Искам да знаеш

Автор: Кристоф ван Херевей
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0228-8
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 200
Очаква се на пазара - 18,05,2018 г.

„Искам да знаеш“ е роман за драмата на невъзможната любов, за разминаването на две несъвместими душевности, за неспособността на човека да се справи със загубата, за безсилието му да приеме мъката. Безименният разказвач се опитва да оцелее, пишейки на жената, с която се е разделил, за да й обясни състоянието си. Само че писмото му „не е съвсем писмо, а книга“, „кръстоска между роман и писмо“, изпълняваща ролята на катарзисен бунт срещу съдбата, който обаче не носи утеха. Всичко изглежда така, сякаш няма никакъв шанс гледните точки на двамата протагонисти някога да се припокрият. А и кой на кого всъщност пише? Защо в един момент ролите се разменят? Има и една котка – може би третият главен герой?  В този свой първи роман Ван Херевей навлиза дълбоко в мотивите и психологията на персонажите си, разнищва ги с майсторството на завършен писател.
Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.


Кристоф ван Херевей - „Искам да знаеш“
Би трябвало да те натъпча в първото изречение, както клоун натъпква носна кърпа в юмрука си, за да извади после парче нагънат плат вместо букет. Нали така подобава на едно писмо: да започва с най-важното качество, побрано в едно-единствено прилагателно (евентуално последвано от притежателно местоимение), след него – името на получателя, не непременно известно на останалите, име, което често свидетелства за връзката между подателя и получателя. Ала такова начало е немислимо по ред причини. Това не е писмо, ето защо не съм длъжен да се обръщам някак към теб и да те обобщавам в това обръщение – да обобщавам двама ни и случилото се между нас. Това е текст, в който действат други правила.
Намирам се в къща, която познаваш добре, в необикновената компания на някого, с когото ти живя известно време на другарски начала. Вярно, не твърде дълго, но достатъчно дълго. Колко добре можеш да опознаеш една котка? Колко време, колко случки трябва да се изнижат, докато се сдружиш с едно животно, и каква част от дружбата ви отнасяш със себе си, когато си тръгнеш? През следващия месец ще живея в споменатата къща. Тя не е моя – на приятели е, които са на почивка за четири седмици. Понеже не могат да вземат Миша, понеже в дома им има растения, които трябва да се поливат, понеже рибките в кръглия аквариум няма да оцелеят без прясна вода и люспи изкуствена храна, понеже писмата ще се натрупат и пощенската кутия ще се задръсти, а пощальонът ще започне да връща пратките на подателите им, понеже нямам нищо против да прекарам малко време на друго място, та било то и в краен квартал на Гент, в периферията на града, чийто център обитавам – поради всички тези причини както миналия, така и този август ще живея тук заедно с Миша и с теб, в този дом, в тези стаи. Сигурно още пазиш спомена за тях.
От прозореца на първия етаж се вижда продълговатата тухлена постройка, в която опира задното дворче. Наляво и надясно тя се е опнала отвъд полезрението ми; препречва не само моя хоризонт, но и хоризонта на тревата, храстите и самотното дърво. Отгоре ѝ е кацнала върволица от наклонени, асиметрични покриви, които се редят като зъбците на трион – гигантски трион, с който да си отрежеш парче от Земята. Зад сградата плътно една до друга се нижат високи ели, почти гора, а в далечината зад редицата от дървета се подава върхът на бял жилищен блок. Това е краят на Гент, след него започват сателитните селца и районът добива друго име. „Чудесно е, че мога да остана тук с теб и Миша, пък и къщата е прекрасна, ще поработя на спокойствие. Жалко само, че е в покрайнините – въздъхна ти. Разсъжденията ти не спираха да ме изненадват. – Макар че Гент като цяло е град от покрайнини, който дори не заслужава да носи названието „град“. В Гент не се случва нищо или ако въобще има да се случва нещо, то ще е само едно. Ако някоя вечер попаднеш тук и се зачудиш какво да правиш, изборът ти ще е един. С малко повече късмет ще са два. Качеството им въобще не искам да коментирам. Затова за мен Гент е необитаем – град, който си мисли, че на жителите му им е все тая, и затова си позволява да избира вместо тях. Гент е град на приливи и отливи и дори при прилив всичко е толкова предвидимо, че на човек му се дощява да си стегне багажа и да избяга. В точно определени дни по улиците плъзват различни групи от хора досущ като примамени от слънцето насекоми: студенти, туристи, алкохолици, велолюбители, екоактивисти, псевдогастрономи, маратонци, пешеходци – всички пристигат току преди стартовия сигнал на своето мероприятие. Понеже в този град няма място за мероприятия без стартов сигнал. Ето затова за мен Гент е необитаем, покрайнините му пък – съвсем. Тук никога нищо не се случва. А обитателите му се заблуждават, че живеят в град. Какво правят тук всички тези хора?! В предградията, особено в предградията на Гент, животът е лишен от смисъл. Удивително е и е възмутително, че жителите му не го забелязват. И не само това – въобразяват си, че са се сплели в някаква мрежа от непринудени и топли взаимоотношения. Радвам се, че ще останем няколко седмици, но повече от това не бих понесла.“
Миналата година престоят ни в къщата не продължи дълго. Само първия път, в който отседнахме заедно някъде, дните се изнизаха, без нещо да прекъсне хода им. Срещнахме се няколко години преди това на рождения ден на общи приятели, но едва след време – когато придума същите тези общи приятели да заминем заедно на почивка, макар че тогава нашето „заедно“ още не съществуваше – стана ясно, че