Невидимите градове


Автор: Итало Калвино
Жанр: Проза
ISBN 978-619-150-633-0
Издателство:  Колибри
Корица: Меки
Стр. 120
Очаква се на пазара - 08,06,2018 г.

В „Невидимите градове“ (1972), творба със сложна и хитроумна структура, състояща се от 55 глави, разпределени в 9 отделни части, чрез въображаем диалог между Кублай хан и неговия посланик Марко Поло, Итало Калвино ни поднася „любовна поема за градовете“ и проникновен размисъл върху езика, утопията и нашия модерен свят. Петдесет и пет града, разказани на Великия хан от Марко Поло в близко до оригиналното „Описание на света“ повествование. Но тук, за разлика от обрисуваното от пътешественика, Итало Калвино пренася читателя в един ониричен свят, в който утопични градове говорят за паметта, за желанието, за знаците, за размените…
Първото ми впечатление е, че тази негова книга, „Невидимите градове“, е написана от младо момче. Само един младеж може, от една страна, да е по разположение на духа така жизнерадостен, така искрящ, така готов да прави красиви, трайни, разведряващи неща; и само един младеж може, от друга страна, да има такова търпение –  като майстор занаятчия, който държи на всяка цена да доизпипа „произведението си“.
Пиер Паоло Пазолини
…Пристигнал отскоро и невладеещ ни един източен език, Марко Поло не можеше да се изрази другояче освен с жестове, подскоци, викове на учудване и ужас, животински крясъци и лай или пък с предмети, които вадеше от дисагите си: щраусови пера, които разполагаше пред себе си като шахматни фигури.
  Итало Калвино  - „Невидимите градове“
I
Градовете и паметта. 1
Като тръгне оттам и върви три дни на изток, човек се озовава в Диомира, град с шейсет сребърни кубета, бронзови статуи на всички богове, улици, застлани с калай, театър от кристал и златен петел, който всяка сутрин пее от една кула. Пътникът познава всички тези красоти, защото ги е видял и в други градове. Но особеността на този град е, че който пристигне тук през някоя септемврийска вечер, когато дните се скъсяват и многоцветните фенери светват едновременно над вратите на мекичарниците, а от една тераса женски глас извиква: „Ууух“, иде му да завиди на ония, които сега си мислят, че вече са преживели вечер, подобна на тази, и че тогава са били щастливи.
Градовете и паметта. 2
Човек, който дълго язди из диви места, неизменно изпитва желание да види град. Най-после пристига в Изидора, където дворците имат вити стълби, инкрустирани с морски охлюви, където се произвеждат по всички правила на изкуството далекогледи и цигулки, където чужденецът, колебаещ се между две жени, среща винаги трета, където борбите с петли се израждат в кървави разпри между залагащите. Пътникът е мислил за всички тези неща, когато е пожелавал някой град. Ето защо Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.
Градовете и желанието. 1
За град Доротея може да се говори по два начина: да се каже, че четири алуминиеви кули се издигат от стените му, обграждайки седем врати с подвижни мостове над един ров, чиято вода захранва четири зелени канала, прекосяващи града и разделящи го на девет квартала, всеки с триста къщи и седемстотин комина; следва също да се държи сметка, че девойките от всеки квартал се омъжват за младежи от други квартали и семействата им си разменят стоките, с които разполагат: бергамотови плодове, хайвер от есетра, астролаби, аметисти, т.е. правят се изчисления, които позволяват да се узнае всичко желано от миналото, настоящето и бъдещето на града; или да се каже – повтарям думите на камиларя, който ме заведе там – „Пристигнах тук в първата си младост, една сутрин. Забързани хора отиваха към пазара, жените имаха хубави зъби и гледаха право в очите, трима войници свиреха на тръби от един подиум, навсякъде се въртяха колела и се развяваха цветни надписи. Преди това познавах само пустинята и пътищата на керваните. Онази сутрин в Доротея почувствах, че няма благодат, която да не мога да срещна там. С течение на годините очите ми отново започнаха да съзерцават широтата на пустинята и пътищата на керваните; но сега зная, че тази е била само една от множеството възможности, които се откриваха пред мен онази сутрин в Доротея“.
Градовете и паметта. 3
Напразно, великодушни Кублай, ще се опитвам да ти опиша град Заира с високите крепостни стени. Бих могъл да ти кажа от колко стъпала се състоят улиците, прилични на стълби, какви са сводовете на колонадите, с какви цинкови плочи са покрити покривите, но отсега зная, че все едно не ти казвам нищо. Не от тези неща е направен градът, а от съотношението между измеренията на неговото пространство и събитията от миналото му – от разстоянието между основата на един лампион и висящите крака на един обесен узурпатор; между телта, опъната от лампиона до отсрещния парапет, и гирляндите, които опасват сватбения кортеж на царицата; между височината на този парапет и скока на прелюбодееца, който го прескача призори; между наклона на един водосток и движещата се по него котка, която се вмъква в същия прозорец, между траекторията на изстрела от канонерката, появила се неочаквано иззад носа, и бомбата, която разрушава водостока; между дупките в рибарските мрежи и тримата старци, които са седнали на кея да кърпят мрежите и си разказват за стотен път историята за канонерката на узурпатора, за когото се говори, че бил незаконен син на царицата, подхвърлен в пелени там, на кея. Градът попива тази вълна, бликнала от спомените, и се раздува като сюнгер. Едно описание на днешна Заира би трябвало да съдържа цялото минало на този град. Но Заира не издава своето минало, крие го като линиите на ръката, свита в юмрук; то е изписано в криволиците на улиците, в решетките на прозорците, в перилата на стълбищата, в гръмоотводите, в дръжките на знамената, нашарени с вдълбани драскотини,

Коментари