Автор: Томас Ман
Жанр: Класика
ISBN 978-619-02-0221-9
Издателство: Колибри
Корица: Меки
Стр. 368
Очаква се на пазара - 18,05,2018 г.
В това издание са
включени пет от най-известните новели на Томас Ман (1875–1955) – един
от най-големите германски писатели и носител на Нобелова награда за
литература: „Дребният господин Фридеман“ (1897), „Тристан“ (1903),
„Тонио Крьогер“ (1903), „Смърт във Венеция“ (1911), определяно като
най-доброто произведение, написано на немски език, и „Марио и
фокусникът“ (1930).
И петте произведения се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок до болезненост психологизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие. С тези новели, подбрани сред обемистото творчество на Томас Ман, ИК „Колибри“ отдава своята почит към един от великите класици на XX век.
„Литературата е... съюз на страданието с инстинкта за форма.“
Томас
Томас Ман - „Смърт във Венеция и други новели“
Густав Ашенбах или Фон Ашенбах, както официално гласеше името му от петдесетия му рожден ден насам, реши през един пролетен следобед на 19... година, която бе толкова неблагоприятна за нашия континент, да предприеме по-далечна разходка и напусна самичък жилището си на Принцрегентенщрасе в Мюнхен. Раздразнен от трудната и неблагодарна работа в предиобедните часове, която тъкмо сега изискваше върховно внимание, съобразителност, настойчивост и точност на волята, писателят не бе успял дори след обеда да възпре продължилия да функционира творчески механизъм на духа, онова motus animi continuus, в което според Цицерон се състои умението на писателя да бъде убедителен; не го навести и облекчителната дрямка, която му беше тъй необходима поне веднъж през деня поради напредналото изхабяване на силите. Ето защо скоро след чая излезе на открито, като се надяваше, че въздухът и движението ще го поободрят и ще му помогнат да дочака една ползотворна вечер. Беше в началото на май и след няколко студени и влажни седмици внезапно настъпи преждевременно знойно лято. Близо до града, в Английската градина, където дърветата едва започваха да се покриват с първите си нежни листенца, беше душно като през август и пълно с коли и излезли на разходка пешеходци. В Аумайстер, докъдето водеха все по-тихи и по-тихи алеи, Ашенбах постоя малко, за да хвърли поглед върху оживената, пълна с народ гостилница с градина, в края на която бяха спрели няколко файтона и екипажа. Оттам вече по залез-слънце пое обратния път извън парка през ливадите и понеже над Фьоринг бяха надвиснали буреносни облаци, пък и се чувстваше уморен, реши да изчака пред Северното гробище трамвая, който по права линия щеше да го върне в града.
На спирката и около нея като никога нямаше хора. Коли не се виждаха нито по павираната Унгерерщрасе, по която лъскавите самотни релси водеха към Швабинг, нито по шосето за Фьоринг; не се мяркаше жив човек и зад оградите на каменоделците, където чакащите купувачи кръстове, паметни плочи и паметници образуваха второ, необитаемо гробище, а построеният във византийски стил дом на покойниците насреща лежеше безмълвен в отблясъка на гаснещия ден. По фасадата му, украсена с гръцки кръстове и свещени фрески в светли краски, се виждаха и симетрично наредени надписи със златни букви, отнасящи се до задгробния живот подбрани библейски изрази като: „Те влизат в божия дом“, или: „Да им свети вечната светлина“; и в течение на няколко минути Ашенбах се развлича, като разчиташе формулите и проникваше с вътрешния си взор в тяхната прозрачна мистика. После обаче забеляза в ходника между колоните над двата апокалиптични звяра, пазители на откритата стълба, един мъж, чийто не съвсем обикновен вид даде съвършено друга насока на мислите му.
Не се разбра дали човекът бе излязъл от вътрешността на дома през бронзовата порта, или незабелязано бе дошъл отвън и се бе изкачил горе. Без да се задълбочава особено в този въпрос, Ашенбах беше склонен да приеме първото. Умерено висок на ръст, слаб, голобрад и очебийно чипонос, мъжът беше от типа на червенокосите – кожата му беше млечнобяла и покрита с лунички. Очевидно нямаше никаква древна баварска жилка; и ако не друго, то поне панамената шапка с широка и права периферия слагаше върху цялата му осанка отпечатък на нещо чуждоземно и далечно. Освен това, разбира се, той носеше обичайната раница на гърба, костюм от жълтеникав лоден, препасан с колан, на лявата си ръка под лакътя бе провесил сива мушама с качулка, която бе притиснал към хълбока си, а в дясната държеше бастун с железен шип в долния край; бе кръстосал нозе и опрял другия си хълбок на дръжката на косо забития в земята бастун. Понеже стоеше с вдигната глава, мършавата му шия стърчеше високо над широкия отвор на спортната риза и излагаше на показ едрата му адамова ябълка; мъжът се взираше внимателно в ширинето изпод червените мигли на безцветните си очи, между които се очертаваха две отвесни, енергични бръчки, съвсем не подхождащи на късия му чип нос. Така – а може би издигнатото и издигащото го място, на което бе застанал, допринасяше за това впечатление – стойката му издаваше нещо властно и повелително, дръзко и дори необуздано; дали залязващото слънце го заслепяваше, та го принуждаваше да гримасничи, или ставаше дума за непоправимо обезобразяване на лицето, но прекалено късите му устни се бяха дръпнали напълно от зъбите, които, оголени чак до венците, се подаваха навън, бели и дълги.
Възможно беше Ашенбах в своето отчасти разсеяно, отчасти настоятелно наблюдение на непознатия да
Ман
И петте произведения се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок до болезненост психологизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие. С тези новели, подбрани сред обемистото творчество на Томас Ман, ИК „Колибри“ отдава своята почит към един от великите класици на XX век.
„Литературата е... съюз на страданието с инстинкта за форма.“
Томас
Томас Ман - „Смърт във Венеция и други новели“
Густав Ашенбах или Фон Ашенбах, както официално гласеше името му от петдесетия му рожден ден насам, реши през един пролетен следобед на 19... година, която бе толкова неблагоприятна за нашия континент, да предприеме по-далечна разходка и напусна самичък жилището си на Принцрегентенщрасе в Мюнхен. Раздразнен от трудната и неблагодарна работа в предиобедните часове, която тъкмо сега изискваше върховно внимание, съобразителност, настойчивост и точност на волята, писателят не бе успял дори след обеда да възпре продължилия да функционира творчески механизъм на духа, онова motus animi continuus, в което според Цицерон се състои умението на писателя да бъде убедителен; не го навести и облекчителната дрямка, която му беше тъй необходима поне веднъж през деня поради напредналото изхабяване на силите. Ето защо скоро след чая излезе на открито, като се надяваше, че въздухът и движението ще го поободрят и ще му помогнат да дочака една ползотворна вечер. Беше в началото на май и след няколко студени и влажни седмици внезапно настъпи преждевременно знойно лято. Близо до града, в Английската градина, където дърветата едва започваха да се покриват с първите си нежни листенца, беше душно като през август и пълно с коли и излезли на разходка пешеходци. В Аумайстер, докъдето водеха все по-тихи и по-тихи алеи, Ашенбах постоя малко, за да хвърли поглед върху оживената, пълна с народ гостилница с градина, в края на която бяха спрели няколко файтона и екипажа. Оттам вече по залез-слънце пое обратния път извън парка през ливадите и понеже над Фьоринг бяха надвиснали буреносни облаци, пък и се чувстваше уморен, реши да изчака пред Северното гробище трамвая, който по права линия щеше да го върне в града.
На спирката и около нея като никога нямаше хора. Коли не се виждаха нито по павираната Унгерерщрасе, по която лъскавите самотни релси водеха към Швабинг, нито по шосето за Фьоринг; не се мяркаше жив човек и зад оградите на каменоделците, където чакащите купувачи кръстове, паметни плочи и паметници образуваха второ, необитаемо гробище, а построеният във византийски стил дом на покойниците насреща лежеше безмълвен в отблясъка на гаснещия ден. По фасадата му, украсена с гръцки кръстове и свещени фрески в светли краски, се виждаха и симетрично наредени надписи със златни букви, отнасящи се до задгробния живот подбрани библейски изрази като: „Те влизат в божия дом“, или: „Да им свети вечната светлина“; и в течение на няколко минути Ашенбах се развлича, като разчиташе формулите и проникваше с вътрешния си взор в тяхната прозрачна мистика. После обаче забеляза в ходника между колоните над двата апокалиптични звяра, пазители на откритата стълба, един мъж, чийто не съвсем обикновен вид даде съвършено друга насока на мислите му.
Не се разбра дали човекът бе излязъл от вътрешността на дома през бронзовата порта, или незабелязано бе дошъл отвън и се бе изкачил горе. Без да се задълбочава особено в този въпрос, Ашенбах беше склонен да приеме първото. Умерено висок на ръст, слаб, голобрад и очебийно чипонос, мъжът беше от типа на червенокосите – кожата му беше млечнобяла и покрита с лунички. Очевидно нямаше никаква древна баварска жилка; и ако не друго, то поне панамената шапка с широка и права периферия слагаше върху цялата му осанка отпечатък на нещо чуждоземно и далечно. Освен това, разбира се, той носеше обичайната раница на гърба, костюм от жълтеникав лоден, препасан с колан, на лявата си ръка под лакътя бе провесил сива мушама с качулка, която бе притиснал към хълбока си, а в дясната държеше бастун с железен шип в долния край; бе кръстосал нозе и опрял другия си хълбок на дръжката на косо забития в земята бастун. Понеже стоеше с вдигната глава, мършавата му шия стърчеше високо над широкия отвор на спортната риза и излагаше на показ едрата му адамова ябълка; мъжът се взираше внимателно в ширинето изпод червените мигли на безцветните си очи, между които се очертаваха две отвесни, енергични бръчки, съвсем не подхождащи на късия му чип нос. Така – а може би издигнатото и издигащото го място, на което бе застанал, допринасяше за това впечатление – стойката му издаваше нещо властно и повелително, дръзко и дори необуздано; дали залязващото слънце го заслепяваше, та го принуждаваше да гримасничи, или ставаше дума за непоправимо обезобразяване на лицето, но прекалено късите му устни се бяха дръпнали напълно от зъбите, които, оголени чак до венците, се подаваха навън, бели и дълги.
Възможно беше Ашенбах в своето отчасти разсеяно, отчасти настоятелно наблюдение на непознатия да
Ман
Коментари
Публикуване на коментар