Завой на реката

Автор: РВ. С. Найпол
Жанр: Класика
ISBN 978-619-02-0180-9
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 352

Очаква се на пазара - 22,06,2018 г.


„Завой на реката“ проследява пътя на Салим, млад индиец от семейство на търговци в Африка, който наследява малко магазинче, решава да напусне крайбрежието и се отправя към вътрешността на континента. Там, в откъснато градче на „завоя на реката“ в неотдавна извоювала независимостта си африканска държава, Салим започва дребна търговия с местните хора, докато пред очите му се разгръща животът в постколониална Африка, пленен между неотстъпчивите традиции на миналото и изкушенията на модерния свят, живот сред хаос, насилие, враждуващи племена, невежество, бедност и изолация.
Блестящ и страховит текст, породил полюсни реакции на възторг и критика, вълнуващ разказ за исторически подем, дълбочина на човешките преживявания и обществено крушение



В. С. Найпол - „Завой на реката“
Светът е такъв, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които допускат да не бъдат нищо.
Назрудин, от когото купих на безценица магазина, не очакваше да ми бъде лесно, след като поема нещата. Страната, подобно на други държави в Африка, преживяваше трудности след независимостта. Градът във вътрешността, на завоя на реката, бе почти напълно замрял и Назрудин ме предупреди, че ще се наложи да започна от нулата. Пристигнах от крайбрежието с пежото си. Днес в Африка не се предприемат такива пътувания – от източния бряг право към вътрешността. По пътя има твърде много места, които са недостъпни или прекалено кървави. А дори по онова време, когато пътищата бяха повече или по-малко отворени, пътуването ми отне цяла седмица.
Не само заради пясъчните навеи, калта и тесните, лъкатушни и надупчени пътища в планината, а и заради всичко случващо се по граничните постове, заради цялото дърлене в горите пред дървени колиби, над които се вееха странни знамена. Налагаше се да убеждавам мъже с оръжие да пропускат мен и пежото ми, а после отново се озовавах насред безкрайната дива пустош. И пак трябваше да увещавам някого още понастойчиво, да се разделя с още няколко банкноти и да раздам още няколко консерви с храна, за да измъкна 8 себе си – и пежото – от местата, в които бях увещавал да ни допуснат.
Понякога досадното натякване отнемаше по половин ден. Човекът горе отправяше някакво нелепо искане – две или три хиляди долара. Аз отказвах. Онзи се шмугваше в колибата си, все едно няма какво повече да каже, аз оставах да се навъртам отпред, защото нямах какво друго да сторя. После, след час-два, влизах в колибата или пък той излизаше и се договаряхме за двеста-триста долара. Точно както го описа Назрудин, когато го разпитах за визите и коя валута е за предпочитане.
– Влизането не е толкова трудно. Излизането е проблем. Това е лична битка – всеки сам намира пътя си.
Навлизах все по-навътре в Африка – саваната, пустинята, катеренето по скалистите планини, езерата, дъждовните следобеди, калта, а после, отвъд – влажната страна на планините, гъсталаците от папрат и горите с горили... И колкото по-навътре навлизах, толкова почесто си казвах: това е чиста лудост. Тръгнал съм не накъдето трябва. Не е възможно в края на всичко това да ме очаква нов живот.
Обаче продължавах да шофирам. Всеки ден беше истинско постижение и след всяко постижение ми ставаше по-трудно да се върна. Пък и не можех да избия от главата си мисълта какво са преживявали навремето робите. Минавали са по същия път, но разбира се, пеша и в обратната посока – от сърцевината на континента към източното крайбрежие. Колкото повече се отдалечавали от центъра и от територията на племето си, толкова по-вероятно ставало да се отделят от керваните и да хукнат обратно към дома, толкова повече ги озадачавали и странните африканци, които срещали, докато накрая, на брега вече нищо не ги притеснявало и нямали търпение да се качат на борда на корабите и да отплават към сигурен пристан отвъд океана. Досущ като роб далеч от дома и аз нямах търпение просто да пристигна. Колкото повече се множаха затрудненията по пътя, толкова по-разпалено желаех да продължа напред и да започна новия си живот.
След пристигането си установих, че Назрудин не ме е излъгал. Мястото имаше своите проблеми – повече от половината град на завоя на реката беше разрушен. Европейските предградия край бързеите бяха опожарени и руините бяха обрасли с храсталаци, градините не се различаваха от улиците. Деловата и търговската част близо до пристаните и митницата бяха оцелели, някои жилищни сгради в центъра също. Почти нищо друго обаче не беше останало. Дори африканските cités бяха обитаеми само в покрайнините си и тънеха в разруха навсякъде другаде, а много от ниските кутийчести бетонни къщи в светлосиньо или бледозелено бяха изоставени под кафяв или зеленикав покров от бързорасли и нетрайни тропически лиани.
Магазинът на Назрудин се намираше на пазарния площад, в търговската част на града. Вонеше на плъхове и беше пълен с изпражнения, но беше невредим. Бях купил и стоката на Назрудин, ала от нея нямаше и следа. И добрата воля бях купил, но беше безполезна, защото повечето африканци се бяха върнали в дивата пустош, на сигурно място в селата си, закътани край труднодостъпни потоци. След тревогата дали изобщо ще пристигна се оказах без много работа. Обаче не бях сам. Имаше и други