Ярост

Автор: Салман Рушди
Жанр: Проза, Роман
ISBN 978-619-02-0239-4
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 320

Очаква се на пазара - 15,06,2018 г.


Седмият роман на Салман Рушди е мащабна и безмилостна трагикомедия за ужасните и абсурдни сътресения в съвременния глобализиран свят с епицентър Ню Йорк. Погнат от своята демонична кипяща ярост, милионерът Малик Соланка – индиец от Бомбай, образован в Кеймбридж, университетски преподавател, майстор на кукли – се опитва да предпази своите близки от самия себе си и търси път за бягство. От Лондон в Америка. От семейството към безопасната самота. От необозримо огромния свят към обозримата миниатюра. В епоха на безпрецедентно изобилие обаче, в кулминацията на американското богатство и могъщество, той попада сред взривната енергия на още по-унищожителна и повсеместна ярост и е принуден да опознае болезнено себе си и другите.

Салман Рушди - „Ярост“
Професор Малик Соланка, пенсиониран специалист по история на идеите, сприхав майстор на кукли, а след петдесет и петия си рожден ден – целомъдрен и самотен по собствен избор (охулван от мнозина), най-неочаквано откри, че в своите „сребърни години“ преживява златен век. Навън беше дълго и влажно лято – първият горещ сезон от третото хилядолетие, прижуряше и изпотяваше. Градът кипеше от пари. Никога досега цената на жилищата и наемите не се бяха повишавали толкова, а модата не беше толкова на мода. На всеки час отваряха нови ресторанти. Магазини, агенции, галерии се състезаваха да посрещат стремително растящото търсене на все по-луксозни стоки: специален зехтин, тирбушони за по триста долара, джипове „Хамър“ със специални екстри, най-нов антивирусен софтуер, компаньонки, включително близначки и акробатки, видеоинсталации, произведения на ар брют, шалове, леки като перце, изтъкани от мъха под брадичката на застрашен вид планински кози. Толкова много хора ремонтираха домовете си, че всякакви модерни уреди и битови прибори се радваха на огромно търсене. Имаше списъци с чакащи да си купят вани, брави за врати, вносна твърда дървесина, старинни камини, бидета, мраморни плочи и други неща. Въпреки неотдавнашния спад на индекса NASDAQ и цената на акциите на „Амазон“, новите технологии водеха града за носа: все още се говореше за новооткрити компании, първично публично предлагане, интерактивност – първите проблясъци на невъобразимото бъдеще. А то беше като огромно казино, където всички залагаха и всички очакваха да спечелят.
На улицата, където живееше професор Соланка, заможни бели младежи с размъкнати дрехи се излежаваха на порозовели от слънцето веранди и изискано имитираха бедност в очакване да станат милионери, което щеше да се случи съвсем скоро. Сексуално въздържаният, но все още шарещ поглед на професора се спря по-специално на висока млада жена със зелени очи и много високи скули, издаващи централноевропейския ѝ произход. Острата ѝ рижо-руса коса стърчеше клоунски изпод черно бейзболно кепе с логото на албума „Вуду“ на Д’Анджело, а плътните ѝ устни бяха разтеглени в сардонична усмивка. Момичето се изкиска грубо и нехайно прикри устата си с длан, когато дребният и старомоден денди с бастунче Соли Соланка, издокаран с панамена шапка и кремав ленен костюм, мина покрай къщата по време на следобедната си разходка. Соли беше колежанската му самоличност, на която никога не беше придавал голямо значение, но така и не беше успял да се отърси изцяло от нея. – Ей, господине? Извинете, господине? – провикна се подире му блондинката властно, изискваща отговор.
Сатрапите край нея станаха бдителни като преториански гвардейци. Тя нарушаваше правилото на живота в големия град, нарушаваше го дръзко, уверена в силата си, сигурна в територията и глутницата си, безстрашна. Безцеремонността на красиво момиче, нищо особено.
Професор Соланка спря и се извърна към изтегнатата на прага богиня, която продължи безцеремонно да го разпитва:
– Много се разхождате. Така де, пет-шест пъти дневно ви виждам да отивате някъде. Седя си тук, виждам как се задавате, виждам как отминавате, но нямате куче и не се връщате с някоя дама или с покупки. Пък и по странно време, така че едва ли ходите на работа. Затова се питам: защо този човек се разхожда все сам? Сигурно сте чували, че в града има някакъв тип, който удря жени с бетонен къс, ама ако ви мислех за откачалка, нямаше да говоря с вас. Пък и имате британски акцент – интересно, а? Няколко пъти дори ви проследихме, обаче вие никъде не ходите, само обикаляте. Останах с впечатлението, че търсите нещо, и реших да ви питам какво. Просто се държа дружелюбно, господине, добросъседски. Голяма загадка сте. Поне за мен.
У него внезапно се надигна гняв.
– Търся спокойствие!  – тросна се той.
Гласът му потрепери от ярост, много по-силна, отколкото заслужаваше натрапничеството на момичето, ярост, която го шокира, когато плисна в нервната му система. Младата жена долови ожесточението му и се отдръпна мълчаливо.
– Човече  – намеси се най-едрият и най-покровителствено настроен преторианец, който сигурно беше неин любовник и изрусен центурион, – не си ли твърде войнствен за човек, който търси спокойствие?
Момичето му напомняше за някого, но не можеше да си спомни за кого, и този дребен пропуск на паметта, този „старчески епизод“ го загложди вбесяващо. За късмет, момичето го нямаше, нямаше никой,