Автор: Люк Олнът
Жанр: Роман
Издателство: Бард
Корица: Мека
Стр. 336
Очаква се на пазара - 10,04,2018 г.
За книгата
История за силна обич, непоправима загуба и все пак за надежда...
История за огромна загуба и за откриване на надеждата отново.
„Нашето дивно, хубаво преди“ ни напомня,
че всеки ден е подарък. Роб Коутс е смазан от немислима трагедия.
Някога щастливо женен за Анна, с прекрасен син – Джак, сега е сам,
алкохолизиран и загубил всякакво желание за живот. Дотук са го довели
жестоката диагноза на Джак, разпадането на семейството и обсебилата го
мания въпреки всичко да спаси сина си. Единственото, което върши с
желание, е да поддържа фотографския сайт „Небето ни принадлежи“.
Там качва снимки на места, които е
посещавал заедно със сина си, и преосмисля миналото. Така постепенно се
изправя пред истината – как действията му са повлияли на най-любимите му
хора. И трябва да се примири с бъдеще без Анна и Джак, за да намери
пътя обратно към живота и прошката.
„Нашето дивно, хубаво преди“ е
сърцераздирателен, но и жизнеутвърждаващ роман за любовта: любов между
съпруг и съпруга, между баща и син. Той разказва как приемаме и
реагираме на трагичните събития в живота, и ни задава въпроса: „Какво би
направил, ако се изправиш пред неизбежното? Докъде би стигнал, за да
спасиш детето си?“.
Дебютът на Люк Олнът ни показва, че когато всичко е изгубено, единствено любовта оцелява.
ЧАСТ І
1.
Тя четеше ненаситно, преди да си тръгне – на любимия си стол с висок гръб; в леглото, облегната върху купчина възглавници. Книгите падаха от нощното шкафче, трупаха се на пода. По принцип предпочиташе чуждестранни детективски романи и ги преораваше старателно, стиснала целомъдрено устни, със сериозно лице, без да помръдва.
Понякога нощем се будех и забелязвах лампата още да свети; в нейната светлина се очертаваше суровият силует на Анна, седнала с изправен гръб, както я бяха научили. Не даваше вид, че е забелязала събуждането ми, макар да се обръщах към нея, а продължаваше да гледа в книгата и да обръща страниците, все едно се подготвяше за изпит.
Най-напред бяха обичайните скандинавски автори – Хенинг Манкел, Стиг Ларшон, но после ги подмени с немски криминални романи от 40-те години, поредица от Тайланд, чието действие се развиваше през 60-те на Пукет. Отначало кориците изглеждаха познати, с оформлението на по-големите издателски къщи, но скоро станаха по-езотерични на вид, с чуждестранни шрифтове и по-различни обложки.
А после, един ден, тя си тръгна. Представа нямам къде са тези книги сега. Оттогава все ги търся, проверявам дали не са се примъкнали на моите полици, но не съм забелязал нито една. Взела е всичките, предполагам, напъхани в цветен найлонов чувал.
Дните, след като тя си тръгна, са обвити в мъгла. Имам спомен само от упойката: спуснати завеси и неразредена водка. И обезпокоителна тишина, както замлъкват птиците преди слънчево затъмнение. Помня как седях във всекидневната, загледан в кристалната чаша, и се чудех дали мярката за пръст водка е хоризонтална или вертикална.
В къщата постоянно се усещаше течение; минаваше под прага на вратите, през процепите в стените. Мисля, че знаех откъде идва; но не бях в състояние да отида там; нямаше да се кача горе. Защото това вече не беше нашата къща. Онези стаи не съществуваха, все едно възрастни хора, които имаха своите тайни, ги бяха затворили за другите. Затова продължих да седя долу, в студената мъртва къща, а течението охлаждаше врата ми. Те си бяха тръгнали и тишината се просмукваше навсякъде.
Тя, убеден съм, с удоволствие би ме видяла сега в мрачната ниша на мърлявия малък пъб – само аз, премигващият телевизор и някакъв тип, който се преструва на глух и продава ключодържатели със светещи в тъмното изображения на герои на Дисни. Във входната врата зее дупка, сякаш някой се е опитал да я събори с ритник и през веещия се прозрачен найлон виждам на паркинга да стърчат хлапета, които пушат и демонстрират номера със стар велосипед BMX.
– Предупреждавах те.
Не го изричаше на глас – беше прекалено изискана за подобно нещо – но то бе изписано върху лицето ѝ, в почти незабележимото повдигане на веждата, в зачатъка на усмивка, появил се на устните.
Според Анна бях малко недодялан, не се бях отърсил напълно от живота си в общинско жилище. Помня реакцията ѝ, когато ѝ казах, че баща ми прекарваше съботните следобеди в залата за залагания. Изслуша ме със слисана учтивост и с характерната си тънка самодоволна усмивка. Защото никой от нейното семейство никога не влизаше в пъб. Дори не и на Коледа ли, попитах веднъж. Не, отвърна тя. Понякога изпивали по чаша шери след обяд, но това било всичко; нищо повече. Вместо това ходели да слушат църковните коледни звънци.
Вече е тъмно, а нямам спомен кога е залязло слънцето. Отвън обръща кола и светлината от фаровете ѝ обхождат кръчмата като прожектор в затворнически двор. Отивам отново на бара и поръчвам още една пинта. Към мен се извъртат лица, но съзнателно не срещам ничий поглед, избягвам вторачените в мен очи, не забелязвам лекото поклащане на главите.
Едър рибар седи на висок стол, обърнат към вратата. Разказва расистки виц за впуснала се в любовна авантюра жена; помня, че някога съм го чувал в алея в източен Лондон, където хората изхвърлят порнографски списания и празни кенове от кока-кола. Редовните посетители се разсмиват, но барманката остава безмълвна и им обръща гръб. На стената зад нея има афиши и поставени в рамка страници от вестници от деня след 11 септември.
– Четири лири и десет, скъпи – обявява барманката, поднасяйки ми бирата.
Ръцете ми треперят и ровя из портфейла, при което разпилявам монети по плота.
– Извинявай – промърморвам. – Ръцете ми са замръзнали.
– Знам – отвръща тя. – Тук е студено. Остави на мен.
Вдига няколко монети, а после, все едно съм болнав пенсионер, отброява още няколко от отворената ми длан.
– Готово – обявява тя. – Четири и десет.
– Благодаря – едва изричам, леко засрамен, и тя се усмихва.
Има добро лице, каквото не се среща често на такива места.
Тя се навежда да отвори съдомиялната, а аз отпивам солидна глътка от шишенцето в джоба на панталона си. Така е много по-лесно, отколкото да си поръчвам по едно малко с всяка пинта. Тогава решават, че си пияница и те държат под око.
Връщам се на масата си и забелязвам млада жена, седнала в далечния край на бара. Преди седеше с един от мъжете, приятел на рибаря, но сега го няма; потегли рязко с мощен седан. Облечена е като жена, която прекарва нощта навън: носи къса пола, оскъдно лъскаво горнище, а миглите ѝ са подчертано удължени и тъмни.
Наблюдавам барманката, за да съм сигурен, че няма да ме забележи, отново отпивам солидна глътка водка и усещам познатото бучене, след което идва тъжното блаженство. Поглеждам към седналата до бара жена. Сега тя пие шотове и подвиква на барманката, която, изглежда, ѝ е приятелка. Засмива се и почти пада от високия стол, но успява да запази равновесие и да нормализира дишането си.
Скоро ще отида при нея. Само още едно-две питиета.
Ровичкам из фейсбук, присвил очи, за да виждам екрана. Профилът ми е празен, без снимка, само със силует. Никога не съм „лайквал“, коментирал или пожелавал честит рожден ден на някого, но влизах там всеки ден и прехвърлях и съдех, прехвърлях и съдех малките прозорчета с живота на хора, които вече не познавах, с техните изгреви и залези, пътуванията им с колелета из планински местности, безкрайния поток от тайландска храна, печени филийки с авокадо и задоволството им от вечери със суши.
Поемам дълбоко въздух и отпивам последователно от бирата и водката. Съжалявам ги. Всички онези курвенски оплаквачи, дето променят снимките на профила си с трикольори, дъги и всичко, за което трябва да ни е грижа днес – бежанците, последните жертви на терористично нападение в някое забравено от бога място. Всичките им сърцераздирателни послания как трябва да „даваме“, защото някога, през колежанските си години, са помогнали да се построи училище в Африка и веднъж са целунали с бледите си перлени устни кафявата ръка на просяк.
Променям положението си на масата, за да виждам момичето на бара. Поръчала си е ново питие и се смее – почти кудкудяка – докато гледа видео на телефона си, сочи го и се опитва да привлече вниманието на барманката.
Захващам се отново с телефона си. Понякога се насилвам да гледам снимките на децата на чужди хора. То е, предполагам, като потребността да чоплиш новообразувалата се коричка върху рана, без да спираш, докато не потече кръв. Стомахът ми се свива при вида на новопоявилите се: щърбави първокласници с ранички и възголеми блейзери, увиснали на раменете им; или снимки от ваканциите им на морския бряг, сред оградени с ров пясъчни замъци и изпуснати върху пясъка сладоледи; обувки на възрастни и на деца, наредени в редичка пред вратата.
А след това майките. Ох, тези майки във фейсбук. Говорят, все едно те са изобретили майчинството, те са сътворили утробата и си повтарят, че са различни от своите майки, защото ядат киноа, правят си афропрически и имат безброй идеи с какви занимания да озаптят вироглавите хлапета, ненавършили пет години.
Пак отивам на бара и заставам до пияната жена. И аз съм гаврътнал доста питиета, чувствам се по-добре, а ръцете ми вече не треперят. Усмихвам се, а тя, залитайки на стола, ме оглежда от глава до пети.
– Искаш ли питие? – питам весело, все едно вече се познаваме.
В блесналите ѝ очи се мярва изненада. Насилва се да седне по-изправена, а не облегната на плота.
– Ром с кола – уточнява, отново наперена.
Извръща се от мен и започва да барабани с пръсти по бара.
Докато поръчвам питиетата, се преструва, че прави нещо по телефона. Виждам екрана и забелязвам, че хаотично прехвърля приложенията и съобщенията.
– Впрочем името ми е Роб – представям се аз.
– Чарли – обажда се тя. – Но всички ми викат Чарлс.
– Местна ли си? – питам аз.
– Родена и израсла в Камборн – отвръща тя и се обръща към мен. – Но сега съм отседнала при сестра ми тук.
Очите ѝ са същински езичетата на гущерче: стрелват се към мен, когато мисли, че не я гледам.
– Вероятно дори не си чувал за Камборн, а?
– Миньорски център, нали?
– Да. Но вече не е. Баща ми работеше в „Саут Крофти“, докато я затвориха – обяснява тя и забелязвам силния ѝ корнуолски акцент: потъмняването на окончанията, мекото „р“. – А ти?
– От Лондон.
– Лондон. Много хубаво.
– Познаваш ли Лондон?
– Била съм там един-два пъти. – Тя отново поглежда към другия край на бара, докато дръпва дълбоко от цигарата.
По-млада е, отколкото прецених; към двайсет и пет, с червеникавокестенява коса и меки, детински черти. Има нещо леко объркано у нея. Не съм в състояние да си го обясня, но не е свързано с алкохола и с кръговете около очите. Има вид на човек, чието място не е в „Смъглърс“; сякаш е избягала от сватбено тържество и се е озовала тук.
– Значи си дошъл на ваканция тук.
– Нещо такова.
– Харесва ли ти Тинтагил? – интересува се тя.
– Днес пристигнах. Утре ще посетя замъка. Отседнал съм в близкия хотел.
– За пръв път ли си тук?
– Да.
Лъжа, но не съм настроен да ѝ разказвам за предишния път, когато бяхме тук, тримата, в края на дъждовно британско лято, загърнати срещу вятъра с дъждобрани над късите панталони. Помня как Джак тичаше из тревата до паркинга и колко изплашена беше Анна – „по-спокойно, Джак, по-спокойно“ – да не би да падне и да се нарани. Помня как се изкачихме по стръмната виеща се пътека, стигнахме върха на скалата и тогава изневиделица времето се промени като в библейско сказание, дъждът спря, облаците се разсеяха и се появи дъга.
– Дъга, дъга! – викаше Джак, скачаше от крак на крак, а листата около него танцуваха, подобно на огнени езичета.
После нещо сякаш го докосна или някой му прошепна в ухото, и той застина на място, загледан в процеждащия се през облаците стълб светлина, докато дъгата избледняваше на фона на синьото небе.
– Добре ли си?
– Какво? Да, да – отвръщам аз и отпивам от халбата.
– Отнесе се нанякъде.
– Извинявай.
Тя не казва нищо повече, изпива половината от рома с кола и разклаща бучките лед в чашата.
– Тинтагил си го бива – обяснява. – Работя в селото, в един от сувенирните магазини. Приятелката ми работи тук.
Посочва барманката с добродушното лице.
– Пъбът е хубав.
– Приятен е – съгласява се тя. – По-хубаво е през уикенда, а във вторниците има караоке.
– Ти пееш ли?
Тя изсумтява леко.
– Веднъж. И никога няма да се повтори.
– Жалко. Бих искал да те чуя – усмихвам се аз, приковал очи в нейните.
Тя се засмива, отвръща на усмивката ми и поглежда кокетно настрана.
– Още едно от същото? – предлагам. – Аз пък ще си взема бира.
– Няма ли да пиеш от това?
Пресяга се и потупва джоба на сакото ми с шишенцето вътре.
Раздразнен съм, че ме е видяла, и точно се чудя какво да кажа, когато тя ме докосва нежно по ръката.
– Не се прикриваш особено, приятел. – Поглежда си китката, дава си сметка, че е без часовник, и проверява колко е часът на телефона. – Добре. Едно последно – решава тя, засмива се на себе си и с тясната си пола се опитва да слезе от високия стол.
Наблюдавам я как отива до тоалетната – пътуване, за което скромно ме е уведомила – и забелязвам очертанията на бельото ѝ под полата и отпечатъците от стола върху бедрата.
Ухае на парфюм, когато се връща; оправила си е грима и си е вързала косата. Поръчваме шотове, приказваме, пием и двамата надигаме шишенцето от джоба ми; започва да ми показва видеозаписи на кучета в ютюб – семейството ѝ отглеждало от породата родезийски риджбек – а после клипове от камери за видеонаблюдение на биещи се хора и на нокаутирани на улицата: неин приятел от Камборн бил кикбоксьор, но сега лежал в затвора за нападение.
По едно време вдигам глава. Всичко пред очите ми е размазано, музиката от компактдиска прескача, светлините са запалени и чувам острия шум от прахосмукачка. Чудя се дали съм заспал, или припаднал, но Чарли продължава да е до мен и установявам, че сега пием водка и „Ред Бул“. Поглеждам я и тя ми се усмихва с влажни пияни очи. Отново започва да се смее и сочи приятелката си, барманката, която намръщена минава килима с прахосмукачката.
Тръгваме след кратък фарс, по време на който тя е обявила, че е най-добре да се прибира, а в следващия момент вървим, хванати под ръка по пустата главна улица, кискаме се, повтаряме „Шшшт“ и се препъваме по стъпалата към малък апартамент над сувенирния магазин, където работи. Стигаме горната площадка и тя ме поглежда. Устата ѝ е с формата на сърце и аз усещам прилив на пиянска похот, придърпвам я и започваме да се целуваме, а ръката ми се плъзва под полата ѝ.
Когато свършваме, лежим върху малък единичен матрак на пода, без погледите ни да се срещат; лицето на всеки е заровено във врата на другия. След като сме се прегръщали достатъчно дълго според мен, тръгвам по коридора да търся банята. Пипнешком напипвам ключа за лампата, но се оказва не баня, а детска спалня. Стаята на Чарли е оскъдно обзаведена, за разлика от тази спалня – същинска изложбена зала в универсален магазин. Абажурът във формата на самолет се отразява в огромно огледало на стената. Спретнато подредени кашони са пълни с играчки. Бюрото е отрупано с цветни моливи и купища хартия. На коркова дъска с карфици са забодени удостоверения и грамоти за отлично представяне по футбол и джудо в училище.
До леглото има нощна лампа и не издържам на изкушението да я запаля. Наблюдавам как от нея заиграват бледосини луни и звезди по тавана. Пристъпвам към прозореца и вдишвам едва доловимия аромат на прах за пране и детски шампоан. В ъгъла виждам жълт ръчен фенер, какъвто Джак имаше някога. Вземам го и усещам плътната гума и едрите бутони, предназначени за неумели, детски пръстчета.
– Ехо – обажда се Чарли.
Стряскам се и леко подскачам.
– Извинявай – пелтеча аз, чувствайки се изведнъж напълно трезвен. Ръцете ми се разтреперват. – Търсех банята.
Тя поглежда към ръцете ми и си давам сметка, че още стискам фенера.
– Имам момченце – обяснява, докато луната от нощната лампа пробягва по лицето ѝ. – Тази вечер е при сестра ми, затова излязох да пия. – Подрежда листове хартия и цветни моливи успоредно на ръба на бюрото. – Току-що обзаведох стаята – продължава тя и прибира нещо в чекмеджето на нощното шкафче. – Наложи се да продам много мои вещи, за да я платя, но е хубава, нали?
– Прекрасна е – уверявам я аз, защото отговаря на истината.
Тя се усмихва и известно време стоим така, наблюдавайки как планетите и звездите танцуват из помещението.
Усещам, че Чарли иска да ме попита нещо; дали имам деца, дали харесвам деца, но не желая да ѝ отговоря, затова я целувам и още долавям вкуса на водка и цигари. Май ѝ е неловко да ме целува тук, в стаята на сина си, защото се отдръпва, взема фенера от ръката ми и го поставя внимателно обратно на полицата. Изгася нощната лампа и ме извежда.
Отново се озоваваме върху единичния матрак. Тя ме целува леко по врата, както човек би целунал дете за лека нощ, после се обръща и заспива, без да промълви думичка. Бедрото ѝ е оголено, а в стаята е студено, затова се пресягам и мятам завивката отгоре ѝ. Това ми напомня за Джак. Завит отвсякъде, за да ми е уютно и удобно. Изпивам остатъка от шишенцето и лежа буден в бледата тъмнина, заслушан в дишането ѝ.
1.
Тя четеше ненаситно, преди да си тръгне – на любимия си стол с висок гръб; в леглото, облегната върху купчина възглавници. Книгите падаха от нощното шкафче, трупаха се на пода. По принцип предпочиташе чуждестранни детективски романи и ги преораваше старателно, стиснала целомъдрено устни, със сериозно лице, без да помръдва.
Понякога нощем се будех и забелязвах лампата още да свети; в нейната светлина се очертаваше суровият силует на Анна, седнала с изправен гръб, както я бяха научили. Не даваше вид, че е забелязала събуждането ми, макар да се обръщах към нея, а продължаваше да гледа в книгата и да обръща страниците, все едно се подготвяше за изпит.
Най-напред бяха обичайните скандинавски автори – Хенинг Манкел, Стиг Ларшон, но после ги подмени с немски криминални романи от 40-те години, поредица от Тайланд, чието действие се развиваше през 60-те на Пукет. Отначало кориците изглеждаха познати, с оформлението на по-големите издателски къщи, но скоро станаха по-езотерични на вид, с чуждестранни шрифтове и по-различни обложки.
А после, един ден, тя си тръгна. Представа нямам къде са тези книги сега. Оттогава все ги търся, проверявам дали не са се примъкнали на моите полици, но не съм забелязал нито една. Взела е всичките, предполагам, напъхани в цветен найлонов чувал.
Дните, след като тя си тръгна, са обвити в мъгла. Имам спомен само от упойката: спуснати завеси и неразредена водка. И обезпокоителна тишина, както замлъкват птиците преди слънчево затъмнение. Помня как седях във всекидневната, загледан в кристалната чаша, и се чудех дали мярката за пръст водка е хоризонтална или вертикална.
В къщата постоянно се усещаше течение; минаваше под прага на вратите, през процепите в стените. Мисля, че знаех откъде идва; но не бях в състояние да отида там; нямаше да се кача горе. Защото това вече не беше нашата къща. Онези стаи не съществуваха, все едно възрастни хора, които имаха своите тайни, ги бяха затворили за другите. Затова продължих да седя долу, в студената мъртва къща, а течението охлаждаше врата ми. Те си бяха тръгнали и тишината се просмукваше навсякъде.
Тя, убеден съм, с удоволствие би ме видяла сега в мрачната ниша на мърлявия малък пъб – само аз, премигващият телевизор и някакъв тип, който се преструва на глух и продава ключодържатели със светещи в тъмното изображения на герои на Дисни. Във входната врата зее дупка, сякаш някой се е опитал да я събори с ритник и през веещия се прозрачен найлон виждам на паркинга да стърчат хлапета, които пушат и демонстрират номера със стар велосипед BMX.
– Предупреждавах те.
Не го изричаше на глас – беше прекалено изискана за подобно нещо – но то бе изписано върху лицето ѝ, в почти незабележимото повдигане на веждата, в зачатъка на усмивка, появил се на устните.
Според Анна бях малко недодялан, не се бях отърсил напълно от живота си в общинско жилище. Помня реакцията ѝ, когато ѝ казах, че баща ми прекарваше съботните следобеди в залата за залагания. Изслуша ме със слисана учтивост и с характерната си тънка самодоволна усмивка. Защото никой от нейното семейство никога не влизаше в пъб. Дори не и на Коледа ли, попитах веднъж. Не, отвърна тя. Понякога изпивали по чаша шери след обяд, но това било всичко; нищо повече. Вместо това ходели да слушат църковните коледни звънци.
Вече е тъмно, а нямам спомен кога е залязло слънцето. Отвън обръща кола и светлината от фаровете ѝ обхождат кръчмата като прожектор в затворнически двор. Отивам отново на бара и поръчвам още една пинта. Към мен се извъртат лица, но съзнателно не срещам ничий поглед, избягвам вторачените в мен очи, не забелязвам лекото поклащане на главите.
Едър рибар седи на висок стол, обърнат към вратата. Разказва расистки виц за впуснала се в любовна авантюра жена; помня, че някога съм го чувал в алея в източен Лондон, където хората изхвърлят порнографски списания и празни кенове от кока-кола. Редовните посетители се разсмиват, но барманката остава безмълвна и им обръща гръб. На стената зад нея има афиши и поставени в рамка страници от вестници от деня след 11 септември.
– Четири лири и десет, скъпи – обявява барманката, поднасяйки ми бирата.
Ръцете ми треперят и ровя из портфейла, при което разпилявам монети по плота.
– Извинявай – промърморвам. – Ръцете ми са замръзнали.
– Знам – отвръща тя. – Тук е студено. Остави на мен.
Вдига няколко монети, а после, все едно съм болнав пенсионер, отброява още няколко от отворената ми длан.
– Готово – обявява тя. – Четири и десет.
– Благодаря – едва изричам, леко засрамен, и тя се усмихва.
Има добро лице, каквото не се среща често на такива места.
Тя се навежда да отвори съдомиялната, а аз отпивам солидна глътка от шишенцето в джоба на панталона си. Така е много по-лесно, отколкото да си поръчвам по едно малко с всяка пинта. Тогава решават, че си пияница и те държат под око.
Връщам се на масата си и забелязвам млада жена, седнала в далечния край на бара. Преди седеше с един от мъжете, приятел на рибаря, но сега го няма; потегли рязко с мощен седан. Облечена е като жена, която прекарва нощта навън: носи къса пола, оскъдно лъскаво горнище, а миглите ѝ са подчертано удължени и тъмни.
Наблюдавам барманката, за да съм сигурен, че няма да ме забележи, отново отпивам солидна глътка водка и усещам познатото бучене, след което идва тъжното блаженство. Поглеждам към седналата до бара жена. Сега тя пие шотове и подвиква на барманката, която, изглежда, ѝ е приятелка. Засмива се и почти пада от високия стол, но успява да запази равновесие и да нормализира дишането си.
Скоро ще отида при нея. Само още едно-две питиета.
Ровичкам из фейсбук, присвил очи, за да виждам екрана. Профилът ми е празен, без снимка, само със силует. Никога не съм „лайквал“, коментирал или пожелавал честит рожден ден на някого, но влизах там всеки ден и прехвърлях и съдех, прехвърлях и съдех малките прозорчета с живота на хора, които вече не познавах, с техните изгреви и залези, пътуванията им с колелета из планински местности, безкрайния поток от тайландска храна, печени филийки с авокадо и задоволството им от вечери със суши.
Поемам дълбоко въздух и отпивам последователно от бирата и водката. Съжалявам ги. Всички онези курвенски оплаквачи, дето променят снимките на профила си с трикольори, дъги и всичко, за което трябва да ни е грижа днес – бежанците, последните жертви на терористично нападение в някое забравено от бога място. Всичките им сърцераздирателни послания как трябва да „даваме“, защото някога, през колежанските си години, са помогнали да се построи училище в Африка и веднъж са целунали с бледите си перлени устни кафявата ръка на просяк.
Променям положението си на масата, за да виждам момичето на бара. Поръчала си е ново питие и се смее – почти кудкудяка – докато гледа видео на телефона си, сочи го и се опитва да привлече вниманието на барманката.
Захващам се отново с телефона си. Понякога се насилвам да гледам снимките на децата на чужди хора. То е, предполагам, като потребността да чоплиш новообразувалата се коричка върху рана, без да спираш, докато не потече кръв. Стомахът ми се свива при вида на новопоявилите се: щърбави първокласници с ранички и възголеми блейзери, увиснали на раменете им; или снимки от ваканциите им на морския бряг, сред оградени с ров пясъчни замъци и изпуснати върху пясъка сладоледи; обувки на възрастни и на деца, наредени в редичка пред вратата.
А след това майките. Ох, тези майки във фейсбук. Говорят, все едно те са изобретили майчинството, те са сътворили утробата и си повтарят, че са различни от своите майки, защото ядат киноа, правят си афропрически и имат безброй идеи с какви занимания да озаптят вироглавите хлапета, ненавършили пет години.
Пак отивам на бара и заставам до пияната жена. И аз съм гаврътнал доста питиета, чувствам се по-добре, а ръцете ми вече не треперят. Усмихвам се, а тя, залитайки на стола, ме оглежда от глава до пети.
– Искаш ли питие? – питам весело, все едно вече се познаваме.
В блесналите ѝ очи се мярва изненада. Насилва се да седне по-изправена, а не облегната на плота.
– Ром с кола – уточнява, отново наперена.
Извръща се от мен и започва да барабани с пръсти по бара.
Докато поръчвам питиетата, се преструва, че прави нещо по телефона. Виждам екрана и забелязвам, че хаотично прехвърля приложенията и съобщенията.
– Впрочем името ми е Роб – представям се аз.
– Чарли – обажда се тя. – Но всички ми викат Чарлс.
– Местна ли си? – питам аз.
– Родена и израсла в Камборн – отвръща тя и се обръща към мен. – Но сега съм отседнала при сестра ми тук.
Очите ѝ са същински езичетата на гущерче: стрелват се към мен, когато мисли, че не я гледам.
– Вероятно дори не си чувал за Камборн, а?
– Миньорски център, нали?
– Да. Но вече не е. Баща ми работеше в „Саут Крофти“, докато я затвориха – обяснява тя и забелязвам силния ѝ корнуолски акцент: потъмняването на окончанията, мекото „р“. – А ти?
– От Лондон.
– Лондон. Много хубаво.
– Познаваш ли Лондон?
– Била съм там един-два пъти. – Тя отново поглежда към другия край на бара, докато дръпва дълбоко от цигарата.
По-млада е, отколкото прецених; към двайсет и пет, с червеникавокестенява коса и меки, детински черти. Има нещо леко объркано у нея. Не съм в състояние да си го обясня, но не е свързано с алкохола и с кръговете около очите. Има вид на човек, чието място не е в „Смъглърс“; сякаш е избягала от сватбено тържество и се е озовала тук.
– Значи си дошъл на ваканция тук.
– Нещо такова.
– Харесва ли ти Тинтагил? – интересува се тя.
– Днес пристигнах. Утре ще посетя замъка. Отседнал съм в близкия хотел.
– За пръв път ли си тук?
– Да.
Лъжа, но не съм настроен да ѝ разказвам за предишния път, когато бяхме тук, тримата, в края на дъждовно британско лято, загърнати срещу вятъра с дъждобрани над късите панталони. Помня как Джак тичаше из тревата до паркинга и колко изплашена беше Анна – „по-спокойно, Джак, по-спокойно“ – да не би да падне и да се нарани. Помня как се изкачихме по стръмната виеща се пътека, стигнахме върха на скалата и тогава изневиделица времето се промени като в библейско сказание, дъждът спря, облаците се разсеяха и се появи дъга.
– Дъга, дъга! – викаше Джак, скачаше от крак на крак, а листата около него танцуваха, подобно на огнени езичета.
После нещо сякаш го докосна или някой му прошепна в ухото, и той застина на място, загледан в процеждащия се през облаците стълб светлина, докато дъгата избледняваше на фона на синьото небе.
– Добре ли си?
– Какво? Да, да – отвръщам аз и отпивам от халбата.
– Отнесе се нанякъде.
– Извинявай.
Тя не казва нищо повече, изпива половината от рома с кола и разклаща бучките лед в чашата.
– Тинтагил си го бива – обяснява. – Работя в селото, в един от сувенирните магазини. Приятелката ми работи тук.
Посочва барманката с добродушното лице.
– Пъбът е хубав.
– Приятен е – съгласява се тя. – По-хубаво е през уикенда, а във вторниците има караоке.
– Ти пееш ли?
Тя изсумтява леко.
– Веднъж. И никога няма да се повтори.
– Жалко. Бих искал да те чуя – усмихвам се аз, приковал очи в нейните.
Тя се засмива, отвръща на усмивката ми и поглежда кокетно настрана.
– Още едно от същото? – предлагам. – Аз пък ще си взема бира.
– Няма ли да пиеш от това?
Пресяга се и потупва джоба на сакото ми с шишенцето вътре.
Раздразнен съм, че ме е видяла, и точно се чудя какво да кажа, когато тя ме докосва нежно по ръката.
– Не се прикриваш особено, приятел. – Поглежда си китката, дава си сметка, че е без часовник, и проверява колко е часът на телефона. – Добре. Едно последно – решава тя, засмива се на себе си и с тясната си пола се опитва да слезе от високия стол.
Наблюдавам я как отива до тоалетната – пътуване, за което скромно ме е уведомила – и забелязвам очертанията на бельото ѝ под полата и отпечатъците от стола върху бедрата.
Ухае на парфюм, когато се връща; оправила си е грима и си е вързала косата. Поръчваме шотове, приказваме, пием и двамата надигаме шишенцето от джоба ми; започва да ми показва видеозаписи на кучета в ютюб – семейството ѝ отглеждало от породата родезийски риджбек – а после клипове от камери за видеонаблюдение на биещи се хора и на нокаутирани на улицата: неин приятел от Камборн бил кикбоксьор, но сега лежал в затвора за нападение.
По едно време вдигам глава. Всичко пред очите ми е размазано, музиката от компактдиска прескача, светлините са запалени и чувам острия шум от прахосмукачка. Чудя се дали съм заспал, или припаднал, но Чарли продължава да е до мен и установявам, че сега пием водка и „Ред Бул“. Поглеждам я и тя ми се усмихва с влажни пияни очи. Отново започва да се смее и сочи приятелката си, барманката, която намръщена минава килима с прахосмукачката.
Тръгваме след кратък фарс, по време на който тя е обявила, че е най-добре да се прибира, а в следващия момент вървим, хванати под ръка по пустата главна улица, кискаме се, повтаряме „Шшшт“ и се препъваме по стъпалата към малък апартамент над сувенирния магазин, където работи. Стигаме горната площадка и тя ме поглежда. Устата ѝ е с формата на сърце и аз усещам прилив на пиянска похот, придърпвам я и започваме да се целуваме, а ръката ми се плъзва под полата ѝ.
Когато свършваме, лежим върху малък единичен матрак на пода, без погледите ни да се срещат; лицето на всеки е заровено във врата на другия. След като сме се прегръщали достатъчно дълго според мен, тръгвам по коридора да търся банята. Пипнешком напипвам ключа за лампата, но се оказва не баня, а детска спалня. Стаята на Чарли е оскъдно обзаведена, за разлика от тази спалня – същинска изложбена зала в универсален магазин. Абажурът във формата на самолет се отразява в огромно огледало на стената. Спретнато подредени кашони са пълни с играчки. Бюрото е отрупано с цветни моливи и купища хартия. На коркова дъска с карфици са забодени удостоверения и грамоти за отлично представяне по футбол и джудо в училище.
До леглото има нощна лампа и не издържам на изкушението да я запаля. Наблюдавам как от нея заиграват бледосини луни и звезди по тавана. Пристъпвам към прозореца и вдишвам едва доловимия аромат на прах за пране и детски шампоан. В ъгъла виждам жълт ръчен фенер, какъвто Джак имаше някога. Вземам го и усещам плътната гума и едрите бутони, предназначени за неумели, детски пръстчета.
– Ехо – обажда се Чарли.
Стряскам се и леко подскачам.
– Извинявай – пелтеча аз, чувствайки се изведнъж напълно трезвен. Ръцете ми се разтреперват. – Търсех банята.
Тя поглежда към ръцете ми и си давам сметка, че още стискам фенера.
– Имам момченце – обяснява, докато луната от нощната лампа пробягва по лицето ѝ. – Тази вечер е при сестра ми, затова излязох да пия. – Подрежда листове хартия и цветни моливи успоредно на ръба на бюрото. – Току-що обзаведох стаята – продължава тя и прибира нещо в чекмеджето на нощното шкафче. – Наложи се да продам много мои вещи, за да я платя, но е хубава, нали?
– Прекрасна е – уверявам я аз, защото отговаря на истината.
Тя се усмихва и известно време стоим така, наблюдавайки как планетите и звездите танцуват из помещението.
Усещам, че Чарли иска да ме попита нещо; дали имам деца, дали харесвам деца, но не желая да ѝ отговоря, затова я целувам и още долавям вкуса на водка и цигари. Май ѝ е неловко да ме целува тук, в стаята на сина си, защото се отдръпва, взема фенера от ръката ми и го поставя внимателно обратно на полицата. Изгася нощната лампа и ме извежда.
Отново се озоваваме върху единичния матрак. Тя ме целува леко по врата, както човек би целунал дете за лека нощ, после се обръща и заспива, без да промълви думичка. Бедрото ѝ е оголено, а в стаята е студено, затова се пресягам и мятам завивката отгоре ѝ. Това ми напомня за Джак. Завит отвсякъде, за да ми е уютно и удобно. Изпивам остатъка от шишенцето и лежа буден в бледата тъмнина, заслушан в дишането ѝ.
Коментари
Публикуване на коментар