Автор: Даниел Стийл
Жанр: Роман
Издателство: Бард
Корица: Мека
Стр. 272
Очаква се на пазара - 16,04,2018 г.
За книгата
МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО е омагьосващ разказ за две семейства, разделени от сто години, които се срещат при странни обстоятелства.
Сибил и Блейк Грегъри са модерни хора,
чийто семеен живот е предсказуем и подреден. Живеят в Манхатън с трите
си деца – тийнейджърите Анди и Каролайн и шестгодишния Чарли. Животът им
се преобръща, когато Блейк получава неустоимо предложение за работа в
Сан Франциско. Той приема, без да се посъветва със съпругата си, а после
на своя глава купува старо имение в Пасифик Хайтс.
Минало и настояще се сблъскват в новия
им дом. След едно земетресение внезапно изникват първите собственици на
красивата къща. През следващите няколко дни семейство Грегъри се
запознават с голямата фамилия, обитавала къщата преди цял век, и така
започва тяхното невероятно приятелство. Макар и отдавна покойници,
членовете на семейство Бътърфийлд се явяват като живи хора и всички
заживяват заедно под един покрив. Предстои много да учат едни от други. И
семейство Грегъри осъзнават, че са получили безценен подарък – близки
приятели и мъдростта на миналото, с която да градят бъдещето си.
МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО е роман за непреходните ценности и връзката между епохите.
1.
Блейк Грегъри седеше загледан през прозореца на офиса си в Ню Йорк, обмисляйки току-що отправеното му предложение да стане управител на новосъздадена фирма в Сан Франциско в сферата на обществените медии. И друг път бе получавал добри оферти за работа в големи градове, като Бостън например, макар и не толкова примамливи, които бе отхвърлял без всякакво колебание. Тази обаче го изкушаваше с особените си предизвикателства. Основатели на компанията бяха двама млади мъже със завидни постижения зад гърба си, донесли им огромни печалби. Предвиждаха да вложат значителни средства в новия си проект. Подобно на предишните им компании, и тази се основаваше на простичка концепция – обединяване принципите на интернет търсачка и обществена медия, а очакваният резултат беше повече от обещаващ.
От години Блейк управляваше рисковите капитали в известна, уважавана фирма. Но идеята, която му бяха представили, го заинтригува и го предизвикваше да се присъедини към този екип, въпреки че сегашната позиция го удовлетворяваше, а и знаеше, че една новосъздадена фирма винаги крие рискове. Нямаше съмнение обаче, че би се превърнала в печатница за пари. Имаше и капани, които според него можеха да бъдат избегнати в процеса на работа. Това предложение дойде изненадващо чрез други делови партньори, благодарение на отличната му репутация на опитен, авангардно-мислещ анализатор на инвестиционни възможности, експерт по оценка на риска. Предлагаха му два пъти по-висока заплата от неговата в Ню Йорк. Позицията, която заемаше вече десет години, му гарантираше сигурност, радваше се и на добри отношения с колегите си, докато в Сан Франциско всичко тънеше в неизвестност. Не знаеше дали ще се сработи с новия екип. Бе чувал, че са авантюристи, блестящи, но и безскрупулни професионалисти, които умеят да правят пари, много пари. Предложението изглеждаше неустоимо, макар че Блейк не обичаше да рискува. Изкушаваше се от парите, от акциите, които щеше да притежава, когато фирмата излезе на фондовата борса.
Случилото се го върна в младите му години, прииска му се да се захване с нещо ново и различно. На четиресет и шест отдавна вече се движеше по безопасен, предсказуем път. Семеен мъж, с три деца, не би се хвърлил в безразсъдни авантюри. Дори не искаше да си представи какво би казала за всичко това съпругата му Сибил. И двамата бяха истински нюйоркчани, обичаха града, в който бяха отраснали, както и децата им. Никога досега на Блейк не му беше минавало през ума да приеме работа в друг град, но ето че сега трябваше сериозно да помисли. Успееше ли новата фирма, щеше да натрупа добро състояние. Трудно се устоява на такова изкушение.
Сибил беше трийсет и девет годишна, специализирала история на изкуствата в Колумбийския университет. Там се бе запознала с Блейк, който следваше магистратура по бизнес администрация. Увлечението ѝ по творчеството на Франк Лойд Райт, Я. М. Пей, Франк Гери и други авангардни архитекти на съвремието я бе накарало да се върне в Колумбийския университет, за да учи архитектура, след като се омъжи за Блейк и роди децата. После пък се бе насочила към интериорния дизайн и стана консултант в известна мебелна фирма, дори бе създала няколко свои творби, които се превърнаха в шедьоври. Беше редовен консултант в Музея на модерното изкуство в Манхатън и в Бруклинския музей. Оценяваше техните нови експонати, предназначени за постоянните им колекции, и работеше като куратор. Всичко, до което се докоснеше, се отличаваше с изисканост, а в откраднатото си свободно време Сибил работеше над книгата си за най-популярните шедьоври на интериорния дизайн на двайсети век, за която издателят ѝ вече вдигаше голям шум.
Блейк беше сигурен в огромния успех на книгата. Стилът ѝ се отличаваше с прецизност, дълбочина и компетентност. Често публикуваха нейни статии в известни дизайнерски списания, поддържаше рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и бе уважаван експерт в тази сфера. Харесваше петдесетте години на двайсети век, но с удоволствие пишеше за всички останали. Мезонетът им на Норт Мур в Трайбека, помещаващ се в сградата на някогашен текстилен склад, вече приличаше на музей на съвременното изкуство. Нямаше прочут дизайнер, чиито творби, разпознаваеми от експертите, да не бяха изложени там. Преди всичко Сибил беше изключително талантлива и имаше усет за стилното и модерното. Блейк невинаги разбираше идеите ѝ, но крайният ефект винаги му харесваше.
Сибил се наслаждаваше на изложбите в музея Метрополитен, и двамата обичаха архаичната елегантност от началото на века на колекцията „Фрик“, но онова, което разтуптяваше сърцето ѝ, онова, което истински я привличаше, бе изчистеният, авангарден дизайн. Апартаментът им имаше точно такова излъчване – минималистично, въздушно. Някои от мебелите бяха част от създадената от нея дизайнерска линия. Музеи из цялата страна я канеха за куратор. Вече отказваше на частни лица, защото не искаше да бъде ограничавана от чужди идеи и вкусове. Полето на разностранните ѝ творчески изяви бе Ню Йорк. Блейк осъзнаваше, че няма да е справедливо да я кара да се мести в Сан Франциско заради него. При други обстоятелства той не би се поколебал да откаже, но работата, която сега му предлагаха, бе шанс, който се случваше веднъж в живота. Обмисляше варианта да приеме за година-две, но ако бизнесът потръгнеше, сигурно би се изкушил да остане и по-дълго.
Децата му едва ли щяха да се зарадват на идеята да живеят в друг град. Учебната година бе започнала само преди седмица. За Андрю това щеше да е последната в гимназията, а есента му предстоеше да кандидатства в колеж. Каролайн беше по-малка, но здраво вкопчена в нюйоркския живот. Перспективата да напуснат града на седемнайсет и шестнайсет години би ги ужасила. Само за шестгодишния им син Чарли би било все едно в кой град ще живее, стига да са заедно. Той тъкмо бе започнал първи клас.
Сибил бе заминала за Филаделфия, за да консултира някакъв музей за изложба, която тя щеше да организира след около две години. Блейк се чудеше дали да ѝ каже за предложението. Защо трябваше да я разстройва с нещо, което най-вероятно щеше да отхвърли. Все пак го изкушаваше предложението на фирмата да отскочи до Сан Франциско за предварителни разговори. А и те бяха изключително настоятелни. Беше понеделник и тъй като планираше да тръгне в сряда следобед, вече бе направил промени в програмата си.
Вечерта, когато Сибил се прибра в апартамента им, го завари потънал в размисли. С прибраната руса коса в малък кок на тила, издокарана в строгия си елегантен черен костюм, тя винаги имаше излъчване на истинска нюйоркчанка. Беше красива жена. Дъщеря им бе наследила нейната висока, стройна фигура, докато двамата им синове с тъмните си коси и очи, с атлетичните си фигури, приличаха повече на Блейк. Увличаха се по спорта и имаха добри постижения.
– Как мина? – попита я Блейк. Тя остави чантата си на земята, събу обувките си и му се усмихна. В този необичайно горещ ден от циганското лято бе излязла в шест сутринта, за да хване влака и да пристигне навреме за срещата си във Филаделфия. Домашната им помощница бе взела Чарли от училище, а Каролайн и Анди се бяха прибирали с метрото по различно време. Едно от нещата, заради които Сибил харесваше работата си, бе възможността да отделя повече време за Чарли. Той бе тяхната голяма изненада. След първоначалния шок и наложителните промени, двамата с Блейк бяха стигнали до единодушното мнение, че малкият им син е едно от най-хубавите неща в живота им. Той се оказа най-лесното за отглеждане и най-любвеобилното дете, винаги щастливо. Брат му и сестра му обичаха да се занимават с него.
Сибил завари Андрю и Каролайн да учат уроците в стаите си, а малкият Чарли гледаше детски филм в спалнята на родителите си. Децата бяха приключили с вечерята, само Блейк я изчакваше. Последва я в кухнята. Тя извади салата и студено пилешко, които домашната помощница им бе приготвила.
– Мисля, че няма да се заема с организацията на изложбата – започна тя, наливайки си чаша вино. – Пристига от Дания. Всъщност не се нуждаят от мен. Изглежда ми някак недовършена, а не мога да се намеся. Цялата подготовка е направена от престижен музей, затова настояват да я запазят такава, каквато е. Тази работа не е по вкуса ми. – В годините бе отказвала много предложения, не обичаше да прави компромиси в работата си. – Освен това имам нужда от време за книгата. Иска ми се да я завърша до края на годината. – Тя работеше по нея от две години. Беше я замислила като наръчник за най-добрите образци на съвременния дизайн.
– А твоят ден как мина? – погледна го усмихната тя. Обичаха вечер да споделят.
– Добре. В сряда заминавам за Сан Франциско – смутено съобщи той, осъзнавайки колко странно прозвуча новината. Чувстваше, че самият той изглежда притеснен. Смяташе да подхване темата между другото, но напрежението му изигра лоша шега.
– Нова сделка? – попита тя и отпи глътка вино. Той колебливо замълча за известно време, чудеше се какво точно да отговори. После въздъхна и изправи гръб на стола си. Нямаше тайни от нея. Двамата бяха екип, работеха като добре смазана машина дори след осемнайсет години брак. Животът им вървеше спокойно, без особени изненади, така им харесваше. След почти две десетилетия заедно, все още се обичаха.
– Днес получих предложение за работа от една изключителна нова фирма в Сан Франциско – поясни той с приглушен глас.
– Ще им откажеш, предполагам? – тя беше сигурна в отговора, но попита ей така, между другото. Винаги го беше правил. Съпругът ѝ бе доволен от сегашния си живот, или поне тя така си мислеше.
– Този път е различно. Инвестират страшно много пари, а момчетата, които са се захванали с проекта, имат безупречна репутация и всички шансове фирмата им да успее и да натрупа цяло състояние – каза той убедено, а тя остави вилицата в чинията си и го зяпна.
– Но е в Сан Франциско – смаяно констатира Сибил, сякаш ставаше дума за Марс или Плутон. Калифорния не беше част от тяхната вселена.
– Знам, но ми предлагат два пъти повече от това, което изкарвам в момента, както и страхотни условия да стана акционер. Успеят ли, уреждаме се за цял живот. – Двамата се справяха добре. Поддържаха добър стандарт и разполагаха с всичко, което искаха за себе си и децата. – Не че ще стана милионер, но в този проект има много хляб, Сиб. Такова предложение не се отхвърля току-така.
– Не може да се местим в Сан Франциско – обобщи тя. – Аз не мога, ти не можеш, а и не може да причиним това на децата. Андрю завършва тази година. – Блейк добре осъзнаваше положението. Беше мислил по въпроса целия следобед, разкъсван от смазващо чувство за вина, че изобщо бе обмислял предложението, а не бе отказал директно. Чувстваше се като предател.
– Иска ми се да хвърля едно око, за да знам точно какво загърбвам – продължи той, като ясно съзнаваше колко нескопосно звучи оправданието му да отиде там. Тя също го почувства.
– Ами ако не откажеш? – притеснена попита тя.
– Ще се наложи, но трябва поне да ги изслушам. – Той знаеше, че на четиресет и шест не можеше да очаква друга подобна оферта и ако не приеме, сигурно щеше да остане на сегашната позиция до пенсия. Не че имаше проблем, но му се искаше да бъде абсолютно сигурен, че постъпва правилно като отказва.
– Това звучи зловещо – каза Сибил, отнасяйки чиниите в мивката.
– Не казвам, че ще приема, Сиб. Просто ми се иска да получа повече информация. Може пък да пробвам за година-две – продължи той в опита си да намери решение на проблема.
– Няма да ти позволят. А и през следващите две години трябва да сме тук, за да дадем възможност на Каро и Анди да завършат училище. – Той беше наясно, че отказът да поеме фирмата в Сан Франциско е наложителна саможертва, но не бе очаквал, че ще му е толкова трудно да я направи.
– Ще прескоча само от сряда до петък, и за уикенда съм тук – обясни той спокойно, но Сибил долови в очите му нещо, което никак не ѝ хареса. Усети, че съпругът ѝ мисли за себе си, а не за тях.
– Защо ли не ти вярвам? Не говориш сериозно, Блейк – стиснатите ѝ устни издаваха напрежение.
– Това би уредило бъдещето ни. Никога не бих направил такива пари тук.
– Така сме си добре – отсече тя. – Имаме страхотно жилище, комфортен живот. – Тя не ламтеше за пари, беше доволна от стандарта, който поддържаха.
– Не е въпрос само на пари. Вълнуващо е да си част от нещо ново. Може да се окаже внушително. Съжалявам, Сиб. Иска ми се просто да проуча. Мразиш ли ме за това? – обичаше я и не искаше да проваля брака си, но беше сигурен, че ако сега не говори с хората от Сан Франциско, винаги щеше да го гложди съмнение, че е пропуснал нещо важно. Беше приел срещата още преди да разговаря с жена си.
– Не бих могла да те мразя... освен ако не ни караш да напуснем Ню Йорк – разсмя се тя. Не му се сърдеше, просто изпитваше страх. – Само ми обещай, че там няма да те убедят и да приемеш офертата преди да я обсъдим.
– Няма, разбира се. – Той я прегърна през рамо и двамата тръгнаха към спалнята. Завариха Чарли заспал на леглото им пред включения телевизор. Така и не се събуди, когато Блейк го пренесе в стаята му, а Сибил го преоблече в пижамата.
После пожелаха лека нощ на Каролайн и Анди и си легнаха. Сибил не можа да мигне дълго след като угасиха лампите. Мислеше за разговора им. Надяваше се, че това ще се окаже един от онези случаи, в които първоначално някоя идея те грабва, а после осъзнаваш реалността и разбираш, че не е за теб. Не можеше да си представи да заживеят в Сан Франциско. Дори съпругът ѝ да беше уверен, че този ход си струва, Сибил беше сигурна, че всички щяха да се чувстват нещастни, ако напуснат Ню Йорк. Това бе последното, което ѝ се искаше да направи, независимо колко примамливо бе за мъжа, когото обичаше. Нямаха право да го причиняват на децата си. А не би искала животът им да преминава в полети между западния и източния бряг и да се събират за уикендите. Просто нямаше начин това да проработи. Животът им в Ню Йорк беше съвършен такъв, какъвто си беше. Блейк беше съгласен с нея, но такова предложение идваше веднъж в живота.
Блейк излезе за работа преди Сибил да заведе Чарли на училище, а когато тя отиде в офиса, седна зад бюрото си и реши повече да не се тревожи. Съпругът ѝ бе разумен човек и никога не действаше импулсивно, а и обичаше Ню Йорк не по-малко от нея. Сегашната му работа в сферата на рисковия капитал му носеше радост. Беше убедена, че от срещата в Сан Франциско той щеше да разбере, че новата фирма не е място за него, независимо колко бляскава изглеждаше. Също като нея, Блейк беше нюйоркчанин до мозъка на костите си и не би тревожил излишно децата си. Реши, че ще е по-разумно да го остави да пътува за Калифорния и сам да се убеди, отколкото да тропа с крак и да прави сцени. Беше сигурна, че той щеше да прозре истината.
Вечерта прекараха в приятна атмосфера и никой от тях не подхвана темата. Не им се искаше да спорят. В сряда Блейк тръгна за летището директно от офиса. Звънна ѝ преди полета, за да ѝ каже, че я обича и да ѝ благодари, че проявява разбиране за пътуването му до Сан Франциско.
– Най-добре ще е да проучиш за какво става дума преди да откажеш – спокойно отвърна тя. Сибил беше уверена, че независимо колко съблазнителна е офертата, не биха могли да го примамят да напусне Ню Йорк. Той беше традиционалист, а и обичаше сегашната си работа.
– И аз това си мислех. Предай на децата, че ги обичам. Връщам се късно вечерта в петък. – Щеше да пътува с последния полет от Сан Франциско и заради часовата разлика съпругата му щеше отдавна да е заспала. Кацаше на летище „Джей Еф Кей“ в два сутринта. Това го устройваше, дори да имаше закъснение, защото не искаше да го няма вкъщи още една нощ. През уикенда заминаваха за Хамптъните във вилата, която наемаха за месец през лятото или за по-кратки ваканции през останалото време. Времето беше чудесно и искаха да се възползват, за да отделят повече внимание на децата си. Всички очакваха пътуването с нетърпение.
Блейк Грегъри седеше загледан през прозореца на офиса си в Ню Йорк, обмисляйки току-що отправеното му предложение да стане управител на новосъздадена фирма в Сан Франциско в сферата на обществените медии. И друг път бе получавал добри оферти за работа в големи градове, като Бостън например, макар и не толкова примамливи, които бе отхвърлял без всякакво колебание. Тази обаче го изкушаваше с особените си предизвикателства. Основатели на компанията бяха двама млади мъже със завидни постижения зад гърба си, донесли им огромни печалби. Предвиждаха да вложат значителни средства в новия си проект. Подобно на предишните им компании, и тази се основаваше на простичка концепция – обединяване принципите на интернет търсачка и обществена медия, а очакваният резултат беше повече от обещаващ.
От години Блейк управляваше рисковите капитали в известна, уважавана фирма. Но идеята, която му бяха представили, го заинтригува и го предизвикваше да се присъедини към този екип, въпреки че сегашната позиция го удовлетворяваше, а и знаеше, че една новосъздадена фирма винаги крие рискове. Нямаше съмнение обаче, че би се превърнала в печатница за пари. Имаше и капани, които според него можеха да бъдат избегнати в процеса на работа. Това предложение дойде изненадващо чрез други делови партньори, благодарение на отличната му репутация на опитен, авангардно-мислещ анализатор на инвестиционни възможности, експерт по оценка на риска. Предлагаха му два пъти по-висока заплата от неговата в Ню Йорк. Позицията, която заемаше вече десет години, му гарантираше сигурност, радваше се и на добри отношения с колегите си, докато в Сан Франциско всичко тънеше в неизвестност. Не знаеше дали ще се сработи с новия екип. Бе чувал, че са авантюристи, блестящи, но и безскрупулни професионалисти, които умеят да правят пари, много пари. Предложението изглеждаше неустоимо, макар че Блейк не обичаше да рискува. Изкушаваше се от парите, от акциите, които щеше да притежава, когато фирмата излезе на фондовата борса.
Случилото се го върна в младите му години, прииска му се да се захване с нещо ново и различно. На четиресет и шест отдавна вече се движеше по безопасен, предсказуем път. Семеен мъж, с три деца, не би се хвърлил в безразсъдни авантюри. Дори не искаше да си представи какво би казала за всичко това съпругата му Сибил. И двамата бяха истински нюйоркчани, обичаха града, в който бяха отраснали, както и децата им. Никога досега на Блейк не му беше минавало през ума да приеме работа в друг град, но ето че сега трябваше сериозно да помисли. Успееше ли новата фирма, щеше да натрупа добро състояние. Трудно се устоява на такова изкушение.
Сибил беше трийсет и девет годишна, специализирала история на изкуствата в Колумбийския университет. Там се бе запознала с Блейк, който следваше магистратура по бизнес администрация. Увлечението ѝ по творчеството на Франк Лойд Райт, Я. М. Пей, Франк Гери и други авангардни архитекти на съвремието я бе накарало да се върне в Колумбийския университет, за да учи архитектура, след като се омъжи за Блейк и роди децата. После пък се бе насочила към интериорния дизайн и стана консултант в известна мебелна фирма, дори бе създала няколко свои творби, които се превърнаха в шедьоври. Беше редовен консултант в Музея на модерното изкуство в Манхатън и в Бруклинския музей. Оценяваше техните нови експонати, предназначени за постоянните им колекции, и работеше като куратор. Всичко, до което се докоснеше, се отличаваше с изисканост, а в откраднатото си свободно време Сибил работеше над книгата си за най-популярните шедьоври на интериорния дизайн на двайсети век, за която издателят ѝ вече вдигаше голям шум.
Блейк беше сигурен в огромния успех на книгата. Стилът ѝ се отличаваше с прецизност, дълбочина и компетентност. Често публикуваха нейни статии в известни дизайнерски списания, поддържаше рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и бе уважаван експерт в тази сфера. Харесваше петдесетте години на двайсети век, но с удоволствие пишеше за всички останали. Мезонетът им на Норт Мур в Трайбека, помещаващ се в сградата на някогашен текстилен склад, вече приличаше на музей на съвременното изкуство. Нямаше прочут дизайнер, чиито творби, разпознаваеми от експертите, да не бяха изложени там. Преди всичко Сибил беше изключително талантлива и имаше усет за стилното и модерното. Блейк невинаги разбираше идеите ѝ, но крайният ефект винаги му харесваше.
Сибил се наслаждаваше на изложбите в музея Метрополитен, и двамата обичаха архаичната елегантност от началото на века на колекцията „Фрик“, но онова, което разтуптяваше сърцето ѝ, онова, което истински я привличаше, бе изчистеният, авангарден дизайн. Апартаментът им имаше точно такова излъчване – минималистично, въздушно. Някои от мебелите бяха част от създадената от нея дизайнерска линия. Музеи из цялата страна я канеха за куратор. Вече отказваше на частни лица, защото не искаше да бъде ограничавана от чужди идеи и вкусове. Полето на разностранните ѝ творчески изяви бе Ню Йорк. Блейк осъзнаваше, че няма да е справедливо да я кара да се мести в Сан Франциско заради него. При други обстоятелства той не би се поколебал да откаже, но работата, която сега му предлагаха, бе шанс, който се случваше веднъж в живота. Обмисляше варианта да приеме за година-две, но ако бизнесът потръгнеше, сигурно би се изкушил да остане и по-дълго.
Децата му едва ли щяха да се зарадват на идеята да живеят в друг град. Учебната година бе започнала само преди седмица. За Андрю това щеше да е последната в гимназията, а есента му предстоеше да кандидатства в колеж. Каролайн беше по-малка, но здраво вкопчена в нюйоркския живот. Перспективата да напуснат града на седемнайсет и шестнайсет години би ги ужасила. Само за шестгодишния им син Чарли би било все едно в кой град ще живее, стига да са заедно. Той тъкмо бе започнал първи клас.
Сибил бе заминала за Филаделфия, за да консултира някакъв музей за изложба, която тя щеше да организира след около две години. Блейк се чудеше дали да ѝ каже за предложението. Защо трябваше да я разстройва с нещо, което най-вероятно щеше да отхвърли. Все пак го изкушаваше предложението на фирмата да отскочи до Сан Франциско за предварителни разговори. А и те бяха изключително настоятелни. Беше понеделник и тъй като планираше да тръгне в сряда следобед, вече бе направил промени в програмата си.
Вечерта, когато Сибил се прибра в апартамента им, го завари потънал в размисли. С прибраната руса коса в малък кок на тила, издокарана в строгия си елегантен черен костюм, тя винаги имаше излъчване на истинска нюйоркчанка. Беше красива жена. Дъщеря им бе наследила нейната висока, стройна фигура, докато двамата им синове с тъмните си коси и очи, с атлетичните си фигури, приличаха повече на Блейк. Увличаха се по спорта и имаха добри постижения.
– Как мина? – попита я Блейк. Тя остави чантата си на земята, събу обувките си и му се усмихна. В този необичайно горещ ден от циганското лято бе излязла в шест сутринта, за да хване влака и да пристигне навреме за срещата си във Филаделфия. Домашната им помощница бе взела Чарли от училище, а Каролайн и Анди се бяха прибирали с метрото по различно време. Едно от нещата, заради които Сибил харесваше работата си, бе възможността да отделя повече време за Чарли. Той бе тяхната голяма изненада. След първоначалния шок и наложителните промени, двамата с Блейк бяха стигнали до единодушното мнение, че малкият им син е едно от най-хубавите неща в живота им. Той се оказа най-лесното за отглеждане и най-любвеобилното дете, винаги щастливо. Брат му и сестра му обичаха да се занимават с него.
Сибил завари Андрю и Каролайн да учат уроците в стаите си, а малкият Чарли гледаше детски филм в спалнята на родителите си. Децата бяха приключили с вечерята, само Блейк я изчакваше. Последва я в кухнята. Тя извади салата и студено пилешко, които домашната помощница им бе приготвила.
– Мисля, че няма да се заема с организацията на изложбата – започна тя, наливайки си чаша вино. – Пристига от Дания. Всъщност не се нуждаят от мен. Изглежда ми някак недовършена, а не мога да се намеся. Цялата подготовка е направена от престижен музей, затова настояват да я запазят такава, каквато е. Тази работа не е по вкуса ми. – В годините бе отказвала много предложения, не обичаше да прави компромиси в работата си. – Освен това имам нужда от време за книгата. Иска ми се да я завърша до края на годината. – Тя работеше по нея от две години. Беше я замислила като наръчник за най-добрите образци на съвременния дизайн.
– А твоят ден как мина? – погледна го усмихната тя. Обичаха вечер да споделят.
– Добре. В сряда заминавам за Сан Франциско – смутено съобщи той, осъзнавайки колко странно прозвуча новината. Чувстваше, че самият той изглежда притеснен. Смяташе да подхване темата между другото, но напрежението му изигра лоша шега.
– Нова сделка? – попита тя и отпи глътка вино. Той колебливо замълча за известно време, чудеше се какво точно да отговори. После въздъхна и изправи гръб на стола си. Нямаше тайни от нея. Двамата бяха екип, работеха като добре смазана машина дори след осемнайсет години брак. Животът им вървеше спокойно, без особени изненади, така им харесваше. След почти две десетилетия заедно, все още се обичаха.
– Днес получих предложение за работа от една изключителна нова фирма в Сан Франциско – поясни той с приглушен глас.
– Ще им откажеш, предполагам? – тя беше сигурна в отговора, но попита ей така, между другото. Винаги го беше правил. Съпругът ѝ бе доволен от сегашния си живот, или поне тя така си мислеше.
– Този път е различно. Инвестират страшно много пари, а момчетата, които са се захванали с проекта, имат безупречна репутация и всички шансове фирмата им да успее и да натрупа цяло състояние – каза той убедено, а тя остави вилицата в чинията си и го зяпна.
– Но е в Сан Франциско – смаяно констатира Сибил, сякаш ставаше дума за Марс или Плутон. Калифорния не беше част от тяхната вселена.
– Знам, но ми предлагат два пъти повече от това, което изкарвам в момента, както и страхотни условия да стана акционер. Успеят ли, уреждаме се за цял живот. – Двамата се справяха добре. Поддържаха добър стандарт и разполагаха с всичко, което искаха за себе си и децата. – Не че ще стана милионер, но в този проект има много хляб, Сиб. Такова предложение не се отхвърля току-така.
– Не може да се местим в Сан Франциско – обобщи тя. – Аз не мога, ти не можеш, а и не може да причиним това на децата. Андрю завършва тази година. – Блейк добре осъзнаваше положението. Беше мислил по въпроса целия следобед, разкъсван от смазващо чувство за вина, че изобщо бе обмислял предложението, а не бе отказал директно. Чувстваше се като предател.
– Иска ми се да хвърля едно око, за да знам точно какво загърбвам – продължи той, като ясно съзнаваше колко нескопосно звучи оправданието му да отиде там. Тя също го почувства.
– Ами ако не откажеш? – притеснена попита тя.
– Ще се наложи, но трябва поне да ги изслушам. – Той знаеше, че на четиресет и шест не можеше да очаква друга подобна оферта и ако не приеме, сигурно щеше да остане на сегашната позиция до пенсия. Не че имаше проблем, но му се искаше да бъде абсолютно сигурен, че постъпва правилно като отказва.
– Това звучи зловещо – каза Сибил, отнасяйки чиниите в мивката.
– Не казвам, че ще приема, Сиб. Просто ми се иска да получа повече информация. Може пък да пробвам за година-две – продължи той в опита си да намери решение на проблема.
– Няма да ти позволят. А и през следващите две години трябва да сме тук, за да дадем възможност на Каро и Анди да завършат училище. – Той беше наясно, че отказът да поеме фирмата в Сан Франциско е наложителна саможертва, но не бе очаквал, че ще му е толкова трудно да я направи.
– Ще прескоча само от сряда до петък, и за уикенда съм тук – обясни той спокойно, но Сибил долови в очите му нещо, което никак не ѝ хареса. Усети, че съпругът ѝ мисли за себе си, а не за тях.
– Защо ли не ти вярвам? Не говориш сериозно, Блейк – стиснатите ѝ устни издаваха напрежение.
– Това би уредило бъдещето ни. Никога не бих направил такива пари тук.
– Така сме си добре – отсече тя. – Имаме страхотно жилище, комфортен живот. – Тя не ламтеше за пари, беше доволна от стандарта, който поддържаха.
– Не е въпрос само на пари. Вълнуващо е да си част от нещо ново. Може да се окаже внушително. Съжалявам, Сиб. Иска ми се просто да проуча. Мразиш ли ме за това? – обичаше я и не искаше да проваля брака си, но беше сигурен, че ако сега не говори с хората от Сан Франциско, винаги щеше да го гложди съмнение, че е пропуснал нещо важно. Беше приел срещата още преди да разговаря с жена си.
– Не бих могла да те мразя... освен ако не ни караш да напуснем Ню Йорк – разсмя се тя. Не му се сърдеше, просто изпитваше страх. – Само ми обещай, че там няма да те убедят и да приемеш офертата преди да я обсъдим.
– Няма, разбира се. – Той я прегърна през рамо и двамата тръгнаха към спалнята. Завариха Чарли заспал на леглото им пред включения телевизор. Така и не се събуди, когато Блейк го пренесе в стаята му, а Сибил го преоблече в пижамата.
После пожелаха лека нощ на Каролайн и Анди и си легнаха. Сибил не можа да мигне дълго след като угасиха лампите. Мислеше за разговора им. Надяваше се, че това ще се окаже един от онези случаи, в които първоначално някоя идея те грабва, а после осъзнаваш реалността и разбираш, че не е за теб. Не можеше да си представи да заживеят в Сан Франциско. Дори съпругът ѝ да беше уверен, че този ход си струва, Сибил беше сигурна, че всички щяха да се чувстват нещастни, ако напуснат Ню Йорк. Това бе последното, което ѝ се искаше да направи, независимо колко примамливо бе за мъжа, когото обичаше. Нямаха право да го причиняват на децата си. А не би искала животът им да преминава в полети между западния и източния бряг и да се събират за уикендите. Просто нямаше начин това да проработи. Животът им в Ню Йорк беше съвършен такъв, какъвто си беше. Блейк беше съгласен с нея, но такова предложение идваше веднъж в живота.
Блейк излезе за работа преди Сибил да заведе Чарли на училище, а когато тя отиде в офиса, седна зад бюрото си и реши повече да не се тревожи. Съпругът ѝ бе разумен човек и никога не действаше импулсивно, а и обичаше Ню Йорк не по-малко от нея. Сегашната му работа в сферата на рисковия капитал му носеше радост. Беше убедена, че от срещата в Сан Франциско той щеше да разбере, че новата фирма не е място за него, независимо колко бляскава изглеждаше. Също като нея, Блейк беше нюйоркчанин до мозъка на костите си и не би тревожил излишно децата си. Реши, че ще е по-разумно да го остави да пътува за Калифорния и сам да се убеди, отколкото да тропа с крак и да прави сцени. Беше сигурна, че той щеше да прозре истината.
Вечерта прекараха в приятна атмосфера и никой от тях не подхвана темата. Не им се искаше да спорят. В сряда Блейк тръгна за летището директно от офиса. Звънна ѝ преди полета, за да ѝ каже, че я обича и да ѝ благодари, че проявява разбиране за пътуването му до Сан Франциско.
– Най-добре ще е да проучиш за какво става дума преди да откажеш – спокойно отвърна тя. Сибил беше уверена, че независимо колко съблазнителна е офертата, не биха могли да го примамят да напусне Ню Йорк. Той беше традиционалист, а и обичаше сегашната си работа.
– И аз това си мислех. Предай на децата, че ги обичам. Връщам се късно вечерта в петък. – Щеше да пътува с последния полет от Сан Франциско и заради часовата разлика съпругата му щеше отдавна да е заспала. Кацаше на летище „Джей Еф Кей“ в два сутринта. Това го устройваше, дори да имаше закъснение, защото не искаше да го няма вкъщи още една нощ. През уикенда заминаваха за Хамптъните във вилата, която наемаха за месец през лятото или за по-кратки ваканции през останалото време. Времето беше чудесно и искаха да се възползват, за да отделят повече внимание на децата си. Всички очакваха пътуването с нетърпение.
Коментари
Публикуване на коментар