Автор: Иън Макюън
Жанр: Проза
ISBN 978-619-02-0253-0
Издателство: Колибри
Корица: Меки
Стр. 376
Очаква се на пазара - 22,06,2018 г.
Годината е 1972, Студената война е в разгара си. Серина
Фрум, студентка по математика, но и страстна читателка, е завербувана от МИ-5,
британското контраразузнаване. Първата й голяма задача е участие в операция с
кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово,
чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа
левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика. На Серина се пада
младият обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли. Девойката
харесва разказите му, след това харесва и автора им. Започналият като шпионско
четиво роман постепенно се превръща в любовен, любовният роман се превръща в
изследване върху начина, по който функционира писателското въображение – всичко
това на фона на един кризисен период от историята на Великобритания, изпълнен
със социални конфликти, икономически трудности и ирландски тероризъм. Трите
елемента на повествованието се преплитат, историята се развива, усложнява се…
докато не се обърква окончателно. Том не знае какво знае Серина, но и Серина не
знае какво знае Том. В един момент нещата се изясняват… докато в неочаквания
край не се разбира, че съвсем не са такива, каквито изглеждат. Поредното
произведение на големия Макюън е едновременно шпионски роман, любовен роман,
роман за литературата, роман за британското общество от едно емблематично време
от световната история и най-вече роман мистификация.
Казвам се Серина Фрум (римува се с друм) и преди почти четиресет години Британските тайни служби ми възложиха тайна мисия. Не завърши благополучно. Осемнайсет месеца след началото бях уволнена, но преди това се опозорих и съсипах любовника си, макар че той несъмнено имаше пръст в собственото си падение.
Няма да разказвам подробно за детството и младежките си години. Дъщеря съм на англикански епископ и отраснах със сестра си около катедралата на очарователно градче в Източна Англия. У дома цареше радушна атмосфера, беше чисто и подредено, пълно с книги. Родителите ми се разбираха, обичаха мен и аз тях – също. Разликата между мен и сестра ми Луси е година и половина и въпреки кресливите ни свади като по-малки, отношенията ни не пострадаха сериозно и като поотраснахме, двете се сближихме. Вярата на баща ни в Бог беше кротка и разумна, ненатрапчива, но и достатъчно силна, за да го издига плавно в църковната йерархия и да ни осигури удобен живот в къща от времето на кралица Ана. Прозорците гледаха към градина с ограда и стари цветни лехи, които бяха – и още са – добре известни сред познавачите на растенията. Така че всичко беше стабилно, завидно, дори идилично. Отраснахме между зидовете на градината, сред всички произтичащи от това удоволствия и ограничения.
Краят на шейсетте облекчи, но не наруши ежедневието ни. Отсъствах от местната прогимназия само по болест. В младежките ми години зидовете на градината станаха свидетели на сериозно „натискане“ с момчета, както се наричаше тогава, на експерименти с тютюн, алкохол и малко хашиш, слушане на плочи с рокендрол, предпочитание към по-ярките цветове и установяване на по-сърдечни отношения. На седемнайсет с приятелите ми се бунтувахме плахо и сладостно, но се учехме прилежно, запаметявахме и декламирахме неправилните глаголи, уравненията, мотивите на литературните герои. Приятно ни беше да се мислим за лоши момичета, но всъщност бяхме доста порядъчни. Всеобщата възбуда, която се носеше във въздуха през 1969 година, ни допадаше. Неотделима беше от очакването скоро да стане време да напуснем дома, за да продължим образованието си другаде. Нищо необичайно или ужасно не ми се случи през първите осемнайсет години от живота ми, затова ще ги пропусна.
Ако зависеше от мен, щях да предпочета мързелива английска филология в някой провинциален английски университет, далече на север или на запад от къщи. Обичах романите. Четях ги бързо – по два-три на седмица – и щях да се чувствам прекрасно, ако можех три години да се занимавам точно с това. По онова време ме смятаха за природен феномен – момиче с математическа дарба. Предметът не ме интересуваше, не ми беше приятен, но ми харесваше да съм на върха, при това, без много да се трудя. Знаех решенията на задачите още преди да осъзная как съм ги получила. Докато приятелите ми пресмятаха измъчено, аз стигах до решението с няколко плавни стъпки, отчасти умишлени, отчасти чисто интуитивни. Трудно можех да обясня защо знам каквото знам. Ясно беше, че изпитът по математика ми струва далеч по-малко усилия от този по английска литература. А през последната си година бях и капитан на училищния отбор по шах. Човек трябва да прибегне до въображението си и до познанията си по история, за да разбере какво означаваше в онези времена едно момиче да отиде в съседното училище и да катурне от пиедестала някакво снизходително и самодоволно ухилено момченце. И все пак математиката и хокеят, а също плисираните поли и пеенето на химни за мен бяха просто елементарни училищни задължения. Реших, че е време да се разделя с тези детинщини, когато започнах да обмислям да кандидатствам в университет. Само че не бях включила в сметките майка си.
Тя беше квинтесенция, или по-скоро пародия, на това какво представлява съпругата на един викарий, впоследствие епископ: притежаваше страховита памет за имената, лицата и проблемите на енориашите, крачеше достолепно по улицата със своя шал „Ермес“ и умееше да разговаря вежливо, но непреклонно с прислужницата и градинаря. Неоспоримо обаяние според всеки критерий, при всякакви обстоятелства. Колко умело общуваше на равна нога с жените с изопнати лица, които живееха в жилищните комплекси и палеха цигара от цигара, когато посещаваха кръжока „Майки и бебета“ в криптата. Колко въздействащо звучеше историята за Бъдни вечер, когато я четеше на децата от „Барнардо“, скупчени в нозете й в нашата дневна. С какво достойнство предразположи архиепископа на Кентърбъри, който веднъж се отби на чай и бисквити, след като бе благословил възстановената фасада на катедралата. С
Коментари
Публикуване на коментар