ли да ти поръчам едно питие?
Дейзи не се и нуждаеше от повече встъпление. Тя бе добър събеседник и мъжете – женени, разведени, в процес на развод, без значение – охотно се разкриваха пред нея. На Дейл Милър му отне малко по-дълго от обичайното – четири питиета, ако сметката ѝ бе вярна, – но накрая разговорът опря до предстоящия му развод с Клара – втора съпруга, осемнайсет години по-млада от него. („Трябваше да го очаквам, нали?
Дейзи носеше прилепнала черна рокля с деколте, достигащо умопомрачителни дълбини.
Тя забеляза клиента, седнал в края на бара – мъж в сив костюм на тънко райе, достатъчно стар да ѝ бъде баща. Това можеше да я затрудни да изпълни репертоара си, но от друга страна, знае ли човек. Тези възрастни мъже, особено наскоро разведените, понякога умираха от желание да докажат, че още го могат дори ако никога не са го можели.
Особено ако никога не са го можели.
Докато преминаваше, поклащайки бедра, през помещението, Дейзи усещаше погледите на останалите посетители да пъплят като червеи по голите ѝ крака.
Щом достигна края на бара, направи малко представление, отпускайки се върху табуретката до него.
Клиентът се взираше в чашата си с уиски като ясновидец, съзерцаващ кристално кълбо. Тя почака да извърне глава към нея, но той не го стори. Дейзи се зае да изучава профила му. Брадата бе гъста и посивяла. Носът – блед и месест, почти като силиконов холивудски атрибут. Косата бе дълга и разчорлена, наподобяваща бърсалка за под. Втори брак, прецени Дейзи. Най-вероятно и втори развод.
Дейл Милър – така се казваше клиентът – вдигна внимателно уискито си. Държеше чашата с две ръце, сякаш бе ранена птица.
– Здравей – произнесе Дейзи със заучено отмятане на косата си.
Милър се извърна и я погледна право в очите.
Тя очакваше погледът му да се плъзне надолу към деколтето ѝ – с тази рокля дори и жените го правеха, по дяволите, – но напразно.
– Здрасти – отвърна мъжът и се съсредоточи отново върху уискито си.
Дейзи обикновено оставяше инициативата у клиента. Такава бе техниката ѝ. Поздравяваше както сега, усмихваше се, а мъжът питаше дали не може да я почерпи нещо. Позната история.
Но Милър явно не беше в настроение за флирт. Той отпи дълга глътка от чашата си, сетне още една. Това, че се налива, беше добре. Алкохолът щеше да улесни нещата.
– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът.
Мечок, помисли си Дейзи. Тази дума му прилягаше най-добре. Дори с костюма, Милър създаваше грубоватото усещане за бивш рокер или ветеран от Виетнам, а гласът му бе дрезгав. Тя изпитваше странно влечение към по-възрастни мъже като него, макар че може би се дължеше просто на изтъркания комплекс към бащата. Иначе казано, харесваше мъже, създаващи ѝ чувство за сигурност.
Вече доста време не бе срещала такъв.
Май е време да сменя подхода, мина ѝ през ума.
– Имаш ли нещо против да поседя при теб? – Тя се прислони по-близо до него и прошепна поверително: – Там има един, който...
– Досажда ли ти?
Супер. Нямаше и помен от мачовското надуване на онези мухльовци, които редовно ѝ попадаха. Дейл Милър го каза спокойно, делово, дори някак рицарски – като мъж, готов да я закриля.
– Не, не е кой знае какво.
– Кой точно? – Той се зае да оглежда бара.
Дейзи положи длан върху лакътя му.
– Остави. Наистина няма значение. Просто... край теб се чувствам по-спокойна, ако не възразяваш.
Взорът му отново срещна нейния. Тумбестият нос не се връзваше с лицето му, но човек почти не го забелязваше на фона на тези пронизващи, сини очи.
– Разбира се – каза той и сетне добави, но някак предпазливо:
– Мога ли да ти поръчам едно питие?
Дейзи не се и нуждаеше от повече встъпление. Тя бе добър събеседник и мъжете – женени, разведени, в процес на развод, без значение – охотно се разкриваха пред нея. На Дейл Милър му отне малко по-дълго от обичайното – четири питиета, ако сметката ѝ бе вярна, – но накрая разговорът опря до предстоящия му развод с Клара – втора съпруга, осемнайсет години по-млада от него. („Трябваше да го очаквам, нали?
Коментари
Публикуване на коментар