Автор: Велина Минкова
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0249-3
Издателство: Колибри
Корица: Меки
Стр. 160
Очаква се на пазара - 01,06,2018 г.
„Бразилски храст“
е какофония от дълги и кратки разкази, в които абсурдно, но
безпроблемно съжителстват плъхове, лели, златни рибки, буржоа бохеми и
хамали, Созопол, парижкият май 1968-а, любов, възмездия и какво ли още
не. Една деликатна иронична игра на двусмислието.
„Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анджелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход, „Бразилски храст“ очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.“Алек Попов
„Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анджелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход, „Бразилски храст“ очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.“Алек Попов
Велина Минкова - „Бразилски храст“
Гласове
I
Флора беше внучка на съседите от долния етаж. Гостуваше им за коледната ваканция и двете прекарвахме заедно почти цялото време, кога у нас, кога у тях. Косата ѝ беше подстригана късо, но тя ме увери, че за нула време ще порасне дори по-дълга от моята. Показах ѝ всичките си играчки, книжки и колекции. Гледахме телевизия. Флора не знаеше английски и аз ѝ обяснявах кой е Джон Ленън. Бяха го убили в Америка и по Би Би Си непрекъснато даваха филми и предавания за него. Беше много красив във филма „Помощ!“. По радиото пускаха само песни на „Бийтълс“ и аз карах Флора да танцуваме туист и рок, както бях виждала да правят мама и татко.
Тя искаше кукла Барби, за която аз още есента бях написала писмо до Дядо Коледа – дископевицата суперзвезда с лъскавата цикламена рокля с презрамки и диамантена огърлица. Бях си изрязала снимката ѝ от каталог за играчки. Нямах търпение да дойде денят, в който ще я видя под елхата. Един ден обаче бабата на Флора ни взе със себе си по магазините и ѝ я купи. Дядото на Флора беше посланикът на Народна република България в Лондон.
В края на ваканцията мама ми каза, че Флора ще остане в Лондон и ще бъде в моя клас. – Ще си имаш българско другарче, с което да ходиш на училище – съобщи ми тя приповдигнато. – Ще я запознаеш с другите деца и ще ѝ помагаш с английския и с уроците, защото е нова.
Училището ми беше правоъгълно и красиво, с градина на покрива, където всеки клас си имаше кътче, в което засаждаше цветя в стари саксии. Беше близо до нас на Кенсингтън Парк Роуд и мама или татко ме водеха сутрин и идваха да ме вземат следобед. После минавахме през магазинчето за вестници, откъдето ми купуваха бонбони или шоколад, и отивахме на разходка в Хайд Парк да видим патиците в езерото. Мама и татко сядаха да пият кафе в модерния ресторант „Серпентината“, чиито стъклени куполи отвън приличаха на полуразтворени чадъри, а вътре все едно се намираш в космическия кораб от „Седморката на Блейк“. Никога не бързахме да се приберем. Когато обаче Флора започна да идва с мен на училище, шофьорът на дядо ѝ ни караше сутрин с черния мерцедес и пак с черния мерцедес ни чакаше след часовете. Запознах Флора с трите ми най-добри приятелки, най-красивите момичета, които някога бях виждала: суданката Ишрага, която сякаш цялата бе направена от шоколад, пакистанката Шаиста – с вълниста черна коса до кръста, винаги облечена в копринени рокли със златисти нишки, и индийката Чару с кожа в същия цвят като кафето с мляко, което мама пиеше сутрин. Само че Флора не можеше да си говори с тях, затова не се сприятелиха.
В училище приятелите ми ме питаха дали Флора не ми е сестра, защото си говорехме на български и защото баба ѝ ѝ беше купила ластични дънки и шарени чорапи като моите. Аз обяснявах, че тя отскоро е в Лондон и че ми е съседка от долния етаж. И че дядо ѝ и баща ми работят заедно в българското посолство. Тогава всички се учудваха – не знаели, че съм българка. Ако им бях казала, нямаше да ми повярват. Както не ми вярваха, че съм принцеса. В Англия кооперациите имаха имена – нашата се казваше Prince’s House, къщата на принца. Бях сигурна, че щом живея там, значи аз съм принцеса.
Трябваше само да се появи принцът. Обаче синовете на английската кралица – Чарлс, Андрю и Едуард – не ми приличаха много на принцове. Колко би било прекрасно принцът всъщност да е Боби Фаръл от „Бони Ем“, облечен в блестящ сребърен костюм, с диамантена корона на главата... Да ми пее с мек, дълбок глас и да танцуваме заедно на тъмно сред разноцветни дисколампи, както правеха „Бони Ем“ по телевизията.
Толкова се вълнувахме всички в училище – принц Чарлс се беше сгодил и скоро щяхме да си имаме истинска принцеса. През лятото щеше да се ожени за прекрасната лейди Даяна Спенсър, беше ѝ подарил годежен пръстен с огромен син сапфир, заобиколен от малки диаманти. Цял Лондон се готвеше трескаво за сватбата. А лейди Даяна беше толкова красива, че вестниците и списанията преливаха от нейни снимки. С Ишрага, Шаиста и Чару непрекъснато ги събирахме и залепяхме в специални албуми за изрезки с принца и бъдещата принцеса на корицата. Бабата на Флора обаче не ѝ купи такъв албум.
Всяка сутрин цялото училище се събираше във физкултурния салон на песнопение. Флора седеше
Гласове
I
Флора беше внучка на съседите от долния етаж. Гостуваше им за коледната ваканция и двете прекарвахме заедно почти цялото време, кога у нас, кога у тях. Косата ѝ беше подстригана късо, но тя ме увери, че за нула време ще порасне дори по-дълга от моята. Показах ѝ всичките си играчки, книжки и колекции. Гледахме телевизия. Флора не знаеше английски и аз ѝ обяснявах кой е Джон Ленън. Бяха го убили в Америка и по Би Би Си непрекъснато даваха филми и предавания за него. Беше много красив във филма „Помощ!“. По радиото пускаха само песни на „Бийтълс“ и аз карах Флора да танцуваме туист и рок, както бях виждала да правят мама и татко.
Тя искаше кукла Барби, за която аз още есента бях написала писмо до Дядо Коледа – дископевицата суперзвезда с лъскавата цикламена рокля с презрамки и диамантена огърлица. Бях си изрязала снимката ѝ от каталог за играчки. Нямах търпение да дойде денят, в който ще я видя под елхата. Един ден обаче бабата на Флора ни взе със себе си по магазините и ѝ я купи. Дядото на Флора беше посланикът на Народна република България в Лондон.
В края на ваканцията мама ми каза, че Флора ще остане в Лондон и ще бъде в моя клас. – Ще си имаш българско другарче, с което да ходиш на училище – съобщи ми тя приповдигнато. – Ще я запознаеш с другите деца и ще ѝ помагаш с английския и с уроците, защото е нова.
Училището ми беше правоъгълно и красиво, с градина на покрива, където всеки клас си имаше кътче, в което засаждаше цветя в стари саксии. Беше близо до нас на Кенсингтън Парк Роуд и мама или татко ме водеха сутрин и идваха да ме вземат следобед. После минавахме през магазинчето за вестници, откъдето ми купуваха бонбони или шоколад, и отивахме на разходка в Хайд Парк да видим патиците в езерото. Мама и татко сядаха да пият кафе в модерния ресторант „Серпентината“, чиито стъклени куполи отвън приличаха на полуразтворени чадъри, а вътре все едно се намираш в космическия кораб от „Седморката на Блейк“. Никога не бързахме да се приберем. Когато обаче Флора започна да идва с мен на училище, шофьорът на дядо ѝ ни караше сутрин с черния мерцедес и пак с черния мерцедес ни чакаше след часовете. Запознах Флора с трите ми най-добри приятелки, най-красивите момичета, които някога бях виждала: суданката Ишрага, която сякаш цялата бе направена от шоколад, пакистанката Шаиста – с вълниста черна коса до кръста, винаги облечена в копринени рокли със златисти нишки, и индийката Чару с кожа в същия цвят като кафето с мляко, което мама пиеше сутрин. Само че Флора не можеше да си говори с тях, затова не се сприятелиха.
В училище приятелите ми ме питаха дали Флора не ми е сестра, защото си говорехме на български и защото баба ѝ ѝ беше купила ластични дънки и шарени чорапи като моите. Аз обяснявах, че тя отскоро е в Лондон и че ми е съседка от долния етаж. И че дядо ѝ и баща ми работят заедно в българското посолство. Тогава всички се учудваха – не знаели, че съм българка. Ако им бях казала, нямаше да ми повярват. Както не ми вярваха, че съм принцеса. В Англия кооперациите имаха имена – нашата се казваше Prince’s House, къщата на принца. Бях сигурна, че щом живея там, значи аз съм принцеса.
Трябваше само да се появи принцът. Обаче синовете на английската кралица – Чарлс, Андрю и Едуард – не ми приличаха много на принцове. Колко би било прекрасно принцът всъщност да е Боби Фаръл от „Бони Ем“, облечен в блестящ сребърен костюм, с диамантена корона на главата... Да ми пее с мек, дълбок глас и да танцуваме заедно на тъмно сред разноцветни дисколампи, както правеха „Бони Ем“ по телевизията.
Толкова се вълнувахме всички в училище – принц Чарлс се беше сгодил и скоро щяхме да си имаме истинска принцеса. През лятото щеше да се ожени за прекрасната лейди Даяна Спенсър, беше ѝ подарил годежен пръстен с огромен син сапфир, заобиколен от малки диаманти. Цял Лондон се готвеше трескаво за сватбата. А лейди Даяна беше толкова красива, че вестниците и списанията преливаха от нейни снимки. С Ишрага, Шаиста и Чару непрекъснато ги събирахме и залепяхме в специални албуми за изрезки с принца и бъдещата принцеса на корицата. Бабата на Флора обаче не ѝ купи такъв албум.
Всяка сутрин цялото училище се събираше във физкултурния салон на песнопение. Флора седеше
Коментари
Публикуване на коментар