Автор : Сара Маклейн
Жанр: Роман
ISBN: 978-619-157-230-4
Издателство: Ибис
Корица: Мека
Стр. 360
Очаква се на пазара - 15,05,2018 г.
„Ако искате да се насладите на остроумен,
забавен и страстен исторически любовен роман,
препоръчвам ви която и да е от
книгите на Сара Маклейн.“ – ЛАЙЗА КЛЕЙПАС
Лейди Филипа Марбъри е… странна. Брилянтната и
забележително умна дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби се интересува повече от
книги и природни науки, отколкото от балове, мода и любов. Вярна на
изследователската си природа, лейди Филипа иска да опознае страстта преди да
встъпи в уреден брак със заможен граф. Пипа разполага с две седмици, за да
изследва вълнуващия нощен живот в Лондон, преди да се оттегли в провинцията,
където ще изживее тихо дните си, заобиколена от любимите си кучета и
провеждайки научните си експерименти. Времето не е много и за да направи всичко
както трябва, тя се нуждае от опитен водач.
Нуждае се… от негодник.
И лейди Филипа знае точно към кого да се обърне
за помощ – Крос, високият, очарователен и умен съдружник в „Падналият ангел“,
най-посещавания игрален клуб в Лондон. Крос има репутацията на познавач на
женското сърце. Така че кой по-добре от него ще й помогне в нейното проучване,
без излишна драма и емоция?
Възможностите за изследване станаха силно ограничени, както и времето.
В името на изследването промених подхода си. Сериозно го промених.
Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,
21 март 1831 г., петнайсет дни преди сватбата
Жената беше луда.
Щеше да го разбере преди пет минути, ако не беше полузаспал и силно шокиран да види младата русокоса жена с очила, седнала зад бюрото му и зачела се в счетоводната книга.
Щеше да го разбере и преди три минути, ако тя не бе заявила с абсолютна увереност, че е изчислил неправилно шестата колона, и шокиран от смелостта ѝ и възхитен от математическите ѝ умения, той не можа да се досети, че е луда.
И съвсем определено щеше да разбере, че е напълно луда, шейсет секунди по-рано, ако не правеше отчаяни опити да се облече. Ризата му дълго време остана широко разтворена, което наистина отвличаше вниманието му.
Сега обаче беше напълно буден, беше затворил счетоводната книга (изчисленията в която бяха правилни) и беше съвсем (макар и неподходящо) облечен. Вселената бе в ред, рационалната му мисъл се бе върнала, и то горе-долу когато тя бе обяснила какво иска.
И в тишината, последвала думите ѝ, Крос бе разбрал истината.
Нямаше съмнение – лейди Филипа Марбъри, дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби, снаха на маркиз Бърн и светска дама, беше напълно луда.
– Моля? – рече той, впечатлен от способността си да остане любезен пред лицето на абсолютната лудост. – Сигурен съм, че не съм чул правилно.
– О, сигурна съм, че чухте – отговори дамата простичко, сякаш говореше за времето, а сините ѝ очи зад очилата с дебели стъкла бяха неспокойни и подобни на тези на бухал. – Може и да сте шокиран, но мисля, че слухът ви е съвсем в ред.
Приближи се до него, като ловко мина между дузина извисяващи се кули от книги и бюста на Медуза, които той се канеше да премести. Полите на светлосинята ѝ рокля докоснаха тялото на дългата змия и шумоленето на плата го накара да осъзнае ясно присъствието ѝ.
Грешка.
Не осъзнаваше присъствието ѝ. Нямаше да го осъзнае.
Беше прекалено тъмно в тази проклета стая. Отиде да включи една лампа, която бе доста далеч от него, близо до вратата, и като вдигна поглед, видя, че тя върви към него.
Приближи се, притисна го към тежката махагонова врата и го накара да изгуби равновесие. За миг той се замисли дали да не отвори вратата просто за да види дали тя няма да излезе и да го остави в кабинета, сам и свободен.
Свободен да затвори плътно вратата след нея, да се престори, че срещата никога не се е състояла, и да започне наново деня.
Удари се в голямото сметало и тракането на абаносовото дърво го изтръгна от мислите му.
Спря.
Тя продължи да се приближава.
Той беше един от най-влиятелните мъже в Англия, съсобственик на най-известната игрална зала в Лондон, беше с двайсет сантиметра по-висок от нея и доста страшен, когато пожелаеше.
Тя не беше от типа жени, които той забелязваше. И със сигурност не бе от жените, които го караха да губи контрол.
Стегни се, човече.
– Спри.
Тя спря, а думата увисна, рязка и подобна на защитна стена, между тях. Това не му харесваше. Не му харесваше задавеният звук, който издаваше, и как му въздействаше това странно същество.
Тя обаче не забеляза нищо, и слава Богу. Наклони глава, както би направило кученце, любопитна и нетърпелива, а той устоя на изкушението да я гледа дълго и продължително.
Не беше от типа жени, които той гледаше дълго и продължително.
– Да повторя ли? – попита младата жена, след като той не каза нищо друго.
Не отговори. Не беше необходимо да повтаря. Молбата на лейди Филипа Марбъри се бе запечатала в ума му.
Тя вдигна ръка, побутна очилата по-нагоре на носа си и си пое дълбоко дъх.
– Искам да съсипете репутацията ми. – Думите бяха така прости и непоколебими, както и първия път, когато ги произнесе. Бяха изречени спокойно, без нервност.
Да съсипя репутацията ѝ? Гледаше как устните ѝ закръглят сричките, галят съгласните, бавят се над гласните и придават на думите съвсем обратно значение.
В кабинета му бе станало доста топло.
– Вие сте луда.
Тя млъкна, очевидно изненадана от думите му. Добре. Време беше и някой друг освен него да бъде изненадан от събитията на деня. Накрая тя поклати глава.
– Не мисля така.
– Трябва сериозно да се замислите над възможността – отвърна той, промъкна се покрай нея и увеличи разстоянието между тях, което бе трудно постижимо в претъпкания кабинет, – защото няма друго разумно обяснение да сте сама, без придружител, в игралната зала с най-лоша слава в Лондон и да искате да съсипя репутацията ви.
– Нямаше да е разумно да имам придружител – отбеляза тя. – Всъщност един придружител щеше да направи целия сценарий невъзможен.
– Точно така – каза той, прекрачи куп вестници, без да обърне внимание на уханието на чисто и слънчева светлина, което се излъчваше от нея. И го обгръщаше.
– Всъщност, да дойда в игралната зала с най-лоша слава в Лондон с придружител, щеше да е равносилно на лудост, не мислите ли? – Протегна ръка и прокара пръст по огромното сметало. – Красиво е. Често ли го използвате?
Вниманието му бе отвлечено от играта на дългите ѝ бледи пръсти по черните топчета, от начина, по който показалецът ѝ се наклоняваше леко надясно. Несъвършено.
Защо не носеше ръкавици? Нямаше ли нещо нормално в тази жена?
– Не.
Тя се обърна към него, сините ѝ очи гледаха любопитно.
– Не, не използвате сметалото? Или не, не мислите, че щеше да е лудост да дойда с придружител.
– И двете. Сметалото е неудобно…
Тя побутна едно от топчетата от единия до другия край.
– Справяте се по-бързо без него?
– Точно така.
– Същото важи и за придружителите – каза тя сериозно. – Много по-продуктивна съм без тях.
– Намирам ви за много по-опасна без тях.
– Мислите, че съм опасна, мистър Крос?
– Крос. Няма нужда от мистър. И да, мисля, че сте опасна.
Тя не се обиди.
– За вас? – Дори изглеждаше доволна от себе си.
– Главно за вас самата, но ако зет ви ви завари тук, предполагам, ще се окажете опасна и за мен. – Стар приятел и бизнес партньор или не, Бърн щеше да му отреже главата, ако завареше лейди Филипа тук.
Тя, изглежда, прие обяснението.
– Е, в такъв случай ще бъда бърза.
– Предпочитам да си тръгнете бързо.
Тя поклати глава и повиши леко тон – достатъчно, за да привлече вниманието му върху думите си. Върху себе си.
– О, не. Страхувам се, че това няма да стане. Виждате ли, имам съвсем ясен план и се нуждая от помощта ви.
Беше стигнал до бюрото си, слава Богу. Седна на скърцащия стол, отвори счетоводната книга и се престори, че преглежда числата, превърнали се в неразбираеми сиви редици, без да обръща внимание на присъствието ѝ.
– Страхувам се, лейди Филипа, че вашият план не е част от моите планове. Изминали сте целия този път за нищо. – Вдигна поглед. – Между другото, как така се озовахте тук? – Погледът ѝ, твърд до този момент, трепна. – Както установихме, обикновено се изисква придружител. И излизанията не включват посещения на игрални зали.
– Пеша.
Точка за нея.
– Пеша?
– Да.
– Сама?
– Посред бял ден е. – Но в гласа ѝ се усещаше отбранителна нотка.
– Прекосили сте пеша цял Лондон…
– Не съм вървяла много. Домът ни е…
– На около километър нагоре по Темза.
– Нямаше нужда да го казвате така, сякаш е в Шотландия.
– Прекосили сте Лондон пеша посред бял ден, за да стигнете до входната врата на „Падналият ангел“. Предполагам, че сте почукали и сте изчакали да ви отворят.
Тя стисна устни. Той отказа вниманието му да бъде отвлечено от движението на устните ѝ.
– Да.
– На обществено място.
– В „Мейфеър“.
Той не обърна внимание на това, че тя натърти думите.
– На улица, на която се намират най-ексклузивните мъжки клубове в Лондон. – Направи пауза. – Видяха ли ви?
– Не мога да кажа.
Луда.
– Предполагам, знаете, че дамите не правят такива неща.
Между веждите ѝ се появи лека бръчка.
– Глупаво правило, не мислите ли? Искам да кажа, че жените ходят пеша от… от времето на Ева.
Крос бе познавал много жени през живота си. Беше се наслаждавал на компанията им, на разговорите с тях, на любопитството им. Но никога не бе срещал толкова странна жена.
– А сега е 1831 година. В наши дни дамите като вас използват карети. И не посещават игрални зали.
Тя се усмихна.
– Е, не точно като мен. Аз дойдох пеша. И ето ме тук, в игралната зала.
– Кой ви пусна?
– Един мъж. Изглеждаше нетърпелив да ме пусне, когато му казах коя съм.
– Несъмнено е нямал търпение. На Бърн ще му достави удоволствие да го унищожи, ако репутацията ви пострада.
Тя се замисли над думите му.
– Не бях помислила за това. Наистина, никога не съм имала закрилник.
Той можеше да я закриля.
Откъде дойде тази мисъл?
Нямаше значение.
– Лейди Филипа, изглежда, имате нужда от цяла армия закрилници. – Отново посвети вниманието си на счетоводната книга. – За нещастие, нямам нито време, нито желание да съм един от тях. Вярвам, че и сама можете да намерите пътя за навън.
Тя не обърна внимание на думите му и се приближи. Крос вдигна поглед, изненадан. Хората не го игнорираха.
– О, няма нужда да ме наричате лейди, наистина. Нито да се замисляте по каква причина съм тук. Наричайте ме Пипа, моля.
Пипа. Подхождаше ѝ. Повече от пълното ѝ име, беше по-екстравагантно. Но той нямаше намерение да я нарича така.
– Лейди Филипа – преднамерено остави името да се провлачи, да запълни пространството между тях, – време е да си вървите.
Тя направи още една крачка към него и постави длан върху глобуса на бюрото му. Той плъзна поглед към дланта ѝ, която задушаваше Британия, и устоя на изкушението да придаде значение на жеста ѝ.
– Страхувам се, че не мога да си тръгна, мистър Крос. Искам…
Не мислеше, че може да понесе отново да я чуе да произнася думата.
– Да съсипя репутацията ви. Да. Ясно дадохте да се разбере какво искате. И аз съвсем ясно ви отказах.
– Но… не можете да откажете.
Той отново посвети вниманието си на счетоводната книга.
– Страхувам се, че го направих съвсем категорично.
Тя не отговори, но той видя с крайчеца на окото си пръстите ѝ – тези странни, издължени пръсти, да проследяват ръба на бюрото. Зачака ги да спрат. Да замръзнат. Да се отдръпнат.
Вдигна поглед и видя, че тя го гледа втренчено, сините ѝ очи бяха огромни зад стъклата на очилата, сякаш бе чакала цяла вечност той да срещне погледа ѝ.
– Избрах ви, мистър Крос. Много внимателно. Имам строго определен, много ясен и чувствителен към времето план. И той изисква да имам партньор в проучванията. И вие, разбирате ли, ще бъдете този партньор.
Партньор в проучванията?
Пет пари не даваше. Наистина.
– Какви проучвания?
По дяволите.
Тя стисна здраво ръце.
– Доста сте известен, сър.
Думите ѝ предизвикаха студени тръпки по гръбнака му.
– Всички говорят за вас. Казват, че сте специалист по разврата във всичките му форми.
Той стисна зъби. Мразеше думите ѝ и се престори на безразличен.
– Така ли?
Тя кимна щастливо и започна бързо да изброява на пръсти.
– Така. Хазарт, алкохол, бокс и… – Млъкна. – И…
Бузите ѝ се обляха в руменина, а той искаше да чуе и последното. Колкото и абсурдно да бе. Да сложи край на тази лудост.
– И…?
Тя изправи гръб. Беше готов да заложи всичко, което имаше, че тя няма да отговори.
И щеше да изгуби.
– И секс. – Думата беше произнесена тихо, но твърдо, като че ли накрая бе изрекла онова, което беше дошла да каже. Което не бе възможно. Със сигурност не бе чул правилно. Тялото му със сигурност реагираше погрешно на нея.
Преди да е успял да я помоли да повтори, тя си пое дъх и продължи:
– Известен сте с това, че сте най-добър в последното. И честно, искам да ме просветите в тази област.
Само годините игра на карти с най-добрите играчи в Европа помогнаха на Крос да не издаде шока си. Хвърли ѝ дълъг поглед. Огледа я добре.
Не приличаше на луда.
Всъщност имаше съвсем обикновен вид – обикновена руса коса, обикновени сини очи, беше малко по-висока от средния ръст, но не толкова, че да привлича вниманието, беше облечена в обикновена рокля, която разкриваше съвсем обикновена светла кожа.
Не, нищо не навеждаше на мисълта, че лейди Филипа Марбъри, дъщеря на един от най-влиятелните благородници в Британия, е нещо различно от най-обикновена млада жена.
Нищо, докато не отвореше уста и не произнесеше думи като „секс“.
Тя въздъхна.
– Правите това много трудно, знаете ли?
Тъй като не беше сигурен какво да каже, той отвърна:
– Извинявам се.
Тя присви леко очи зад стъклата на очилата.
– Не съм сигурна, че сте искрен в извинението си, мистър Крос. Ако се вярва на клюките, които се разнасят из дамските салони в Лондон, а ви уверявам, че се говори много, вие сте истински женкар.
Господ да ме пази от дамите и техния език.
– Не трябва да вярвате на всичко, което чувате в дамските салони.
– Обикновено не вярвам, но когато човек слуша толкова много да се говори за някого… започва да вярва, че в клюките има зрънце истина. Където има дим, има и огън.
– Не мога да си представя какво сте чули.
Това бе лъжа. Разбира се, че можеше.
Тя махна с ръка.
– Е, някои от клюките са пълни глупости. Казват например, че можете да съблечете жена, без да я докосвате с ръце.
– Така ли?
Тя се усмихна.
– Глупаво е, знам. Определено не вярвам.
– Защо?
– В отсъствието на движеща сила неподвижните обекти остават неподвижни.
Не можа да устои.
– И в този конкретен случай дамското облекло е неподвижният обект?
– Да. А движещата сила би трябвало да са ръцете ви.
Имаше ли представа каква изкусителна картина обрисува с това научно описание? Не мислеше.
– Казвали са ми, че ръцете ми са много сръчни.
Тя премигна.
– Както установихме, чувала съм същото. Но ви уверявам, сър, че никой не може да се противопостави на законите на физиката.
О, как искаше да ѝ докаже, че греши.
Но тя продължи.
– Във всеки случай, сестрата на онази камериерка, приятелката на нечия братовчедка, братовчедката на камериерката или братовчедката на приятелката… жените говорят, мистър Крос. И трябва да знаете, че не се срамуват да разкриват подробности за вас.
Той повдигна вежда.
– Какви подробности?
Тя се поколеба и отново се изчерви. Той устоя на удоволствието, което се разля по тялото му, когато бузите ѝ се обагриха в розово. Имаше ли нещо по-изкусително от жена, изчервила се заради скандалните си мисли?
– Чувала съм, че сте мъж, който е съвсем наясно с… техниката на въпросния акт. – Говореше напълно спокойно, като че ли обсъждаха времето.
Нямаше представа какво прави. Какъв звяр изкушава. Трябваше да ѝ се признае, че има смелост – такава, каквато вкарва честните и почтени жени в беда.
И той добре знаеше, че не можеше да има пръст в това.
Постави и двете си длани на бюрото, изправи се и за първи път този следобед каза истината.
– Страхувам се, че са ви осведомили погрешно, лейди Филипа. И е време да си вървите. Ще ви направя услуга и няма да кажа на зет ви, че сте били тук. Всъщност въобще ще забравя, че сте идвали.
Тя дълго стоя неподвижно, което никак не бе характерно за нея. Не беше останала неподвижна, откакто я бе видял наведена над счетоводната книга. Неподвижността ѝ го изнервяше и той се приготви да посрещне следващите ѝ думи, вероятно някаква странна фраза, която щеше да го изкуши повече, отколкото беше готов да признае.
– Предполагам, че ще ви е лесно да ме забравите.
Нищо в тона ѝ не подсказваше, че си проси комплимент. Нещо, което би очаквал от другите жени. Започваше да разбира, че в лейди Филипа Марбъри няма нищо, по което тя да прилича на останалите жени.
Беше готов да ѝ гарантира, че ще му е невъзможно да я забрави.
– Но се страхувам, че не мога да го позволя – продължи тя и в гласа ѝ ясно се долавяше съжаление. Той имаше чувството, че говори повече на себе си, отколкото на него. – Имам много въпроси, на които няма кой да даде отговори. И разполагам само с четиринайсет дни да ги науча.
– Какво ще се случи след четиринайсет дни?
По дяволите. Пет пари не даваше. Не трябваше да пита.
На лицето ѝ се изписа изненада и той доби чувството, че съвсем бе забравила за него. Отново наклони глава и сбърчи чело, сякаш въпросът му бе смешен. Какъвто и беше.
– Ще се омъжа.
Това му бе известно. Цели два сезона лейди Филипа беше ухажвана от лорд Касълтън, млад господин с много малко ум. Но беше забравил за бъдещия ѝ съпруг веднага след като тя се бе представила.
В тази жена нямаше нищо, което да подсказва, че е поне що-годе подходяща за графиня Касълтън.
Проблемът не е твой.
Прочисти гърлото си.
– Моите най-добри пожелания.
– Дори не знаете кой ще е съпругът ми.
– Всъщност знам.
Веждите ѝ се стрелнаха нагоре.
– Така ли? Откъде?
– Като се изключи фактът, че зет ви ми е бизнес партньор и че двойната сватба на сестрите Марбъри е любима тема за разговор на обществото, ще откриете, че има съвсем малко неща, за които не знам. – Направи пауза. – Лорд Касълтън наистина има късмет.
– Много мило от ваша страна.
Той поклати глава.
– Не е мило. Истина е.
Едното ъгълче на устата ѝ се повдигна.
– А аз?
Той скръсти ръце пред гърдите си. Тя щеше да се отегчи от Касълтън за двайсет и четири часа. И щеше да е нещастна.
Не е твой проблем.
– Касълтън е джентълмен.
– Колко дипломатично – каза тя, завъртя глобуса и остави пръстите си да проследят очертанията на земите. – Лорд Касълтън наистина е джентълмен. И също така е граф. И обича кучета.
– И в наши дни жените търсят тези качества у един мъж?
Не се ли канеше да си тръгва? Защо тогава все още разговаряха?
– Тези качества са по-добри от някои други, присъщи на съпрузите – рече тя, а той си помисли, че долови в гласа ѝ отбранителна нотка.
– Например?
– Липса на вярност. Пиянство. Склонност към залагане на бикове.
Той кимна рязко.
– Жесток спорт. И за бика, и за кучетата.
– Въобще не е спорт. Бих поспорила по този въпрос. Но което е по-важно, познавате ли много мъже, които се наслаждават на това занимание? – Тя бутна очилата си високо на носа. – Чела съм доста по въпроса. В броя от миналата седмица на „Лондонски новини“ имаше сериозна дискусия. Това варварство като че ли е източник на удоволствие за повече мъже, отколкото бихте си помислили. Слава Богу, не и за лорд Касълтън.
– Истински принц сред мъжете – рече Крос, без да обърне внимание, че сарказмът му я накара да присвие очи. – В такъв случай, представете си изненадата ми днес да видя до леглото си бъдещата му съпруга, която ме моли да съсипя репутацията ѝ.
– Не знаех, че спите тук – отвърна тя. – Нито очаквах да спите в един часа следобед.
Крос повдигна вежда.
– Работя до доста късно.
Тя кимна.
– Представям си. Наистина трябва да си купите легло. – Махна с ръка към импровизираното легло. – Това едва ли е удобно.
Отклоняваха се от темата. А и той искаше тя да напусне кабинета му. Веднага.
– Не съм заинтересуван от това да съсипя публично репутацията ви, а и вие не трябва да го искате.
Шокираният ѝ поглед срещна неговия.
– Не съм искала публично да я съсипете.
Крос обичаше да мисли за себе си като за разумен и интелигентен човек. Беше очарован от науката и всички го смятаха за математически гений. Не можеше да играе на карти, без да брои всички ръце, и обсъждаше политиката и законите с логическа прецизност.
Защо тогава се чувстваше като малоумен с тази жена?
– Не ме ли помолихте, два пъти за последните двайсет минути, да ви съсипя?
– Три пъти всъщност. – Наклони глава на една страна. – Е, последния път вие произнесохте думата „съсипя“, но мисля, че пак се брои за молба.
Чувстваше се като пълен идиот.
– Три пъти, тогава.
Тя кимна.
– Да. Но не и публично. Това общо взето е различно.
Той поклати глава.
– Мисля, че първоначалната ми диагноза бе правилна, лейди Филипа.
Тя премигна.
– Лудост?
– Точно така.
Младата жена дълго мълча. Той виждаше, че се старае да намери подходящите думи, които биха го накарали да се съгласи да изпълни молбата ѝ. Сведе поглед към бюрото му и погледът ѝ се спря на две махала, които бяха едно до друго. Протегна ръка и ги залюля. Двамата дълго гледаха как тежките топчета се люлеят в съвършен синхрон.
– Защо са ви махалата? – попита тя.
– Обичам движението. – Предсказуемостта им. В едната посока, в другата посока. Никакви въпроси. Никакви изненади.
– И Нютон е обичал махалата – каза тя простичко и тихо, повече на себе си, отколкото на него. – След четиринайсет дни ще се омъжа за човек, с когото имам много малко общо. Ще се омъжа, защото това се очаква от мен като светска дама. Ще се омъжа, защото не мисля, че ще имам възможност да се омъжа за друг мъж, с когото бих имала повече общи интереси. И най-важното, ще се омъжа, защото се съгласих. Нечестността не е в характера ми.
Крос я гледаше и много му се искаше да види очите ѝ, без да са скрити от стъклата на очилата. Пипа преглътна и той проследи движението на нежната ѝ шия.
– Защо мислите, че няма да намерите мъж, с когото да имате общи интереси?
Тя вдигна поглед към него и каза:
– Странна съм.
Крос вдигна вежди, но не каза нищо. Не беше сигурен как отговаря човек на подобно заявление.
Тя се усмихна на колебанието му.
– Не е необходимо да се държите като джентълмен. Не съм глупава. Била съм странна през целия си живот. Трябва да съм доволна, че изобщо някой иска да се ожени за мен, и дори да благодаря на Бога, че този някой е граф. И че дори ме ухажва. И честно, доволна съм от това, което бъдещето обещава. Ще се преместя в Съсекс и никога вече няма да съм длъжна да посещавам Бонд Стрийт и балните зали. Лорд Касълтън обеща да ми осигури пространство за оранжерията и експериментите ми и дори ме помоли да му помагам с управлението на имението. Мисля, че ще е щастлив да му помагам.
Като се имаше предвид, че Касълтън бе съвършено мил и съвършено глупав, Крос можеше да си представи, че се радва на готовността на интелигентната си съпруга да ръководи имението, и така да му спести сложните усилия.
– Звучи чудесно. А ще ви даде ли и няколко хрътки?
Ако бе доловила сарказма му, не го показа и той съжали за тона си.
– Мисля, че да. Дори го очаквам с нетърпение. Много обичам кучетата. – Направи пауза, наклони глава назад и погледа миг-два тавана, преди да каже: – Но се тревожа за всичко останало.
Не му беше работа да пита какво има предвид. Брачните клетви не бяха нещо, за което се бе замислял. И със сигурност нямаше да започне да мисли сега.
– Останалото?
Тя кимна.
– Чувствам се неподготвена, ако трябва да съм откровена. Нямам представа какво се случва след брака… вечерта… в леглото – добави, като че ли той не разбираше.
Но той съвсем ясно си я представяше в леглото.
– И ако трябва да съм откровена, намирам брачните клетви за излишна показност.
Той повдигна вежди.
– Клетви?
Тя кимна.
– Е, частта преди клетвите, за да бъдем по-точни.
– Виждам, че това е много важно за вас.
Тя се усмихна и в кабинета стана по-топло.
– Виждате ли? Знаех, че от вас ще излезе прекрасен партньор в проучването.
Той не отговори и тя запълни тишината с думите:
– Бракът не трябва да се приема без мъдрост, леко или сладострастно.
Той премигна.
– Част от церемонията – обясни тя.
За първи път някой цитираше от Книгата с молитви в кабинета му. И дори вероятно в цялата сграда.
– Звучи доста разумно.
Тя кимна.
– Съгласна съм. Но има и продължение. Не трябва да се приема, за да задоволява животинската страст и апетити на мъжа, като от диви зверове, които нямат разум.
Той не можа да се сдържи.
– Това ли се казва по време на церемонията?
– Странно, нали? Искам да кажа, ако говоря за животинска страст, да речем, по време на чая, ще ме изхвърлят от обществото, но няма нищо нередно, когато думите се изричат пред Бога и в лондонската църква „Сейнт Джордж“. – Поклати глава. – Няма значение. Разбирате защо съм разтревожена.
– Прекалено много мислите за това, лейди Филипа. Лорд Касълтън може и да не е от най-умните мъже, но се съмнявам, че няма да се справи в брачното легло.
Тя смръщи вежди.
– Имам съмнения.
– А не трябва.
– Не мисля, че разбирате – каза тя. – Много е важно да знам какво да очаквам. Да бъда подготвена. Е, не се ли досещате? Това е част от най-важната задача на съпругата.
– И каква е тя?
– Зачеването.
Думата – научна и произнесена без никакви чувства – не трябваше да му прави впечатление. Не трябваше да извиква образа на дълги крайници, мека плът и големи очи зад стъклата на очила. Но стана точно така.
Тя продължи да говори, а той се размърда от неудобство.
– Обичам децата и съм сигурна, че в това отношение всичко ще е наред. Но виждате ли, имам нужда от знания по въпроса. И тъй като за вас се говори, че сте такъв експерт, не мога да си представя по-подходящ човек за проучването ми.
– По въпроса за децата?
Тя въздъхна раздразнено.
– Не. По въпроса на размножаването.
Много му се искаше да я научи на всичко, което знаеше за размножаването.
– Мистър Крос?
Той прочисти гърлото си.
– Но ние не се познаваме.
Тя премигна. Очевидно тази мисъл не ѝ бе хрумнала.
– Е, знам някои неща за вас. Това е достатъчно. От вас ще излезе чудесен партньор в проучването.
– Проучване на какво?
– Много четох по въпроса, но бих искала да разбера нещата по-добре. За да мога да вляза в брака без никакви тревоги. Честно, онази част с животинската страст доста ме изнервя.
– Мога да си представя – отвърна той сухо.
Но тя говореше, сякаш той не беше там.
– Също така разбирам, че за жени, които… не са опитвали това… въпросният акт понякога не е напълно… задоволителен. Проучването ще помогне особено в това отношение, си мисля. Всъщност, хипотезата ми е, че ако се облагодетелствам от огромния ви опит, това ще помогне и на двамата – на Касълтън и на мен – да прекараме приятно. Предполагам, че ще трябва да го направим няколко пъти, за да бъде хвърлена достатъчно светлина по въпроса…
По някаква причина на Крос му ставаше все по-трудно да я слуша. Да слуша собствените си мисли. Не може току-що да е казала…
– Махалата са двойка.
Какво?
Проследи погледа ѝ. Махалата, които в началото се движеха в синхрон, сега се движеха в обратни посоки. Независимо колко пъти бяха настройвани да се движат в синхрон, едно от тях винаги сменяше посоката си. Винаги.
– Така е.
– Едното оказва влияние на движението на другото – каза тя простичко.
– Такава е теорията, да.
Тя кимна, загледана в двете топки, които се движеха една срещу друга, а после се отдалечаваха. Веднъж. Два пъти. Тя вдигна поглед към него, съвсем сериозна.
– Ако ще произнасям брачна клетва, искам да съм наясно за всичко. Животинската страст със сигурност е нещо, което ми предстои да разбера. А знаете ли защо бракът може да събуди дивия звяр в мъжа?
Той си представи пръсти, забити в плътта, сини очи, широко отворени от удоволствие, впити в неговите.
Да. Знаеше.
– Не.
Тя кимна, повярвала му.
– Очевидно има нещо общо с коитуса.
Мили Боже.
Тя обясни.
– Има един бик в Колдхарбър, където е имението на баща ми. Не съм чак толкова неопитна, колкото си мислите.
– Ако мислите, че бика в пасбището има общо с мъжа, сте толкова неопитна, за колкото ви мисля.
– Виждате ли? Ето защо искам помощта ви.
По дяволите! Беше влязъл право в капана. Застави се да остане неподвижен. Да устои на изкушението.
– Разбрам, че сте много добър в това – продължи тя, без да съзнава бурята, която предизвикваше. Или може би напълно съзнаваше. Вече не можеше да каже. Вече нямаше доверие на самия себе си. – Вярно ли е?
– Не – отговори той веднага. Може би това щеше да я накара да си тръгне.
– Знам достатъчно за мъжете. Те никога няма да признаят липсата си на опит в това отношение, мистър Крос. Със сигурност не очаквате да ви повярвам. – Засмя се и смехът ѝ прозвуча ясен и звънък в тъмната стая. – Като човек на науката… мислех, че ще се съгласите да ми помогнете в проучването.
– Проучването ви по въпроса за навиците на биковете при съешаване?
Усмивката ѝ издаваше, че се забавлява.
– Проучването ми по въпроса за животинската страст и апетити.
Имаше само една възможност. Да я уплаши така, че да си тръгне. Дори да я обиди.
– Молите ме да ви чукам?
Тя ококори очи.
– Знаете ли, никога не съм чувала някой да произнася тази дума на глас.
И просто така, искрените ѝ думи го накараха да се почувства като змия. Отвори уста с намерението да се извини.
Но тя го изпревари. Говореше му така, сякаш бе дете. Като че ли обсъждаха нещо обикновено.
– Виждам, че не съм била ясна. Не искам самия акт, така да се каже. Просто искам да ми помогнете да го разбера по-добре.
– Да го разберете?
– Точно така. Заради клетвите, децата и всичко останало. – Направи пауза, после добави: – Нещо като лекция. По животинската част на брака. Или нещо такова.
– Намерете някого другиго. Или нещо такова.
Присмехулният му тон я накара да присвие очи.
– Няма друг.
– Търсихте ли?
– И кой, мислите, ще ми обясни процеса? Със сигурност не и майка ми.
– А какво ще кажете за сестрите си? Помолихте ли ги?
– Първо, не съм сигурна, че Виктория или Валъри имат интерес към акта или богат опит. А Пенелопи… Тя става абсурдна, когато ѝ задам въпрос свързан с Бърн. Или ако я попитам за любовта и страстта. – Изви очи към тавана. – В проучванията няма място за любов.
Той повдигна вежди.
– Така ли?
Тя изглеждаше ужасена.
– Разбира се, че няма. Вие обаче сте човек на науката с легендарен опит. Сигурна съм, че можете да ми изясните много неща. Например много съм любопитна по отношение на мъжкия член.
Той се задави. После се закашля.
Когато си възвърна способността да говори, каза:
– Сигурен съм, че е така.
– Виждала съм рисунки, разбира се. В анатомични текстове. Но може би ще можете да ми помогнете с нещо по-специфично? Например…
– Не. – Прекъсна я, преди да е задала някой от директните си научни въпроси.
– Ще съм щастлива да ви платя – заяви тя. – За услугите.
В стаята се чу рязък и същевременно задавен звук. Беше излязъл от неговата уста.
– Да ми платите?
Тя кимна.
– Да кажем, двайсет и пет лири?
– Не.
Пипа смръщи вежди.
– Разбира се, човек с вашия… опит заслужава повече. Извинявам се за обидата. Петдесет? Страхувам се, че не мога да предложа много повече. А и това са доста пари.
Тя вярваше, че сумата го обижда? Не разбираше ли, че беше готов да го направи и безплатно? Че дори е готов той да плати за възможността да я научи на всичко, за което го помоли.
През целия си живот Крос не бе желал нищо така силно, като да положи тази странна жена на бюрото си и да ѝ даде точно това, за което го моли. Желанието не бе добре дошло. Или може би беше. Но както и да е, той не можеше да помогне на лейди Филипа Марбъри.
Тя беше най-опасната жена, която бе срещал.
Поклати глава и каза единствените думи, в които имаше доверие. Накратко. Право в целта.
– Страхувам се, че не мога да изпълня молбата ви, лейди Филипа. Предлагам да помолите някого другиго. Може би годеника си. – Предложението не му хареса още в мига, в който го направи. Устоя на импулса да си вземе думите обратно.
Тя дълго мълча, премигваше зад стъклата на очилата и с това му напомняше, че няма право да я докосне.
Зачака тя да удвои усилията си. Да вложи искреност и в погледа, и в думите си.
Разбира се, в тази жена нямаше нищо предсказуемо.
– Бих искала да ме наричате Пипа – каза тя и с тези думи се обърна и излезе.
ГЛАВА 2
Когато Пипа беше на не повече от шест или седем години, петте сестри Марбъри трябваше да покажат музикалните си умения (както често правеха децата на домакините) пред събралите се в дома им благородници. Беше забравила подробностите.
Когато излизаха от стаята, я беше спрял възрастен джентълмен със засмени очи и я бе попитал на кой инструмент предпочита да свири. Ако бе задал този въпрос на Пенелопи, тя щеше да отговори с пълна увереност, че любимият ѝ инструмент е пианото. Ако беше запитал Виктория или Валъри, близначките щяха едновременно да отговорят, че предпочитат виолончелото. А Оливия щеше да го спечели с усмивката си на петгодишно дете – срамежлива по онова време – и да му каже, че обожава арфата.
Но той, каква грешка само, бе попитал Пипа, която гордо бе заявила, че има много малко време за музика, защото е много заета да учи обща анатомия. И сбъркала мълчанието му, причинено от шока, с интерес, тя бе вдигнала полите на роклята си и гордо бе изредила костите на стъпалото и крака си.
Беше стигнала до малкия пищял, преди майка ѝ да се появи и да извика името ѝ на фона на тихото хихикане на обществото.
Тогава за първи път Пипа разбра, че е странна.
И за първи път се смути. Чувството бе странно и съвсем различно от всички други, които, изглежда, отминаваха с времето. Щом човек веднъж се нахрани например, му е трудно да си спомни чувството на глад. Разбира се, помни, че е искал храна, но не си спомня лесно острото чувство на глад.
По подобен начин Пипа познаваше раздразнението – имаше четири сестри все пак, – но не можеше точно да си спомни какво е да си завладян от ярост. Бог ѝ бе свидетел, че имаше дни, в които с радост би бутнала Оливия от препускаща карета, но сега не можеше да си спомни чувството.
Помнеше обаче горещия срам, който изпита, като чу смеха на събралите се гости, сякаш беше вчера. Сякаш се бе случило само преди миг.
Но онова, което всъщност се бе случило преди малко, ѝ се струваше по-лошо от това на седем години да покаже прасеца си пред обществото. Тъй като още от много малка бяха започнали да я определят като най-странната от семейство Марбъри, тя донякъде бе станала дебелокожа по отношение на това. Трябваше много повече хора да хихикат зад дланите си, за да се смути Пипа.
Явно бе необходимо мъж да откаже на молбата ѝ да съсипе репутацията ѝ.
Много висок, очевидно интелигентен и очевидно очарователен.
Беше направила всичко възможно – беше изложила подробно молбата си, беше се обърнала към него като към човек на науката – и все пак той ѝ бе отказал.
Не беше обмислила тази възможност.
А трябваше, разбира се. Трябваше да разбере още в мига, в който бе влязла в онзи славен кабинет – пълен с разни интересни неща, – трябваше да знае, че предложението ѝ няма да го заинтригува. Мистър Крос очевидно бе човек с опит и знания, а тя бе четвъртата дъщеря на маркиз, която знаеше как се казват всички кости в човешкото тяло и следователно не беше съвсем нормална.
Нямаше значение, че имаше нужда от партньор в проучването и че ѝ оставаха само четиринайсет дни – само триста трийсет и шест стопяващи се часа – да разнищи всичките си въпроси относно брака.
Той очевидно бе провел много експерименти и нямаше нужда от партньор в проучванията.
Дори от такъв, който бе готов да му плати.
Огледа огромната и празна главна зала на казиното и предположи, че и от това не трябва да е изненадана. Все пак мъж, който притежава казино и се занимава със суми като онези, вписани в огромната подвързана с кожа счетоводна книга, която бе открила още с влизането си в кабинета, не можеше да бъде изкушен от двайсет и пет лири. Или дори от петдесет.
И над това трябваше да се замисли.
Жалко наистина. Общо взето той изглеждаше обещаващ. Най-обещаващата възможност, откакто бе съставила плана си преди няколко нощи, след като бе прочела текста на церемонията, която щеше да се състои след две седмици.
Животинска похот.
Зачеване.
Грешно беше – или пък не? – жената да участва в това нещо без никакъв опит, нали? Без дори разумно обяснение на въпросите ѝ? И това още преди свещеникът да е стигнал до онази част, в която се говори за подчинение и робия.
Всичко това наистина много я изнервяше.
Още по-тревожен бе фактът, че бе силно разочарована от отказа на мистър Крос.
Щеше да се радва на възможността да прекара повече време със сметалото му.
И не само със сметалото.
Пипа не вярваше в лъжите – нито когато човек лъже сам себе си, нито когато лъже другите. Чудесно, ако другите около нея искаха да скрият истината, но тя отдавна бе открила, че нечестността означава само повече работа, когато става въпрос за цял човешки живот.
Така че не, не само сметалото я интересуваше.
Беше заинтригувана от мъжа. Пристигнала в клуба, очакваше да намери Крос, какъвто го описваха легендите – красив, умен, очарователен и способен да съблече всяка жена само за секунди… без да използва ръцете си.
Но не бе намерила този мъж. Нямаше съмнение, че е умен, но разговорът им бе лишен от чар, а колкото до красотата – е, беше доста висок, само дълги крайници и остри ъгли и червеникавокафява коса, през която многократно бе прокарал пръсти и каквато тя не очакваше да види. Не, не беше красив. Поне не притежаваше класическа красота.
Беше интересен. Което бе много по-добре.
Или по-лошо, както може би щеше да се окаже.
Очевидно имаше знания по география и физика и беше добър с числата, беше готова да се обзаложи, че липсата на допълнителни листове, по които да драска, говореше за способността му да смята наум. Впечатляващо, като се имаше предвид броят на числата.
И спеше на пода.
Полугол.
Тази част дразнеше любопитството ѝ.
А на Пипа ѝ харесваше да изпитва любопитство.
На него – очевидно не. И това бе проблемът.
Беше ѝ струвало много труд да измисли план, и нямаше да позволи на отказа на един мъж – колкото и да бе очарователен той – да ѝ попречи. Все пак се намираше в игрална зала. А игралните зали са пълни с мъже. Със сигурност щеше да намери друг мъж – някой, който мило да откликне на молбата ѝ. Тя беше учен, а учените лесно се нагаждаха към обстоятелствата.
Следователно Пипа щеше да се нагоди към обстоятелствата и да направи всичко необходимо, за да придобие знания и да бъде напълно подготвена за първата си брачна нощ.
За брака.
Не ѝ харесваше да го изговаря – не ѝ харесваше дори да мисли за това, – но граф Касълтън не беше точно най-вълнуващият потенциален съпруг. О, беше приятен на вид и имаше титла – нещо, което майка ѝ много ценеше. И имаше прекрасно имение.
Но не беше много умен. И дори това бе меко казано. Веднъж я бе попитал от коя част на прасето се правят наденичките. Не искаше дори да си помисли за това какъв ли бе правилният отговор според него.
Не че не искаше да се омъжи за него. Без съмнение, той беше най-добрата ѝ възможност, глупав или не. Той знаеше, че му липсва интелигентност, и изглеждаше готов – нетърпелив всъщност – Пипа да му помага с управлението на имението и домакинството. Тя също очакваше това с нетърпение и бе прочела доста трудове по въпроса, че културите трябва да се редуват всяка година, за модерното напояване и за развъждането на животните.
Щеше да е идеалната съпруга в това отношение.
Но си задаваше въпроси за останалото. И имаше четиринайсет дни да научи отговорите.
Прекалено много ли искаше?
Очевидно. Хвърли поглед към затворената врата на кабинета на мистър Крос и някакво неприятно чувство изпълни гърдите ѝ. Съжаление? Недоволство? Нямаше значение. Онова, което имаше значение, беше, че трябва да преосмисли плана си.
Въздъхна и въздишката ѝ отекна в празното помещение, което привлече вниманието ѝ към това колко огромно е то.
Беше така погълната от това да намери пътя към кабинета на мистър Крос, че не бе разгледала казиното. Като повечето жени в Лондон, беше чувала клюките за „Падналият ангел“ и че казиното е впечатляващо и скандално място, където дами не се допускат. И че е собственост на Ангела, който има скрита власт над Лондон.
Пипа огледа тихото и голямо като пещера пространство и реши, че мястото наистина впечатлява… Обаче останалата част от клюките изглеждаше леко преувеличена. Нямаше кой знае какво да се каже за мястото, освен че е…
Доста тъмно.
Къса редица прозорци в близост до тавана от едната страна бяха единственият източник на светлина и пропускаха само няколко слънчеви лъча. Пипа проследи един, изпълнен с въртящи се прашинки, до тежката дъбова маса на няколко крачки от нея, покрита със зелено сукно, по което с бяла и жълта боя бяха изрисувани букви и числа.
Приближи се и пред погледа ѝ се разкри решетка от числа и думи. Не можа да устои и прокара пръст по плата и по маркировката, която ѝ се струваше като йероглифи, и така стигна до съвършено бели зарове, подредени до стената.
Взе един чифт, разгледа съвършените точки по тях, прецени тежестта на малките кубчета от слонова кост в ръката си и се удиви на силата, която имаха. Изглеждаха безвредни – едва ли си струваше човек да се замисля за тях – и все пак мъжете живееха и бяха готови да умрат, за да ги хвърлят. Много отдавна зет ѝ беше изгубил всичко само от един облог. Вярно, беше си върнал състоянието, но Пипа се дивеше на изкушението да направиш нещо толкова глупаво.
Без съмнение, тези малки бели кубчета притежаваха огромна сила.
Залюля ги в дланта си, представи си, че е заложила, и се замисли какво може да я изкуши. Проучването ѝ. Искаше да разбере тайните на брака, на живота на омъжените жени. На майчинството. Искаше да има ясни очаквания за това забулено в облаци бъдеще.
Отговори. А не разполагаше с нито един.
Информация, която щеше да накара буцата в гърдите ѝ, появяваща се всеки път, като се замислеше за брака, да се разнесе.
Ако можеше да заложи на това… щеше да го направи.
Започна да върти заровете в ръцете си, питайки се дали облогът ще ѝ донесе някакви отговори, но преди да е видяла каква ще е съдбата ѝ, вниманието ѝ бе привлечено от шумно и непрестанно блъскане по вратата на клуба. Тя остави заровете в края на масата за залагане и тръгна към вратата, но после се сети, че няма нищо общо с тази врата и следователно не трябва да я отваря.
Чук.
Чук, чук.
Огледа крадешком огромната зала. Със сигурност все някой бе чул тропането по вратата. Прислужница, момиче от кухнята, мъжът с очилата, който ѝ бе отворил?
Чук, чук, чук.
Изглежда, наблизо нямаше никого, който да чуе почукването.
Може би трябваше да извика мистър Крос?
Мисълта я накара да се закове на място. По-скоро това, че си представи рошавата кафяво-червеникава коса на мистър Крос, преди той да прокара пръсти през нея и да я вкара в ред. Закова се на място, защото тази мисъл, странно, накара сърцето ѝ да забие по-бързо. Усещането бе доста неловко.
Чук, чук, чук, чук, чук, чук.
Човекът като че ли губеше търпение. И удвои усилията си.
Очевидно въпросът, по който идваше, беше спешен.
Пипа тръгна към вратата, закрита от две тежки кадифени завеси, които се спускаха от двайсет крачки височина и закриваха солидна махагонова врата, която бе открехната и водеше към малко и тъмно антре – реката Стикс между клуба и външния свят.
Тя прекоси мрака и стигна до външната стоманена врата, доста по-голяма и масивна от вътрешната, затворена за яркия ден отвън. На слабата светлина тя прокара ръка по процепа на вратата. Не ѝ харесваше фактът, че мракът предполагаше, че някой може да протегне ръка и да я докосне, без тя дори да знае за присъствието му. Завъртя болтовете и отвори, като инстинктивно затвори очи за сивия мартенски следобед, който ѝ се стори като най-яркия летен ден след сумрака на игралната зала.
– Е, казвам ви, не очаквах да ми отвори такава красавица.
При тези дръзки думи Пипа отвори очи, заслонявайки ги с длан, за да вижда.
Със сигурност можеше да каже някои неща за господина пред себе си – класическа черна шапка с лента от червена коприна, наклонена на една страна, бастун със сребърен връх в едната ръка, широкоплещест, красиво облечен, но тя веднага позна, че не е джентълмен.
Всъщност нито един мъж, джентълмен или не, не ѝ се бе усмихвал като този пред нея – сякаш беше лисица, а тя – кокошка. Като че ли бе цял кокошарник, пълен с кокошки. Сякаш, ако тя не внимаваше, щеше да я изяде и да се отдалечи по „Сейнт Джеймс“ с перо между зъбите.
Но излъчваше и лека неприязън.
Всяка интелигентна жена би побягнала от него, а Пипа беше всичко друго, но не и глупава. Отстъпи назад и се върна в мрака на „Ангелът“.
Той я последва.
– Вие сте много по-добър портиер от обичайния. Те никога не ме пускат вътре.
Пипа каза първото, което ѝ дойде на ума.
– Не съм портиер.
Студените му сини очи проблеснаха.
– Вие не сте мъж, любима. Старият Дигър го вижда.
Външната врата се затвори със силно тропване и шумът стресна Пипа, която пристъпи още по-навътре в ада. Гърбът ѝ срещна вътрешната врата, тя се промъкна през нея и между завесите.
Той я последва.
– Може би в такъв случай вие сте самият Паднал ангел?
Пипа поклати глава.
Той като че ли очакваше точно този отговор, зъбите му проблеснаха в сумрака на казиното. Сниши глас, който бе по-скоро ръмжене, отколкото членоразделна реч.
– Искате ли да бъдете?
Въпросът увисна в бързо скъсяващото се разстояние между тях и отвлече вниманието ѝ. Може и да не го познаваше, но инстинктивно знаеше, че зад пиянската му усмивка се крие мошеник и може би негодник и че знае много за порока във всичките му форми – знание, което тя търсеше при идването си тук преди час, за да го поиска от друг мъж. Мъж, който не бе показал никакъв интерес.
Така че когато този мъж, истински дявол и свободен, ѝ зададе въпроса, тя постъпи, както винаги. Каза истината.
– Всъщност имам няколко въпроса.
Изненада го. Странните му сини очи се ококориха, преди да се присвият, а на устните му заигра широка весела усмивка. После той се засмя, гръмогласно и весело.
– Отлично! – прогърмя гласът му. Той обви талията ѝ с една ръка и я дръпна към себе си, сякаш беше парцалена кукла, а той – нетърпеливо дете. – Аз имам много отговори, любима.
Това не се хареса на Пипа – чувството, че този прекалено дързък мъж я притежава – и тя подпря длан на гърдите му, за да се отблъсне от него, а сърцето ѝ заби бясно при мисълта, че може би е казала не каквото трябва на не когото трябва. Той си бе помислил, че тя иска…
– Милорд – рече с намерението да го спре, – нямах предвид…
– Макар че не съм лорд, със сигурност бих искал да съм твой – засмя се той и притисна лицето си във врата ѝ.
Пипа се съпротивляваше на ласката и се опитваше да спре дъха си. Той миришеше на пот и нещо сладникаво. Комбинацията не бе приятна.
Извърна глава и отново се отблъсна от гърдите му. Искаше ѝ се да бе помислила малко повече, преди да се впусне в разговор с мъжа. Той се засмя и я придърпа към себе си, обеща ѝ повече от онова, за което се бе пазарила, като стегна хватката и притисна меките си устни към рамото ѝ.
– Хайде, любима, чичо Дигър ще се погрижи за теб.
– Не съм сигурна, че това, което ми предлагате, е нещо, което чичовците правят – отбеляза Пипа възможно най-строго и в същото време се опита да се отскубне от прегръдката. Огледа се като обезумяла. Със сигурност имаше някой в тази огромна сграда, някой, който щеше да ѝ помогне. Но къде беше този някой?
Дигър отново се смееше.
– Вълнуваща си, нали?
Пипа отдалечи, доколкото можа, глава, защото не искаше да се допира до него.
– Не, никак. Всъщност съм обратното на вълнуваща.
– Глупости. Тук си, нали? И това ако не е вълнуващо, не знам какво е.
Имаше смисъл в думите му. Но дори Пипа знаеше, че ако признае това, ще тръгне по много опасна пътека. Вместо това използва всеки грам от мозъка си.
– Сър! – каза твърдо, гърчейки се в ръцете му като змиорка и опитвайки се да отблъсне ръцете му. – Настоявам да ме пуснете!
– Хайде, прекрасна… да се позабавляваме. Колкото и да е… Аз ще го удвоя.
Ще удвои какво?
Сега не бе моментът да се замисля над отговора.
– Ще ти покажа едно-две неща за изкушението.
О, Боже. Това въобще не вървеше по план. Щеше да се наложи да вика за помощ. А викането бе така емоционално. И никак не бе научно.
Но когато си отчаян… Пое си дълбоко дъх и се приготви да изпищи възможно най-силно, когато думите прозвучаха като изстрел в залата.
– Свали си ръцете от нея.
И Пипа, и Дигър замръзнаха. Думите бяха произнесени тихо, но твърдо и се чуха перфектно. Тя обърна глава и видя мистър Крос, висок и елегантен, гъстата му коса старателно сресана, като че ли никога не е била рошава… Също така бе загащил ризата си и облякъл сако, което, предположи, бе в името на приличието, макар че „благоприличен“ бе последната дума, която би употребила за него в този момент.
Наистина, никога в живота си не бе виждала по-гневен човек.
Сякаш бе готов да убие някого.
Вероятно нея.
Мисълта ѝ върна здравия разум и тя отново започна да се бори, за да се освободи. Но успя да се отдръпне само на няколко сантиметра, преди по-силният Дигър да се наложи и да я притисне обратно към себе си като парче месо.
– Не.
Сивите очи на Крос се спряха на дланта на Дигър, едра и притиснала я собственически.
– Това не бе молба. Пусни момичето.
– Тя дойде при мен, Крос – каза Дигър и в гласа му се долавяше смях. – Въведе ме в изкушение, наистина. Мисля да я задържа.
– Не е вярно – защити се инстинктивно Пипа и отново се опита да се освободи от лисицата, като в същото време се молеше Крос да я погледне в очите. – Вие почукахте!
– И ти отвори, любима.
Тя смръщи вежди и погледна Крос.
Той не срещна погледа ѝ.
– Не изглежда тя да иска да я задържиш.
– Със сигурност не искам – съгласи се Пипа.
– Пусни дамата.
– Винаги така благороден, че нарича жените дами.
Пипа замръзна.
– Моля за извинение. Аз съм дама.
Дигър се засмя.
– С такова поведение можеш да заблудиш някого някой ден!
Гневът се надигна в нея. Беше ѝ дошло до гуша от този човек. Проточи врат, за да срещне сините му очи, и каза:
– Виждам, че направих огромна грешка, като ви заговорих, мистър… – Млъкна и го зачака да ѝ каже фамилията си. Той не го направи и тя продължи: – Мистър Дигър. Уверявам ви, че съм истинска дама. Скоро ще бъда графиня.
Той повдигна едната си черна вежда.
– Така ли?
Тя кимна.
– Точно така. И не мисля, че ще ви хареса да сте враг на някой граф, нали?
Дигър се усмихна и още повече заприлича на лисица.
– Няма да е за първи път, кукло. Кой граф?
– Не отговаряйте на този въпрос – прогърмя гласът на мистър Крос. – Хайде, Дигър.
Той бавно отдръпна ръката си от талията ѝ.
В мига, в който се отскубна, тя бързо застана до мистър Крос, който сега ѝ обръщаше още по-малко внимание, ако това бе възможно. Той вървеше към Дигър и говореше уж между другото, но всяко негово движение излъчваше заплаха.
– Сега, като приключихме с това, може би ще ми обясниш какво правиш в моя ад?
Дигър не откъсваше очи от нея, но сега те бяха по-замислени. Отговори:
– Хайде, хайде, Крос. Забравяш се. Дойдох само за да ти дам информация, която ще оцениш или поне така си мисля… Дръж се по-приятелски.
– Ние не сме приятели.
– Няма значение. Имам информация, която ще искаш.
– Едва ли.
– Така ли? Дори за сестра ти?
Крос замръзна, напрежение скова дългия му врат и мускулите на гърба му, но той изпъна рамене и стана дори още по-висок.
Дигър продължи:
– Предполагам, че не само искаш информацията… а и че си готов да платиш за нея.
Въздухът се сгъсти. Беше чувала този израз и го мислеше за абсурден. Разбира се, ако имаше мъгла или дим… Можеше да допусне термина „сгъстявам се“ и когато Оливия използваше парфюма си… Но винаги бе смятала идеята за сгъстяване на газ за смешна и глупава, за клише, което трябва да се премахне от английския език.
Но въздухът наистина се сгъсти и тя откри, че ѝ е трудно да си поеме дълбоко дъх. Наведе тяло напред в очакване.
– Господ ми е свидетел, че тя няма да дойде при теб, измамнико.
Обидата накара Пипа да ахне. Разбира се, мистър Крос нямаше да допусне това. Но той като че ли не чу.
– Няма да докосваш сестра ми.
– Проблемът не е мой, ако съм привлекателен за дамите – каза Дигър. – Един джентълмен не ги отпраща, ако го молят за минутка-две от времето му. – Погледът му отново се плъзна по Пипа. – Не е ли вярно това, лейди Бъдеща графиньо?
– Трудно ми е да повярвам, че сте привлекателен за дамите, или, ако е така, че ще се държите като джентълмен – отговори Пипа.
– Господи! Чуйте я само тази! – засмя се Дигър и звукът отекна в помещението. – Тя е малка норка.
Пипа присви очи.
– Вярвам, че искате да кажете „лисица“.
– Не. Използвах правилната дума. Ти си норка. Само остри зъби и… – Похотливият му поглед се плъзна по нея. – Обзалагам се, много мека козина. Кажи ми, Крос, не си ли я почувствал още?
Пипа не разбираше смисъла на думите, но когато мистър Крос се спусна към Дигър и бърз като светкавица го хвана здраво за реверите, у нея не остана съмнение, че е била обидена.
– Ще се извиниш на дамата.
Макар и с усилие, Дигър се отскубна и оправи жакета си.
– Май все още не, предполагам – отговори хитро. – Но няма да ви карам дълго да чакате. Не е обичайният ти тип, бих казал. – Поклони се ниско, а очите му заядливо искряха. – Моите извинения, лейди Бъдеща графиньо.
Тя стисна зъби при тази нова подигравка.
Крос заговори тихо, но в гласа му се долавяше заплашителна нотка.
– Разкарай се оттук!
– Не искаш ли да чуеш това, което дойдох да ти кажа?
Колебанието му бе едва доловимо… половин секунда… по-малко. Но Пипа го усети.
– Не.
Едното ъгълче на устата на Дигър се повдигна подигравателно.
– Ще промениш решението си. Давам ти два дни. – Изчака малко и Пипа ясно усети напрежението между тези двама мъже, всеки силен по свой начин. Сякаш невидим нож кръжеше над главите им. Запита се кой ли държи оръжието.
Дигър продължи и думите му бяха право в целта:
– Никога не си можел да устоиш на семейните въпроси.
Мистър Крос вирна предизвикателно брадичка.
Дигър повдигна шапката си към Пипа, като използва възможността, за да я огледа добре.
– Колкото до вас, лейди… Не се срещаме за последен път.
– За последен е, ако знаеш какво е добре за теб – рече твърдо и студено мистър Крос, като не остави никакво място за съмнение.
– Глупости, дамата има въпроси. – Сините очи на Дигър се впиха в нея. – А аз имам отговори. Наистина имам.
Мистър Крос направи заплашителна крачка напред и от гърлото му излезе нисък, ръмжащ звук, който привлече вниманието на Дигър. Нахалникът обърна дяволската си усмивка към Крос.
– Още една причина да дойдеш да ме видиш.
Гневът на мистър Крос не можеше да се сбърка и през Пипа преминаха тръпките на не особено приятно чувство.
– Вън!
Дигър като че ли не се впечатли, но се подчини.
– Два дни, Крос.
Намигна обидно на Пипа и излезе.
Двамата дълго стояха мълчаливо и гледаха как червените кадифени завеси се полюшват от движението при излизането му. Изчакаха тежкия звук на входната врата и едва след като го чу, Пипа издиша, без да е осъзнала, че сдържа дъха си.
Като чу издишването, Крос се обърна към нея, сивите му очи мятаха мълнии.
– Може би ще ми обясните как така все още сте тук?
Коментари
Публикуване на коментар