Смъртта на речния водач

Автор: Ричард Фланаган
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0236-3
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 424

Очаква се на пазара - 22,06,2018 г.




„Река Франклин. Един чист, съвършен и непокътнат свят. Тук няма презервативи и гуми, консервени кутии, диоксини и разкривени ръждясали хромирани брони, напомнящи за колите, по които някога са били накичени, нито каквито и да е било други останки от нашия свят. Това е друг свят. Светът на реката.“
 И там, озовал се заклещен между скалите на един от големите водопади след самоотвержен опит да помогне на турист, изгубил контрол над сала си, водачът на групата Аляж Козини се бори за глътка въздух. Опирайки се на древното поверие, че в миговете преди смъртта удавникът вижда целия си живот, авторът Ричард Фланаган, майсторски вплита в калейдоскопа от видения на своя герой историята на родната си Тасмания и нейната неповторима природа.
„Смъртта на речния водач” ще се превърне в класика и благодарение на нея Тасмания ще се нареди до Колумбия на Габриел Гарсия Маркес и Мисисипи на Фокнър.”
„Мъркюри”
 „Ще ви грабне като водовъртеж – скачайте смело!”
„Индипендънт”
„Абсолютен шедьовър… роман, който успява да постигне всичко, което невероятно дръзката му структура може да му даде.”
Филип Джерард



Ричард Фланаган – „Смъртта на речния водач”
При раждането ми пъпната връв се беше увила около врата и аз се появих на този свят, размахвайки ръце, без да мога да проплача, а следователно и да вдишам нужния за живота извън утробата въздух; това, което до този момент ме беше подхранвало и ми беше дарявало живот, сега ме душеше.
Не сте виждали такава гледка!
И то не само защото бях полуудушен. На всичкото отгоре се родих в ризката си, прозрачното яйце на околоплодния мехур, в който растях в утробата. Мехурът трябваше да се е пукнал много преди мократа ми рижа главичка да се покаже от майчината плът, която се свиваше и отпускаше конвулсивно от болезнените напъни да ме избута навън. Но по някакво чудо аз изскочих от майка ми все още обвит в този еластичен плондер на живота и появата ми на белия свят не се различава особено от начина, по който сега ще го напусна. Плувах в мътната синкава амниотична течност в мехура, несръчно размятах крачета и ръчички, напразно напъвах мембраната, венецът на пъпната връв скриваше главата ми. Правех странни, отчаяни движения, сякаш ми беше съдено завинаги да гледам живота през тънка слузеста преграда, да бъда разделен от останалия свят и от остатъка от живота ми от нещата, които до този момент ме бяха предпазвали. Да, раждането ми беше – и си е – смайващо зрелище.
Разбира се, тогава не знаех, че ще бъда прокуден от моя почти идеално кръгъл плондер, който пък на свой ред току-що беше прокуден от обгръщалото го кълбо на утробата, чиито стени преди няма и ден изведнъж бяха започнали рязко и силно да се тресат. Ако ме бяха предупредили за всички злощастия, които след това ще ми се стоварят на главата, нямаше да мръдна от там. Не че това щеше да ми помогне. Стените трепкаха и се гънеха с единствената цел да ме изхвърлят от света, към който изпитвах само най-добри чувства и на който не бях сторил нищо лошо, ако не броим несекващото ми енергично нарастване от няколко клетки до пълноправна личност.
Оттогава насетне подът и таванът на моя свят не се укротиха и за миг, разтърсванията ставаха все по-силни и по-силни, като приливна вълна, набираща мощ с преминаването на всеки следващ риф. Разбира се, не можех да отвърна по никакъв начин на тази решителност, освен да ѝ се покоря, и се оставих да бъда избутан в тесния отвор на родовия канал, където главата ми постоянно се удряше в някое препятствие. На какво дължах това унижение? Обичах този свят, спокойната му пулсираща тъмнина, топлите приятни води, харесваше ми колко лесно мога да се завъртам насам-натам. Кой внесе светлина в моя свят? Кой донесе съмнението в действията ми, които до този момент не познаваха разума и последиците? Кой? Кой ме изпрати на това пътешествие, на което никога не съм искал да поема? Кой?
И защо се подчиних?
Но откъде го знам всичко това? Няма как да го знам. Сигурно си измислям.
И все пак… И все пак…
Акушерката бързо и сръчно размота пъпната връв, след това бръкна с палец в околоплодния мехур като малкия Джак от детското стихче, който търсел костилката на сливата, дръпна пръста си нагоре към главата ми и разкъса ризката. Върху прашния дъсчен под на стаичката в Триест се изля малък потоп и го направи хлъзгав като живота. Последва проплакване. И след него смях.
Мама запази ризката. След това я изсуши, тъй като се смята, че ризката, с която се е родило детето, носи невероятен късмет, гаранция от съдбата, че бебето, дошло на този свят с нея, както и всеки, който я притежава, при никакви обстоятелства няма да се удавят. Тя искаше да ми я даде, когато порасна, но през първата ми зима се разболях тежко от пневмония и мама продаде ризката на един моряк, за да ми купи плодове. Морякът пришил мехура под дрехите си или поне така ѝ беше казал.
След раждането ми в онази отдавна отминала нощ акушерката, която беше известна с гръмкото име Мария Магдалена Звево и чието истинско име, което тя мразеше, беше Ети Шмиц, изгаси грубата електрическа светлина и отвори капаците на прозореца, тъй като вече нямаше опасност измъчените писъци на родилката да достигат до ушите на хората по улицата. Вътре нахлу приятен есенен нощен ветрец и донесе мириса на Адриатика, онзи особен европейски лъх на застояло, на хилядолетия войни, тъги и оцеляване, и той се смеси със свежия мирис на кръв, който изпълваше голата стаичка с провесена на прага завеса наместо врата, олющена мазилка и проядена от люспеници репродукция на Мадоната,