Седмата заповед


Автор: Том Фокс
Жанр: Трилър
ISBN:  978-619-157-224-3
Издателство: Ибис
Корица: Мека
Стр. 380
Очаква се на пазара - 22,05,2018 г.
Вълнуващ трилър с невероятно темпо и поразителни обрати в духа на романите на Дан Браун и Саймън Тойн.
РЕКА ТИБЪР ЩЕ ПОЧЕРВЕНЕЕ ОТ КРЪВ.
ХЪЛМОВЕТЕ НА РИМ ЩЕ БЪДАТ ПОТОПЕНИ В МРАК.
СМЪРТОНОСНА МЪГЛА ЩЕ ОБГЪРНЕ ГРАДА.
И ТОВА Е САМО НАЧАЛОТО...
„Това ще се случи на седемнадесетата година от второто хилядолетие след идването на слънцето, когато великата звезда ще е в своя пик над Вечния град. Първият знак ще е реката, която ще потече кървава...“
Светът ще се сблъска със седем предсказания, които всички наричат пророчества. Възможно ли е да са истински? Докато Рим тръпне в очакване, специалистката по акадски език Анджелина Кала и ватиканският експерт Бен Вердикс трябва да намерят отговор на този въпрос. В една надпревара, в която всяка тайна прикрива лъжа, а текстът на древна глинена плочка съдържа отговорите, истинският въпрос е ще бъде ли разкрита ужасяващата истина, преди времето им да изтече?



ГЛАВА 1
     
      Наши дни – сутринта
     
      Случи се някъде през нощта или в ранни зори. Поне така твърдяха официалните версии, породени от нуждата да се разсее объркването, предизвикано от откритието и настъпилия хаос през следващите дни.
      Самото откритие беше направено в 4:15 часа сутринта според най-надеждните доклади. По-късно легендата щеше да разказва, че пръв свидетел на събитието е бил бегач, чиито очи още са се нагаждали към променливата сутрешна светлина; като се имаха предвид мащабът на случилото се и фактът, че слуховете се бяха разнесли сред милиони жители, подобна приказка си беше истинска измишльотина. Медиите, както светът отдавна беше научил, винаги търсеха момента, в който беше започнало всичко, и глас, който да проговори като „първи очевидец на местопрестъплението“. Много често те създаваха онова, което не можеха да открият.
      Що се отнася до началото на събитието, за него можеше единствено да се гадае. Някои твърдяха, че е започнало няколко минути преди тълпите да започнат да се трупат в ранни зори, а други предполагаха, че началото е било поставено няколко часа по-рано. Разсейващият се мрак на римската нощ, нарушаван единствено от изкуствените сини и оранжеви улични светлини, правеше невъзможно да се определи истинският цвят на реката, докато първите лъчи на зората не се прокраднаха по покривите на сградите.
      Когато слънцето най-накрая изгря и лъчите се промъкнаха в света ни, вече нямаше нужда от предположения.
      Нещо се беше случило.
      В просветляващото утро величествената река Тибър проб­лясваше като красива панделка и пореше нищо неподозиращия град. От колко хилядолетия пребиваваше по тези земи, никой не знаеше, но едно беше сигурно – тя беше древна колкото историята. Макар в този ден Тибър да течеше в същата посока както винаги и да следваше курса си през седемте хълма на Рим, откакто градът за първи път се беше появил от митовете и легендите, никое утро не беше виждало подобно нещо.
      Реката беше червена, някак си гъста, оцветена и тъмна.
      Приличаше на пулсираща артерия, гневно изрисувана върху платното, през което течеше. Тибър се блъскаше в огромните скали по пътя си, както и в бетонените прегради, които я възпираха да излезе от коритото си в най-централните части на Рим. Вечният град се събуди и видя чудото. Всички се събраха край реката.
      Вонята беше същата както винаги. Вече години наред Тибър беше замърсена до ръба на екологичната криза и макар да беше запазила външната си красота, малцина намираха бреговете ѝ за привлекателни за разходки и излети на чист въздух, какъвто определено не можеше да се намери тук. Но тази сут­рин старците излязоха от жилищата си редом с децата, бизнесдами паркираха до накриво спрени таксита – всички бяха дошли на бреговете на реката, стиснали здраво носове, за да погледат тази кървава вена, която разсичаше сърцето на древния им град.
      Те гледаха – цялото население на града се беше събрало край Тибър или наблюдаваше от прозорците на близките сгради, или следеше случващото се по телевизията и интернет. Хората бяха озадачени. Объркани. Някои се смееха, а други правеха снимки и подхващаха нови теми в социалните медии, предизвикани от породеното любопитство в Мрежата. Въпросите „Как?“ и „Защо?“ наводниха онлайн форумите и Туитър. Някои от зрителите се опитаха да прикрият притеснението си. Други открито показаха недоволството си. Протестираха. Оплакваха се. Виняха.
      Някои стояха настрани, изплашени.
      Тибър не обръщаше внимание на никого. Както кръвта тече невидима във вените, така течеше и древната река – спокойно, уверено и злокобно, а очите ѝ плачеха с кървави сълзи.
     
      * * *
     
      Един месец по-рано.
      Централен Рим, близо до базиликата „Сан Клементе“
     
      Предметът, който щеше да промени всичко, не беше с невероятни размери. Не беше нито масивен, нито богато украсен. Външният му вид никак не впечатляваше. Когато Мануел Хереро го взе в ръце и сви нежно пръсти около грубите му ръбове, усещането беше напълно нормално. Но и някак си величествено.
      Мануел беше целият покрит в прах и мръсотия, а по кожата му имаше червени петна от копаенето. Мъжът беше облечен в обичайните си работни дрехи – износени и мръсни от годините работа, – а лицето му беше покрито от пот и черни петна, оставени от опакото на ръцете му. Мануел не беше от хората, които държаха на външния си вид, и почти не се грижеше за него, но в този момент се почувства недостоен. Мигове като този бяха предназначени за по-велики мъже от него – за изискани, властни и с прилични дрехи.
      Въпреки това не друг, а той държеше в ръцете си предмета. Очите му просветнаха. Що за сюрреализъм беше това – как беше възможно нещо подобно да се озове между изморените му пръсти? Откритие.
      Камъкът, предположи Мануел, беше прекарал под земята безброй поколения. Дремеше, чакаше. В началото е бил покрит само от тънък слой прах. С времето обаче са се наслагвали и други, съвсем дребни частици, носени от вятъра; трупали са се върху него в продължение на много години. Постепенно прахта се е превърнала в дебел слой пръст, а тя от своя страна е била покрита от нови слоеве, които завинаги са скрили камъка от очите на историята.
      Или вероятно този предмет – който можеше да се нарече плочка, защото приличаше по-скоро на такава, отколкото на камък – е бил преднамерено заровен. Случило се е в някоя тъмна нощ – напълно беззвездна или изпълнена с безброй звезди. И двете възможности биха били напълно подходящи за събитието. Мъж, вероятно облечен в свободна роба и качулка, която да прикрива измъчените черти на лицето му, е копаел каменистата почва с върха на лопатата си. Дали е заровил плочката надълбоко? Определено не и на такава голяма дълбочина, на каквато се намираше сега – на много метри под шума на улиците отгоре, в онзи появил се през вековете нов свят. Вероятно първоначално е била заровена на метър дълбочина. Достатъчно, за да бъде скрита от очите на тогавашните жители – напълно преднамерено, подобно на всяко друго погребение, макар и много по-тайно.
       Възможно е плочката въобще да не е била заравяна. Възможно е да е била съхранявана тук, точно на това място. Да не е била захвърлена в плитка яма посред нощ, а да е била почитана и пазена. Възпявана, възхвалявана и боготворена заради божествената сила, предизвикала създаването ѝ.
     
      Requiem æternam dona ei, Domine...
     
      Вероятно са се пели песни и са се извършвали церемонии, подобно на погребалните, за да се запази споменът за идните поколения.
     
      Lux perpetua luceat ei...
     
      Мануел се огледа. Рутинните ремонти, назначени от градската управа, не бяха никак церемониални. Багерът беше оставил грозни кални следи след себе си, примесени с камък и асфалт. Плочката беше разположена върху варовиков камък, който някога е бил бежов, преди подпочвените минерали да променят цвета му в странна смесица от сиво и зелено. Той беше грозен, неприятен и отблъскващ. Напълно възможно беше обаче – наистина беше възможно – някога да е бил нещо различно. Маса. Капище. Олтар.
     
      Introibo ad altare Dei, ad Deum qui laetificat iuventutem meam...
     
      Да, помисли си Мануел, ще вляза при Божия олтар. Старият псалм се появи неканен в главата му. Католическото му образование често насочваше мислите му. При Бога моята превъзходна радост. Такива думи са се пели... някъде тук вероятно е имало певци, погребани в древни ниши, които с времето са се превърнали само в прах. На какъв език ли са говорили? Мануел не знаеше много за древните езици, за да има представа какво да търси на плочката, но дори подобно познание не би му осигурило ясен отговор. Предметът можеше да е много по-стар от обществото, което го беше оставило, заровило и съхранило на това място.
      Много по-стар.
      Мануел беше сигурен само в едно – по някакъв начин плочката, която държеше в ръце, щеше да промени живота му. Той вече нямаше да е същият и светът вече нямаше да гледа на него по същия начин.
     
      * * *
     
      Под повърхността на кожата му, в богатия на хранителни вещества слой от подкожни мазнини, които се трупаха около месото, сухожилията и костите, се появиха чужди молекули, които се вляха в кръвните клетки на капилярите на Мануел Хереро. Чрез тях тези малки гости получиха достъп до по-вът­решните артерии и вени, в които потекоха с ритмична скорост. Самият факт, че сърцето на мъжа туптеше много по-бързо от обикновено, спомагаше за осъществяването на този процес.
      Вероятно онова, което влезе в организма му, беше някаква биологична форма без необходимата интелигентност да крои планове, но все пак беше патоген и верен на името си, той щеше да си свърши работата. Патос, откъдето произлизаше думата, беше древен термин за страдание. То настъпи бързо. Субстанцията се разнесе в цялото тяло на Мануел, потърси най-важните органи и ги нападна жестоко и свирепо.
      Извън черупката от плът и кожа мъжът продължаваше да държи плочката в ръце. Лицето му сияеше от радост от откритието, а главата му беше пълна с мисли за новия живот, който го очакваше. Само за няколко минути органите му започнаха да гният.
      Докато Мануел осъзнаеше, че животът му няма да се промени, а е към своя край, вече щеше да е прекалено късно. Плочката, пророчеството и смъртта на откривателя – те винаги вървяха ръка за ръка.
      Винаги.
     


      ГЛАВА 2
     
      Наши дни
      Централен Рим
     
      Хората като че ли се лееха вълнообразно върху „Пиаца дела Ротонда“. Те бяха брилянтни в своята объркваща смесица от цветове и моди. От тях се излъчваше едно постоянно жужене от десетките езици и стотиците разговори – като някаква шумна картина на съвременен Рим, вмирисан на кафе и цигари, потиснат от своята пренаселеност и хаотична нормалност.
      Анджелина Кала ги наблюдаваше както много пъти преди това.
      Хора, които се движат като прилив. Мисълта се появи автоматично в главата ѝ, изречена от добре познатия вътрешен глас, чиито думи този път звучаха много поетично. Анджелина се замисли и раменете ѝ увиснаха. Опита се да намери друго определение. Като бръмбари. Неудържими бръмбари. Наистина приличаха на такива. Точно така. Анджелина Кала ликуваше дори докато тъжеше.
      Много отдавна беше разбрала, че туризмът в Рим е константна величина. Да, имаше пикове и спадове, но нямаше периоди, в които градът да се успокоява. Това беше първият урок, който беше научила, когато зае тази нежелана позиция. През целия си живот се беше възхищавала на Рим. Обожаваше го. Познаваше историята и митологията му по-добре от повечето хора. Но едва когато излезе на улиците и се смеси с тълпата – по-скоро беше принудена да го стори, – осъзна, че древна Рома беше истинското определение за град, който никога не заспиваше и нито за миг не забавяше темпа.
      Как ми се иска нещата да се успокоят само за миг. Достатъчно дълго, за да може светът да се оправи.
      Вълните туристи идваха на равномерни цикли. Първоначално действията им изглеждаха напълно произволни и непредсказуеми, като на бръмбарите, които Анджелина си представяше, но само след един сезон на внимателни наблюдения ѝ стана ясно, че има модел във френетичното им поведение. На пръв поглед безцелното лутане от фонтани към църкви и площади криеше ясна и последователна идея: да застанат на точното място пред точната забележителност, за да си направят селфи – що за абсурдна дума!, – за да могат туристите X, Y и Z да приличат точно на туристите A, B и C, както и на всеки друг зяпач, който си беше купил билет за италианската Мека.
      Бръмбари. Може би малко приличат на леминги?
      По дяволите.
      Анджелина беше наясно, че трябва да промени начина си на мислене. Дори е необходимо на този етап от живота ми. Тя се замисли, не без определена доза горчивина, за своята действителност. Няма друг начин.
      Анджелина намести бялата дамска чанта от изкуствена кожа върху скута си. Имитацията на златната закопчалка на „Версаче“ блестеше на италианското слънце и се отразяваше в керемиденочервената ѝ коса. Тя се поизправи на металната маса за кафе. Пред нея, заобиколено от появилите се през вековете сгради, се издигаше внушителното туловище на Пантеона.
      Прехраната ѝ идваше именно от незадоволените апетити на тези ококорени посетители – хилядите, които се лутаха пред очите ѝ и се редяха на огромни опашки между колоните на древния храм на римските богове, който сега беше посветен на мъчениците на християнството. Постоянният поток от туристи означаваше работа. Ако няма туристи, няма да има обиколки. За един екскурзовод това би означавало да остане без доходи, което от своя страна би означавало да не може да си купува скъпо еспресо, да дреме в кафенето и да се жалва, че не си е намерила по-добро призвание в живота.
      На Анджелина Кала не ѝ беше лесно да приеме действителност, която беше против всичките ѝ принципи. Тя искаше да бъде учен. Беше учила много за това. Беше се опитала да се запознае с мъдростта, древността и историята. Навремето, когато беше малко момиченце и обикаляше историческия музей в Ланчано, беше сигурна, че един ден ще се занимава точно с такива неща. В университета се беше отдала на изучаване на класически акадски – език, характерен за културите на Вавилон и Месопотамия, съществували пет хилядолетия, преди да се роди, и много преди християнството. Анджелина беше избрала една ниша в науката, към която се целеха малцина. Самият език беше привлякъл лингвистичните ѝ интереси: характерната му ъгловата, подобна на руни писменост беше едно от нещата, които я привлякоха. Това се случи в тийнейджърските ѝ години, когато имаше възможността да прочете класиката на Причард „Древните близкоизточни текстове“. Тогава я омаяха историите – тази за Гилгамеш и разказа му за потопа, за Енума Елиш, за богинята Астарта и Законникът на Хамурапи. Всички те разкриха пред Анджелина великолепието на древните чудеса и фантазии. Другите хора обичаха религията и митовете за Аврам и Ной, но не и тя. Анджелина беше добросъвестен хуманист и атеистка, която никога не се беше впечатлявала от подобни приказки. Тя почиташе Древен Вавилон и духовното развитие в човешката история без тежестта на религиозната идеология и това ѝ беше напълно достатъчно.
      Когато завърши научната си степен по акадски език и култура, Анджелина вече беше станала една от няколкото души в света, които можеха да се нарекат наистина вещи в тази отдавна мъртва писменост. Това не беше просто академична цел или идея. Това беше нейната страст.
      В крайна сметка всичките ѝ усилия бяха отишли на вятъра. Желаната кариера се беше превърнала просто в хоби. Мечтата за академична възвишеност беше разклатена от научния свят, който просто не я искаше. Последва дълга поредица от молби за работа и обезкуражителни интервюта. Накрая се принуди да приема всякаква позиция, каквато можеше да намери – понастоящем като прекалено квалифициран екскурзовод в Рим.
      – Оттук ли се е снабдявал с вода Цезар? – Анджелина разбърка кафето си с дървената бъркалка. Безпокойството ѝ беше подсилено от спомена за двете обиколки, които направи тази сутрин – типичните едночасови разходки през „Древната история на Рим“, благодарение на които успяваше да сложи хляб на масата си. Тъпият въпрос беше зададен от една особено нахална туристка от втората ѝ група, която се беше изпъчила с ярката си рокля на цветя, за да може неуморният ѝ съпруг да ѝ направи безброй снимки. Тя беше посочила един мраморен фонтан с масивна статуя на гръко-римския бог Тритон в средата, чиято дата на строеж – „1643 г.“ – се виждаше съвсем ясно.
      – Не, скъпа. Добро предположение, но за съжаление, невярно. – Отговорът, излязъл от леко напуканите устни на Анджелина, беше тактичен, приятелски и изпълнен с разбиране – черти, които си беше изградила с времето. – Това е Фонтана дел Тритоне, който се появява малко по-късно, като подарък за папа Урбан VIII от един от най-известните ни ренесансови скулптори и архитекти – Джан Лоренцо Бернини, – който също така е проектирал голяма част от площад „Свети Петър“. Но Юлий Цезар наистина е живял в тази част на града. – Две хиляди години по-рано. Анджелина се беше усмихнала, което ѝ костваше невероятни усилия.
      Туристката беше кимнала уверено, сякаш точно това беше имала предвид. Пластмасовата козирка, която стърчеше от челото ѝ като патешка човка, хвърляше пурпурни отсенки върху лицето ѝ, чието изражение говореше, че проявява чиста учтивост, като търпи да бъде поправяна от екскурзоводката. Анджелина виждаше как бакшишът ѝ направо се стопява.
      Това си беше често срещан феномен, с който отдавна беше свикнала за тринадесетте месеца, в които изпълняваше тази странна, но необходима професия. Повечето туристи, които идваха в Рим, „знаеха“ само две неща за този древен град: че Юлий Цезар е живял и умрял тук и че гладиаторите – които в представите им говореха със студен и монотонен австралийски акцент като този на Ръсел Кроу – са се борили за слава и за живота си ежедневно. Навсякъде, откъдето минеха, смятаха, че са попаднали в лоното на някое от тези събития, докато не им бъдеше обяснено друго. Поправките не бяха приемани много топло.
      Така мина сутринта на Анджелина. Също като вчерашната. И завчерашната. Както щеше да мине и утрешната ѝ.
      Тя въздъхна, поръча си още едно еспресо, самосъжали се и продължи деня си както всеки друг.
     
      * * *
     
      Тежестта на мислите ѝ беше достатъчна, за да я държи настрани от странните пориви на тълпата около нея. Мислите могат да бъдат като котва – най-обезкуражаващите от тях са изковани от тежък метал, който ни приковава към наше собствено място в морето и ни прави слепи за случващото се в света около нас, прави ни инертни и апатични, често размишляваше Анджелина. Но макар нейната котва да беше тежка в този момент и корабът ѝ да не плаваше за никъде, тя виждаше достатъчно над вълните, за да забележи, че имаше нещо в този порив от тела на древния площад... нещо странно.
      Да, мнозина продължаваха да се редят до колоните на Пантеона, за да се разходят по мраморния му под и да се насладят на купола, чиито бронз и злато са били свалени през шестнадесети век, за да бъдат претопени и използвани за изящните украси на базиликата „Свети Петър“. Да, мнозина продължаваха да сядат на малките масички пред кафенетата по целия площад, също като нея.
      Само че имаше нещо много странно – хората се опитваха да излязат от площада. Опитваха се да напуснат артериите му – живописната „Виа дела Ротонда“ на юг и „Салита де Крешенци“ на запад, както и по-малките улички на север. Обикновено всяка улица беше вход към Пантеона, но в този момент като че ли всички бяха изходи. Всички освен онези, които бяха на изток – те бяха почти празни.
      Странно, каза си Анджелина наум. Това е единствената посока, която не отвежда до реката.
      Нещо ги привличаше и ги издърпваше като магнит от тази забележителност.
      Тъй като Анджелина Кала нямаше какво друго да прави, стана от масата, остави няколко евро в стъклената чинийка, която не използва като пепелник, и последва тълпата към Тибър.


      ГЛАВА 3
     
      Административни офиси
      Archivum secretum apostolicum vaticanum
      Ватиканът
     
      Доктор Бен Вердикс седеше в офиса си и се наслаждаваше на блажената тишина. В ушите му нямаше слушалки, а компютъра си включваше само ако имаше належаща нужда от него. Като се изключеше нежният шепот на вентилационната система, която осигуряваше свеж въздух за това затворено пространство, наоколо беше напълно тихо, точно както му харесваше.
      Също така беше сам и това го устройваше напълно. Едно от най-големите преимущества на професията му, за разлика от много други, беше, че не му се налагаше да работи с хора.
      По ирония на съдбата започването на работа в „Тайния архив“, както погрешно се превеждаше secretum archivum, изискваше същата публичност и провеждане на интервюта както при всяка друга длъжност. Преди да започне работа тук, преди повече от пет години, постоянно се сблъскваше с изискването „да умее да работи в екип“, което го караше да получава спаз­ми. Имаше го и тук и той едва не се отказа да кандидатства за работата. В крайна сметка обаче събра достатъчно кураж. Впоследствие стана ясно, че тази екипна работа е просто остроумие на „Личен състав“ и няма нищо общо със задълженията на длъжността. Старши архиварят в многоуважавания Архив трябваше да обича книгите и ръкописите, изпълнени с исторически данни, а не със звука на собствения му или нечий друг глас. Бен Вердикс обичаше първото също толкова много, колкото мразеше второто, и това го правеше идеален за работата.
      Семейството му, естествено, го подтикваше към по-велики дела. Родителите му, Бог да благослови безсмъртните им души, никога не спряха да го окуражават да си намери по-добра работа, от която да получава и по-добро заплащане. Майка му и баща му се споминаха в период от осем месеца. Причина за смъртта им беше старостта. За Бен беше съкрушително да изгуби и двамата си родители толкова скоро, но такава беше волята на Бог, напомни си тогава той. Тя винаги беше загадъчна, рядко можеше да се обясни или да ѝ се противопостави човек.
      Бен беше умен, дори брилянтен мъж, затова майка му искаше да стане адвокат, а баща му – политик, но интровертната му същност не му позволяваше да изпълнява подобни длъжности. Самата мисъл за човешките взаимоотношения, които тези професии изискваха, докарваше физическа болка в гърдите му, сякаш две огромни ръце го хващаха за гърлото и стискаха сърцето му. Дори малката снимка на лявата стена до входа на Тайния архив на Ватикана беше свидетелство за социалния му дискомфорт. През последните седем години изображението на Бен беше част от малката група служители, представени тук. Челото му беше покрито с пот, а очите му като че ли гледаха в две различни и еднакво неудобни посоки. Приличаше по-скоро на човек, който влизаше в затвора, а не на уважаван учен.
      Поне се радваше, че не се налага да гледа снимката. Всяка сутрин я подминаваше, преди да мине през охраната и да слезе на второто подниво, където се намираше офисът му – неговият оазис в настоящето и портал към миналото. Единствените гласове, които му говореха там, бяха отдавна затихналите думи на мъртвите, а единствените звуци, които нарушаваха спокойствието му, бяха онези, които любовта и отдадеността му към историята създаваха – шумът от конски копита по добре отъпканите пътища между Азия и Европа през четиринадесети век, зловещият стон на шестстотин меча в римската фаланга през трети век или безстрастният, спокоен глас на поет, който реди строфи на атически диалект в амфитеатър пред възторжени гръцки слушатели половин хилядолетие по-рано. Това бяха звуците на живота, с които Бен можеше да се примири. Звуците, които обичаше.
      Въпреки това спокойствието му често биваше разклащано и когато това се случеше, никога не свършваше добре. Малкият телефон на бюрото в офиса му изведнъж оживя и затанцува по гладката повърхност, докато звъненето му се носеше из пречистения въздух. Бен усети как вътрешностите му се свиват, а спокойствието му се изпарява със скоростта на колесничар, който напуска бойното поле.
     
      * * *
     
      Пет минути по-късно Бен напусна Архива и излезе на двора в сърцето на Ватикана, където отвсякъде беше заобиколен от каменна зидария. Намираше се близо до „Порта ди Санта Ана“, на един от трите площада пред огромната постройка, разположена на север от Сикстинската капела, по-известна като Апостолическия дворец. За голямо съжаление на Бен, дворът пред Тайния архив беше единственият от трите площада, който беше превърнат – по необходимост – в автомобилен паркинг. Цялата слава и великолепие, които се пазеха тук, в града на Господ, се губеха, когато човек излезеше и завареше гледката отвън.
      Бен отчаяно се нуждаеше от цигара, но отец Алберто му беше казал, че е неблагочестиво да се пуши, и като отдаден на вярата човек, той се подчини. Освен това вече месеци наред даваше всичко от себе си, за да се откаже от този вреден навик. Бен беше последвал примера на тийнейджърите, които виждаше навсякъде около себе си, и си беше купил електронна цигара. По негово мнение хлапетата просто искаха да покажат, че пушат, и въобще нямаха никотинова зависимост. Електронната цигара не беше истинска цигара, но определено беше по-добре от нищо. Червеният индикатор показваше, че устройството е заредено. Бен вдиша жадно и облачето, което издиша, разсея всякакви съмнения.
      Телефонното обаждане го беше разстроило. Принципно не обичаше да говори по телефона, а анонимните обаждания направо го побъркваха. Това беше второто, което получи този месец. Не желаеше подобен модел да се превръща в нещо постоянно.
      Особено ако му дрънкаха само глупости. Бен беше силно отдаден на вярата човек. Родителите му ненавиждаха увлечението му по мистичните уклони на католицизма и само Божията милост се погрижи те да се оттеглят при Създателя, когато той откри Харизматичното католическо движение и малката общност в източните краища на града. Вдигнатите високо във въздуха ръце и пророчествата на чужди езици щяха да разтърсят консервативната му майка въпреки отрезвяващия ефект, който всичко това оказа върху душата му. Само споменаването на подобен пророчески екстаз щеше да донесе по-масивен удар на баща му от този, който го беше убил.
      Колкото и мистични да бяха увлеченията на Бен, той беше наясно, че светът на молитвите и надеждите беше коренно различен от външния свят. Вярата и виденията бяха запазени за църквата, а извън нейните врати светът съществуваше по свои правила, ден след ден.
      Но телефонното обаждане...
      Архиварят си дръпна още веднъж от електронната цигара, прекоси паркинга и се насочи към двете свързани арки, които водеха до лабиринта от коридори между Апостолическия дворец, Сикстинската капела и базиликата „Свети Петър“. Най-накрая излезе на големия кръгъл площад, който беше сред най-известните в света, и се приготви да вдиша огромна доза химикали в дробовете си.
      Бен застина на място, сякаш се вкамени.
      Пред очите му се разкри изумителна гледка... За момент не можеше да обясни какво се случва. Светът се движеше назад.
      Всеки ден, откакто работеше тук, Бен посещаваше площад „Свети Петър“ и всеки път гледката беше една и съща. Туристи и вярващи идваха на тази свещена земя, за да се наслаждават на грандиозната базилика и на величествените тоскански колони на Бернини. Също като слънчогледи, обърнати към слънцето, те винаги гледаха в една и съща посока, очите им винаги бяха залепени за едни и същи забележителности.
      Сега това не беше така – хората се бяха обърнали в противоположната посока. Бен не беше виждал нещо подобно досега – стотици души се бяха извърнали от столицата на католическия свят и напускаха пределите ѝ.
      Опита се да разбере каква е причината.
      Миг по-късно ги последва.
     

      ГЛАВА 4
     
      Президентството, Ватиканът
      Офисът на кардинал Джото Форте
     
      – Не можеш да изпращаш подобна информация на Швейцарската гвардия, без да ни запознаеш с нея, Джото.
      Порицанието беше отправено към Джото Форте, кардинал префект на Конгрегацията за каузите на светците, от неговия колега кардинал Дилън Кама, ирландски прелат, който беше прекарал последните четиридесет години затворен между стените на града. Някога беше служил като държавен секретар, а сега, години след официалната пенсионна възраст на Църквата, беше един от най-уважаваните съветници на курията. Гласът му изразяваше едно особено недоволство, на което само ирландците бяха способни – в него се усещаха безразличие и незаинтересованост, но и достатъчно лична отговорност и раздразнение.
      – Това е нещо, което засяга всички ни.
      – Не съм убеден, че е нужно да засяга някого – отвърна кардинал Форте. Той оставаше напълно спокоен зад бюрото си, макар нарастващото му раздразнение да беше повече от очевидно. – Вероятно всичко е едно голямо нищо. Определено не е въпрос, с който да занимавам курията. Уведомих Гвардията само заради протокола. Ако е настъпило събитие, което според хората е от религиозно значение, тя трябва да е наясно. Тълпите се събират бързо и действат импулсивно.
      – Смяташ ли, че ще има такива?
      – Та те вече са факт – намеси се нов глас. Той принадлежеше на архиепископ Йован Уикола, който се беше разположил в едно от червените кресла в другия край на офиса на Джото. Мъжът беше участник в подобни срещи също толкова дълго време, колкото и кардинал Кама, макар че неговата роба все още беше пурпурна, а не червена. – Събрали са се край реката дори в този момент, докато разговаряме. Вие как бихте ги нарекли?
      – Тези така наречени тълпи, Ваше Преосвещенство – отвърна кардинал Форте, – са просто любопитни хора, които желаят да видят едно нещо, което, колкото и странно да е, въобще не е чудотворно.
      – Все пак – продължи да държи на своето Кама, който стоеше в средата на помещението – това тяло е второто в йерархията на курията и трябва да е наясно с всичко. Наше задължение е да уведомим държавния секретар и папата, ако нещо – каквото и да е – ескалира.
      – Съгласен, съгласен – отвърна Джото. – Приемете извиненията ми, братя. Продължавам да не вярвам, че това застрашава по някакъв начин собствените ни интереси, след като Гвардията е уведомена за възможни стълкновения днес, но въпреки това приемам забележката. Съгласен съм, че трябваше да се посъветвам по-рано с вас.
      Това привидно самоунижение като че ли задоволи кардинал Кама.
      – След като се уточнихме, искам да попитам – какво съдържа предметът, който твоите хора откриха? – попита той и се завъртя на пети, за да се обърне точно към Джото.
      – Свързан е с реката, разбира се – отвърна кардиналът, – но има още нещо. Заради него двама души привлякоха сериозно интереса ни.
     
     
      * * *
     
      Близо до река Тибър
     
      Откакто реката стана червена сутринта, никой не можеше да определи какъв е източникът на промяната. Когато онези, които се занимаваха с разследвания и изследвания, се захванаха за работа, цветът на Тибър се промени от Сетебани на север до Тор ди Вале на юг. Това се превърна в най-голямата новина в Рим.
      Спекулациите за причините и значенията на случващото се бяха безброй. Нямаше как в град с подобна религиозна история хората да не видят символизма в червения цвят. Италия не беше Египет, но между легендите за превръщането на Нил в кървав канал по времето на Мойсей и случващото се сега можеше да се търсят аналогии.
      Онова в реката не беше кръв. Още първият любопитен репортер, който се наведе над водата, загреба шепа от нея и я помириса. Учените предполагаха, че минерали от неизвестен залеж по речното дъно са причина за оцветяването или някакъв вид водорасли или други водни растения, които са способни за толкова кратко време да се окислят.
      Сред останалите хора се вихреха най-различни предположения. Правителството се страхуваше, че това може да е терористична атака, и заподозря, че оцветяването е причинено от някаква отрова. То алармира обществото да използва само бутилирана вода, докато не се назначи пълно разследване – макар че водата, която течеше по тръбите и чешмите, не изглеждаше инфектирана и си беше чиста както винаги досега. Еколозите веднага закрещяха, че това е замърсяване, и заобсипваха с обвинения корпорациите. Смятаха, че някоя от тях е изхвърлила нещо призори. Така те затвърдиха убежденията си, че големите компании с удоволствие биха умъртвили цяла река, ако по този начин можеше да спестят няколко евро за рециклиране.
      Имаше и други обяснения. Религиозните фанатици видяха знак, скептиците подушиха измама, а интернет – конспирация, както винаги.
      През цялото това време реката си течеше кървавочервена през сърцето на града. Никой не знаеше какво означава подобно нещо или какво може да донесе след себе си. Докато в точно определено време цветът не започнеше да се губи. До края на деня Тибър щеше да бъде отново нормален. Така трябваше и да бъде. Но светът около него нямаше още дълго да остане такъв.
      Това също беше гравирано върху солидния камък.
     

      ГЛАВА 5
     
      Мостът Понте Систо на река Тибър
     
      Светът на Анджелина Кала започна да се разпада пред очите ѝ, когато отиде на брега на Тибър.
      Тълпите се отдалечаваха от Пантеона и прекосяваха уверено центъра на града към реката. Анджелина все по-трудно и по-трудно си проправяше път през хората на „Виколо дел Полвероне“ в своя устрем да стигне по-бързо до брега. Каквото и да беше онова, привлякло вниманието им, явно беше невероятно. Обикновено подобни тълпи се скупчваха за аудиенциите на папата или за големи градски събития – а такива нямаше планирани за днес.
      Анджелина стигна до източния край на известния мост Понте Систо, построен през петнадесети век.
      Тибър течеше червен под него.
      Щеше да види по-ясно това едва след като се качеше в горната му част. Високите каменни банки, които съпътстваха реката през целия център на града, не ѝ осигуряваха добра видимост. Анджелина направи няколко бързи крачки по предназначения само за пешеходци мост, който беше възстановен някога от папа Сикст IV.
      Онова, което най-накрая видя, беше невъзможно за разбиране.
     
      * * *
     
     
      „Пиаца Пиа“
      Близо до замъка „Сант’ Анджело“
     
      Бен последва тълпата до края на „Виа дела Кончилиационе“, която започваше от площад „Свети Петър“ и продължаваше в права линия до известната кръгла папска крепост на брега на реката, чието първоначално предназначение е било да служи като мавзолей на император Адриан. Той не беше наясно каква беше крайната цел на тези хора, но нещо го привличаше и тег­леше напред със странна сила.
      Когато най-накрая пристигна, наред със стотиците други около него, Бен видя причината за всичко това.
      Реката течеше кървавочервена.
      Онзи, който му се беше обадил по телефона, не беше излъгал. Думите му не бяха мистични глупости или празни предсказания. Тибър наистина беше кървав и течеше като отворена вена.
      Или като отворена рана в тялото на Христос.
      Бен застина на място, не можеше да осъзнае какво се случва. Туристите около него мърмореха изумени, чудеха се дали това не беше някаква лятна традиция в Рим, като оцветяването в зелено на река Чикаго в САЩ за празника на свети Патрик. Постоянно се чуваше цъкане на фотоапарати, а във въздуха се издигнаха безброй селфи стикове, които да запечатат ухилените физиономии на посетителите край кървавите води.
      Бен изпитваше единствено религиозен трепет и безпокойство заради онова, което непознатият глас каза, че предстои.
     
      * * *
     
      Мостът Понте Систо
     
      Анджелина се промъкваше между хората на древния мост, за да може да намери по-добър изглед. Тълпите направо я побъркваха, а тази тук беше още по-изнервяща. Изказвания като „реки от кръв“ и „божествени знаци“ не се връзваха особено добре с атеистичната ѝ природа, също както и предположенията, че Цезар се е снабдявал с вода от средновековни източници. Въпреки това навсякъде около себе си чуваше подобни неща. Толкова малко знания. Толкова много безпочвени твърдения. Тези хора бяха толкова глупави, че не можеха да различат Форума от дупка в земята, така че от тях можеше да се очаква да придават свръхестествено значение на нещо, на което не можеха да намерят научно обяснение.
      Най-накрая успя да си проправи път до каменните парапети. От новата си позиция съумя да се наведе над тях.
      За миг Анджелина си позволи да потърси обяснение извън любимата си наука. Червената река беше някак си хипнотизираща и нереална. Тя видя отражението си във водата – косата ѝ, която беше в почти същия цвят като нея, се губеше в течението.
      Анджелина бързо се опомни. Има обяснение за всичко под слънцето. И то никога нямаше нищо общо със свръхестественото.
      Тъкмо щеше да се потопи в мисли за причините за случващото се, да се изгуби в успокоителен научен анализ, който да я разсее от странното поведение на тълпата... но такава възможност не ѝ се удаде. Мислите ѝ бяха разкъсани от оглушителна стрелба и от болката, която ѝ причиниха хвърчащите и удрящи се в корема ѝ каменни частици. Куршумите се забиваха в стената до нея.
     

      ГЛАВА 6
     
      Мостът Понте Систо
     
      В каменната структура на моста Понте Систо се забиха два .380-калиброви куршума, които експлодираха в облак от каменни парчета и прах. Болката от летящите камъчета, които се врязаха в стомаха и краката на Анджелина, беше подсилена от песъчинките, които влязоха в очите ѝ. Клепачите ѝ застъргаха върху роговицата, докато се опит­ваше да прогони внезапната слепота и да разбере какво се случва.
      Преди зрението ѝ да се възвърне напълно, някъде зад нея избухна нова експлозия и миг по-късно във въздуха се надигна поредната порция каменни отломки – този път на сантиметър от лявата ѝ страна.
      Първият куршум беше прелетял на сантиметър от дясната ѝ страна.
      Тълпата запищя и настъпи суматоха. Някои се хвърлиха импулсивно на земята в опит да се предпазят от стрелбата, макар защита от нея да нямаше. Други си избраха посока и хукнаха да бягат. Всички бяха ужасени и объркани.
      Анджелина беше също толкова изплашена, колкото и хората около нея. Досега не се беше сблъсквала с подобно нещо в живота си, затова умът ѝ блокира и се предаде на шока. Въпреки това последва импулса да побегне, заедно с много други хора наоколо. Без много да му мисли, хукна в посоката, от която беше дошла.
      От другата страна на широката улица „Лунготевере деи Валати“, която беше разположена по протежение на източния бряг на Тибър и от двете ѝ страни имаше паркирани автомобили, се намираше много по-малката „Виа деи Петинари“ – единственото подходящо място, където можеше да се прикрие, тъй като отвсякъде се издигаха високи сгради, разположени нагъсто. Поне за момента не можеше да измисли по-безопасен изход.
      Анджелина се окопити и хукна да бяга с всички сили.
     
      * * *
     
      „Пиаца Пиа“
     
      Бен Вердикс беше чувал стрелба само по филмите, затова, когато наоколо се разнесоха изстрели, мозъкът му нямаше представа как да ги интерпретира.
      Отговорът се появи под формата на кървав облак, който изригна пред очите му. Един мъж, който стоеше на не повече от два метра пред него, гледаше червената река и правеше клипче със своя „Самсунг Галакси“. В следващия миг главата му просто се изпари. Разхвърчаха се кости и мозък и изцапаха бежовото сако на Бен. Тялото пред него залитна и се строполи на земята. Коремът на архиваря се сви.
      В главата му се появи една мисъл.
      Убийство. Станах свидетел на...
      Разнесе се нова експлозия и Бен осъзна, че стрелбата не е приключила.
      Вляво от него залитна някаква жена. Той се обърна достатъчно бързо, за да види струята кръв, която изригна от рамото ѝ. Не, това не е възможно... В днешно време не беше нещо необичайно да се стреля по хора, но досега само беше чел и гледал по новините за подобни неща. Такива като че ли се случваха единствено в чужбина. Не и в Рим. Това не можеше да е истина, не и тук.
      Жената до него имаше много по-голям късмет от мъжа – куршумът беше уцелил рамото ѝ, но не и главата или някой важен орган. Спътницата ѝ я беше прегърнала и я водеше надалеч от реката.
      Тълпата се беше превърнала в крещяща маса от хора, които бягаха във всички посоки. Само Бен беше застинал на място. В краката му се намираше безжизнената фигура на мъртвеца, който изглеждаше ужасно в уголемяващата се локва кръв; тя беше в почти същия цвят като реката под тях.
      Отново се разнесе стрелба и Бен подскочи – не за да избяга като останалите, а защото паветата до него експлодираха със страшна сила.
      Най-накрая осъзна ситуацията. Мъжът пред него беше застрелян. Жената до него беше уцелена от куршум. След като остана сам, а тълпата около него се разбяга, поредният куршум се беше забил на сантиметри от тялото му.
      Бен Вердикс разбра, че той е целта на онзи, който стреляше.
     
      * * *
     
      Мостът Понте Систо
     
      Анджелина направи няколко подхранвани от адреналина крачки и паниката напълно превзе съзнанието ѝ. В следващия момент осъзна какво се случва, а един глас закрещя с пълна сила в главата ѝ. Всички сме мишени, всеки един от нас на този мост. Всички, които сме се събрали край реката. Всички сме...
      Последва нов изстрел и бордюрът до десния крак на Анджелина избухна. Тя изгуби равновесие и цялата ѝ тежест падна само на единия глезен, но инерцията ѝ позволи да продължи напред и да остане на крака, като бедрата ѝ заработиха още по-усърдно.
      Пореден изстрел. Пореден невероятен пропуск.
      Една кола зави рязко, за да не я удари, а шофьорът наду клаксона. Цялото тяло на Анджелина беше плувнало в пот – както от страха, така и от усилията, които влагаше, за да се измъкне.
      Четири изстрела. Имаше чувството, че е магнит за тях.
      Петият изстрел пропусна левия ѝ крак с по-малко от милиметър и в този момент – изпълнен с хаос и суматоха – Анджелина осъзна, че изстрелите не са случайни. Тя не просто се беше озовала близо до стрелбата. Тя беше мишена.
      Обзе я паника и това я накара да побегне още по-бързо.
     
      * * *
     
      От другата страна на улицата
      по „Лунготевере деи Тебалди“
     
      – За Бога, застреляй жената! – изкрещя на партньора си мъжът на име Ридолфо. В гласа му се усещаше раздразнение и нетърпение.
      – Ще го направя – отвърна изнервен по-мършавият от двамата, чието красиво лице беше изкривено от недоволство и концентрация. – Просто... потърпи малко, мамка му.
      Вторият мъж, Андре, който беше по-малък от партньора си с три години, беше вдигнал пистолета на нивото на очите си. Движеше се бавно в опит да проследи жената, която бягаше по натоварената улица.
      Потърпи? Ридолфо не можеше да повярва, че Андре не успя да я свали с първия изстрел. Вече изстреля шестия, а жената продължаваше да е жива и непокътната..., а това не беше целта им. Вероятно вече беше разбрала, че е мишена, което още по-малко се нравеше на Ридолфо.
      Андре не биваше да ѝ позволява да живее толкова дълго. Хората, които знаеха, че ги преследват, се опитваха да се защитят, както правеше тази жена сега. Мишената им определено не беше експерт в измъкването, но въпреки това бягаше към една странична уличка. Търсеше прикритие. Притежаваше добри инстинкти.
      Андре отново дръпна спусъка, но както и предишните пъти, натисна прекалено силно чувствителната механика на това изящно произведение на оръжейното изкуство. 102-милиметровото дуло на неговия „Глок 25“ последва движението на китката му. Куршумът отиде встрани и се заби в една паркирана кола на цял метър от мишената им.
      – Проклятие, каза ми, че знаеш какво правиш!
      Другият мъж не го погледна, но Ридолфо беше наясно, че забележката му ще го вбеси. Нека. Андре го беше уверил, макар че и двамата не бяха професионални убийци, че знае как да стреля с пистолет.
      Ридолфо беше предположил, че в това влиза и правилното насочване на оръжието.
      – Цели се в гърдите ѝ и после премести дулото с няколко сантиметра напред, за да компенсираш скоростта ѝ – инструктира грубо мъжът, като знаеше, че ще имат видимост към жената само още няколко секунди. Тя се придвижваше бързо – като даваше всичко от себе си – към отсрещната страна на натоварената улица. Шмугваше се между колите, избягваше ги и отново хукваше напред. – След това натисни леко спусъка, а не го дърпай.
      Миг по-късно глокът на Андре отново оживя. Куршумът полетя към мишената си, но за пореден път се вряза близо до нея, а не в гърдите ѝ.
      – Мамка му! – изкрещя Ридолфо, а от устата му полетя слюнка. Андре нямаше нужда да го укоряват. Самият той беше бесен на себе си, а целият му врат беше плувнал в пот.
      Насочи отново пистолета, но вече беше прекалено късно. Червенокосата жена се беше скрила между сградите от другата страна на улицата.
      Мишената беше избягала.

Коментари