Автор: Кас Морган
Жанр: Роман
ISBN: 978-619-157-236-6
Издателство: Ибис
Корица: Мека
Стр. 284
Очаква се на пазара - 29,05,2018 г.
Романът, по който е заснет хитовият сериал
Никой не е стъпвал на Земята от векове – досега.
След края на опустошителна ядрена война човешкият род живее на космически кораби далеч над радиоактивната повърхност на Земята.
Сега сто непълнолетни нарушители – без
които обществото спокойно може да съществува – са изпратени на опасна
мисия: да колонизират повторно планетата. За тях това може да се окаже
втори шанс за живот… или самоубийствена мисия.
Стоте се озовават в дива земя, а ги
преследват и тайните от миналото им. Сега трябва да се борят, за да
оцелеят и да изградят ново общество на една потънала в разруха планета.
Никой от тях не е роден за герой, но всички те може да се окажат
последната надежда на човечеството...
Глава 1
Кларк
Вратата плавно се отвори и Кларк разбра, че е дошло време да умре.
Очите ѝ се приковаха в ботушите на пазача и тя се стегна, за да посрещне прилива на страх, вълната на отчаяна паника. Но когато се надигна на лакът и отлепи блузата си от подгизналото от пот легло, изпита единствено облекчение.
Бяха я прехвърлили в единична килия, след като нападна един от пазачите, но за Кларк не съществуваше такова нещо като единична килия. Чуваше гласове навсякъде. Зовяха я от ъглите на тъмницата ѝ. Запълваха тишината между ударите на сърцето ѝ. Крещяха от най-мрачните кътчета на съзнанието ѝ. Не че копнееше за смърт, но ако това бе единственият начин да ги накара да млъкнат, беше готова да умре.
Бяха я затворили за измяна, но истината бе много по-лоша, отколкото някой можеше да си представи. Дори ако станеше чудо и на новия процес я оправдаеха, пак нямаше да има отмяна на присъдата, не и истинска. Спомените ѝ я потискаха по-жестоко от стените на която и да било килия.
Пазачът прочисти гърло и пристъпи от крак на крак.
– Затворник номер триста и деветнайсет, моля, станете.
Беше по-млад, отколкото очакваше, униформата висеше на дългурестото му тяло и издаваше, че е новак. Няколко месеца военни порции не можеха да заличат следите от недохранването, което измъчваше най-далечните кораби на Колонията – „Уолдън“ и „Аркадия“.
Кларк пое дълбоко въздух и се изправи.
– Протегнете ръце – каза той и извади от джоба на синята си униформа чифт метални белезници. Кларк потръпна, когато кожата му се отърка в нейната. Откакто я доведоха в новата килия, не беше виждала, камо ли докосвала друг човек.
– Стягат ли ви? – попита той и в грубия му глас се появи лека нотка на съчувствие, от която я прониза болка в гърдите. Толкова време беше минало, откакто някой друг освен Талия – бившата ѝ съкилийничка и единствената ѝ приятелка в целия свят – бе проявявал състрадание към нея.
Поклати глава.
– Просто седнете на леглото. Лекарят ще пристигне всеки момент.
– Тук ли го правят? – попита дрезгаво Кларк. Думите ожулиха гърлото ѝ.
Щом щеше да дойде лекар, значи нямаше да ѝ устроят нов процес. Не трябваше да се изненадва. Според законите на Колонията екзекутираха пълнолетните веднага след като ги признаеха за виновни, а малолетните ги затваряха, докато навършат осемнайсет, и тогава им даваха един последен шанс да се защитят. Но напоследък бяха започнали да екзекутират хора часове преди новия им процес, и то за престъпления, за които преди няколко години щяха да ги помилват.
Все пак не можеше да повярва, че наистина ще го направят в килията ѝ. Очакваше с някакво извратено удоволствие отиването до болницата, където бе прекарала толкова много време като стажантка по медицина. Това беше последната ѝ възможност да усети нещо познато – дори и само миризмата на дезинфектант и бръмченето на вентилационната система, – преди завинаги да загуби способността да чувства.
Без да я поглежда в очите, пазачът проговори:
– Казах ви да седнете.
Кларк направи няколко къси стъпки и седна сковано на ръба на тясното си легло. Знаеше, че самотата изкривява възприятието за време, но ѝ беше трудно да повярва, че е прекарала тук – сама – почти шест месеца. Годината, през която беше заедно с Талия и третата им съкилийничка, Лиз – момиче със сурово лице, което се усмихна за първи път едва когато отведоха Кларк, – ѝ се бе сторила цяла вечност. Но нямаше друго обяснение. Днес трябваше да е осемнайсетият ѝ рожден ден и единственият подарък, който я очакваше, беше спринцовка, предназначена да парализира мускулите ѝ, докато накрая сърцето ѝ спре да бие. След това щяха да пуснат безжизненото ѝ тяло в Космоса. Такъв беше обичаят на Колонията. Щяха да оставят трупа ѝ да се рее завинаги в галактиката.
На прага се появи силует и в килията влезе висок, строен мъж. Макар че дългата му до раменете сива коса отчасти закриваше значката на яката на лабораторната му престилка, Кларк не се нуждаеше от знаци, за да разбере, че пред нея стои главният медицински консултант на Съвета. Навремето прекара почти цялата година преди Затварянето си, следвайки доктор Лахири по петите. Не можеше да преброи колко часа бе стояла до него по време на операции. Другите стажанти ѝ завиждаха, че е зачислена към доктор Лахири, и започнаха да се оплакват от непотизъм, когато разбраха, че е един от най-близките приятели на баща ѝ – или поне беше, докато не екзекутираха родителите ѝ.
– Здравей, Кларк – каза любезно той, сякаш не се намираха в затворническа килия, а в трапезарията на болницата. – Как си?
– Предполагам, че по-добре, отколкото ще бъда след няколко минути.
Някога черният ѝ хумор го караше да се усмихва, но този път доктор Лахири потръпна и се обърна към пазача:
– Може ли да свалите белезниците и да ни оставите за малко насаме, ако обичате?
Младежът се размърда неловко.
– Не трябва да я оставям без надзор.
– Можете да изчакате пред вратата – отвърна доктор Лахири с подчертано търпение. – Говорим за невъоръжено момиче на седемнайсет години. Мисля, че ще успея да задържа положението под контрол.
Пазачът свали белезниците, като избягваше да поглежда Кларк в очите. Кимна отсечено на доктор Лахири и излезе навън.
– Имате предвид, че съм невъоръжено момиче на осемнайсет години – поправи доктора Кларк и се насили да изпише на устните си нещо, което се надяваше да е усмивка. – Или сте се превърнали в един от онези луди учени, които никога не знаят коя година е?
Баща ѝ беше такъв. Често забравяше да програмира двайсет и четири часовото осветление в апартамента им и отиваше на работа в четири сутринта, прекалено погълнат от проучванията си, за да забележи, че коридорите на кораба са пусти.
– Още си на седемнайсет, Кларк – увери я доктор Лахири с бавния, спокоен глас, с който обикновено се обръщаше към пациенти, излизащи от упойка. – В единична килия си от три месеца.
– Тогава какво правите тук? – попита тя, без да може да потисне паниката, която се надигна в гласа ѝ. – Според закона трябва да изчакате да навърша осемнайсет.
– Имаше промяна в плана. Това е всичко, което съм упълномощен да ти кажа.
– Значи сте упълномощен да ме екзекутирате, но не и да говорите с мен?
Спомни си как наблюдаваше доктор Лахири по време на процеса на родителите си. Тогава възприе мрачното му изражение като признак, че не одобрява процедурата, но сега не беше сигурна. Той не беше надигнал глас в тяхна защита. Никой не ги защити. Доктор Лахири просто седеше мълчаливо в залата, в която Съветът обяви родителите ѝ – двама от най-блестящите учени на Феникса, за виновни в нарушение на Доктрината Гея – правилата, създадени след Катаклизма, за да подсигурят оцеляването на човешката раса.
– А родителите ми? И тях ли сте убили?
Доктор Лахири затвори очи, сякаш думите на Кларк се бяха превърнали от звуци в нещо видимо. Нещо гротескно.
– Не съм дошъл да те убия – отговори тихо той, отвори очи и посочи към табуретката до долната част на леглото на Кларк. – Може ли?
Когато момичето не отговори, доктор Лахири пристъпи напред и седна. Сега се намираше с лице към нея.
– Може ли да видя ръката ти?
Кларк почувства как гърдите ѝ се стягат и се насили да си поеме въздух. Лъжеше я. Това беше жестоко и извратено, но поне всичко щеше да свърши след по-малко от минута.
Протегна ръка към него. Доктор Лахири бръкна в джоба на престилката си и извади парче плат, което миришеше на антисептичен препарат. Кларк потръпна, когато той го прокара от вътрешната страна на ръката ѝ.
– Не се тревожи, няма да боли.
Тя затвори очи.
Спомни си измъчения поглед, който ѝ отправи Уелс, докато пазачите я извеждаха от стаите на Съвета. Гневът, който заплашваше да я погълне по време на процеса, отдавна бе угаснал, но при самата мисъл за Уелс през тялото ѝ премина нова вълна от горещина, като умираща звезда, която изпуска за последен път облак от светлина, преди да се стопи в нищото.
Родителите ѝ бяха мъртви и за всичко беше виновен той.
Доктор Лахири я стисна за ръката и пръстите му потърсиха вена.
„Мамо, татко, скоро пак ще се срещнем.“
Той я стисна по-силно. Това беше краят.
Кларк почувства убождане от вътрешната страна на китката си и си пое дълбоко въздух.
– Ето. Готова си.
Очите ѝ рязко се отвориха. Тя погледна надолу и видя, че ръката ѝ е пъхната в желязна гривна. Прокара пръст по нея и потръпна, щом усети убождане, което напомняше на десетина мънички иглички, забити в кожата ѝ.
– Какво е това? – попита тя паникьосана и се отскубна от доктора.
– Просто се отпусни – отвърна той с влудяващо спокойствие. – Това е жизнен транспондер. Ще следи дишането и състава на кръвта ти и ще събира всякаква полезна информация.
– Полезна за кого? – попита Кларк, макар че вече усещаше какъв ще е отговорът му – подсказваше ѝ го нарастващата топка страх в стомаха ѝ.
– В последно време ставаме свидетели на вълнуващо развитие. – Гласът на доктор Лахири звучеше като безжизнена имитация на бащата на Уелс, канцлера Джаха, по време на речите му в Деня на възпоменанието. – Трябва много да се гордееш. Всичко е заради родителите ти.
– Родителите ми бяха екзекутирани за измяна.
Доктор Лахири я погледна неодобрително. Преди година изражението му щеше да я накара да се свие от срам, но сега не отклони очи.
– Недей да разваляш всичко, Кларк. Вече имаш възможност да постъпиш правилно, да изкупиш ужасяващото престъпление на родителите си.
Юмрукът на Кларк се стовари върху лицето на доктора и костите му приглушено изпукаха. Последва тупване, когато главата му се блъсна в стената. Само след секунди пазачът се върна и изви ръцете на Кларк зад гърба ѝ.
– Добре ли сте, сър? – попита той.
Доктор Лахири седна бавно и започна да разтрива челюстта си. Оглеждаше Кларк със смесица от гняв и развеселеност.
– Сега поне знаем, че няма да се оставиш на другите нарушители, когато пристигнете.
– Къде да пристигнем? – изсумтя Кларк, докато се мъчеше да се изтръгне от хватката на пазача.
– Днес разчистваме центъра за задържани. Сто престъпници извадиха късмет и имат шанса да променят историята. – Ъгълчетата на устата му се извиха в самодоволна усмивка. – Потегляте към Земята.
Кларк
Вратата плавно се отвори и Кларк разбра, че е дошло време да умре.
Очите ѝ се приковаха в ботушите на пазача и тя се стегна, за да посрещне прилива на страх, вълната на отчаяна паника. Но когато се надигна на лакът и отлепи блузата си от подгизналото от пот легло, изпита единствено облекчение.
Бяха я прехвърлили в единична килия, след като нападна един от пазачите, но за Кларк не съществуваше такова нещо като единична килия. Чуваше гласове навсякъде. Зовяха я от ъглите на тъмницата ѝ. Запълваха тишината между ударите на сърцето ѝ. Крещяха от най-мрачните кътчета на съзнанието ѝ. Не че копнееше за смърт, но ако това бе единственият начин да ги накара да млъкнат, беше готова да умре.
Бяха я затворили за измяна, но истината бе много по-лоша, отколкото някой можеше да си представи. Дори ако станеше чудо и на новия процес я оправдаеха, пак нямаше да има отмяна на присъдата, не и истинска. Спомените ѝ я потискаха по-жестоко от стените на която и да било килия.
Пазачът прочисти гърло и пристъпи от крак на крак.
– Затворник номер триста и деветнайсет, моля, станете.
Беше по-млад, отколкото очакваше, униформата висеше на дългурестото му тяло и издаваше, че е новак. Няколко месеца военни порции не можеха да заличат следите от недохранването, което измъчваше най-далечните кораби на Колонията – „Уолдън“ и „Аркадия“.
Кларк пое дълбоко въздух и се изправи.
– Протегнете ръце – каза той и извади от джоба на синята си униформа чифт метални белезници. Кларк потръпна, когато кожата му се отърка в нейната. Откакто я доведоха в новата килия, не беше виждала, камо ли докосвала друг човек.
– Стягат ли ви? – попита той и в грубия му глас се появи лека нотка на съчувствие, от която я прониза болка в гърдите. Толкова време беше минало, откакто някой друг освен Талия – бившата ѝ съкилийничка и единствената ѝ приятелка в целия свят – бе проявявал състрадание към нея.
Поклати глава.
– Просто седнете на леглото. Лекарят ще пристигне всеки момент.
– Тук ли го правят? – попита дрезгаво Кларк. Думите ожулиха гърлото ѝ.
Щом щеше да дойде лекар, значи нямаше да ѝ устроят нов процес. Не трябваше да се изненадва. Според законите на Колонията екзекутираха пълнолетните веднага след като ги признаеха за виновни, а малолетните ги затваряха, докато навършат осемнайсет, и тогава им даваха един последен шанс да се защитят. Но напоследък бяха започнали да екзекутират хора часове преди новия им процес, и то за престъпления, за които преди няколко години щяха да ги помилват.
Все пак не можеше да повярва, че наистина ще го направят в килията ѝ. Очакваше с някакво извратено удоволствие отиването до болницата, където бе прекарала толкова много време като стажантка по медицина. Това беше последната ѝ възможност да усети нещо познато – дори и само миризмата на дезинфектант и бръмченето на вентилационната система, – преди завинаги да загуби способността да чувства.
Без да я поглежда в очите, пазачът проговори:
– Казах ви да седнете.
Кларк направи няколко къси стъпки и седна сковано на ръба на тясното си легло. Знаеше, че самотата изкривява възприятието за време, но ѝ беше трудно да повярва, че е прекарала тук – сама – почти шест месеца. Годината, през която беше заедно с Талия и третата им съкилийничка, Лиз – момиче със сурово лице, което се усмихна за първи път едва когато отведоха Кларк, – ѝ се бе сторила цяла вечност. Но нямаше друго обяснение. Днес трябваше да е осемнайсетият ѝ рожден ден и единственият подарък, който я очакваше, беше спринцовка, предназначена да парализира мускулите ѝ, докато накрая сърцето ѝ спре да бие. След това щяха да пуснат безжизненото ѝ тяло в Космоса. Такъв беше обичаят на Колонията. Щяха да оставят трупа ѝ да се рее завинаги в галактиката.
На прага се появи силует и в килията влезе висок, строен мъж. Макар че дългата му до раменете сива коса отчасти закриваше значката на яката на лабораторната му престилка, Кларк не се нуждаеше от знаци, за да разбере, че пред нея стои главният медицински консултант на Съвета. Навремето прекара почти цялата година преди Затварянето си, следвайки доктор Лахири по петите. Не можеше да преброи колко часа бе стояла до него по време на операции. Другите стажанти ѝ завиждаха, че е зачислена към доктор Лахири, и започнаха да се оплакват от непотизъм, когато разбраха, че е един от най-близките приятели на баща ѝ – или поне беше, докато не екзекутираха родителите ѝ.
– Здравей, Кларк – каза любезно той, сякаш не се намираха в затворническа килия, а в трапезарията на болницата. – Как си?
– Предполагам, че по-добре, отколкото ще бъда след няколко минути.
Някога черният ѝ хумор го караше да се усмихва, но този път доктор Лахири потръпна и се обърна към пазача:
– Може ли да свалите белезниците и да ни оставите за малко насаме, ако обичате?
Младежът се размърда неловко.
– Не трябва да я оставям без надзор.
– Можете да изчакате пред вратата – отвърна доктор Лахири с подчертано търпение. – Говорим за невъоръжено момиче на седемнайсет години. Мисля, че ще успея да задържа положението под контрол.
Пазачът свали белезниците, като избягваше да поглежда Кларк в очите. Кимна отсечено на доктор Лахири и излезе навън.
– Имате предвид, че съм невъоръжено момиче на осемнайсет години – поправи доктора Кларк и се насили да изпише на устните си нещо, което се надяваше да е усмивка. – Или сте се превърнали в един от онези луди учени, които никога не знаят коя година е?
Баща ѝ беше такъв. Често забравяше да програмира двайсет и четири часовото осветление в апартамента им и отиваше на работа в четири сутринта, прекалено погълнат от проучванията си, за да забележи, че коридорите на кораба са пусти.
– Още си на седемнайсет, Кларк – увери я доктор Лахири с бавния, спокоен глас, с който обикновено се обръщаше към пациенти, излизащи от упойка. – В единична килия си от три месеца.
– Тогава какво правите тук? – попита тя, без да може да потисне паниката, която се надигна в гласа ѝ. – Според закона трябва да изчакате да навърша осемнайсет.
– Имаше промяна в плана. Това е всичко, което съм упълномощен да ти кажа.
– Значи сте упълномощен да ме екзекутирате, но не и да говорите с мен?
Спомни си как наблюдаваше доктор Лахири по време на процеса на родителите си. Тогава възприе мрачното му изражение като признак, че не одобрява процедурата, но сега не беше сигурна. Той не беше надигнал глас в тяхна защита. Никой не ги защити. Доктор Лахири просто седеше мълчаливо в залата, в която Съветът обяви родителите ѝ – двама от най-блестящите учени на Феникса, за виновни в нарушение на Доктрината Гея – правилата, създадени след Катаклизма, за да подсигурят оцеляването на човешката раса.
– А родителите ми? И тях ли сте убили?
Доктор Лахири затвори очи, сякаш думите на Кларк се бяха превърнали от звуци в нещо видимо. Нещо гротескно.
– Не съм дошъл да те убия – отговори тихо той, отвори очи и посочи към табуретката до долната част на леглото на Кларк. – Може ли?
Когато момичето не отговори, доктор Лахири пристъпи напред и седна. Сега се намираше с лице към нея.
– Може ли да видя ръката ти?
Кларк почувства как гърдите ѝ се стягат и се насили да си поеме въздух. Лъжеше я. Това беше жестоко и извратено, но поне всичко щеше да свърши след по-малко от минута.
Протегна ръка към него. Доктор Лахири бръкна в джоба на престилката си и извади парче плат, което миришеше на антисептичен препарат. Кларк потръпна, когато той го прокара от вътрешната страна на ръката ѝ.
– Не се тревожи, няма да боли.
Тя затвори очи.
Спомни си измъчения поглед, който ѝ отправи Уелс, докато пазачите я извеждаха от стаите на Съвета. Гневът, който заплашваше да я погълне по време на процеса, отдавна бе угаснал, но при самата мисъл за Уелс през тялото ѝ премина нова вълна от горещина, като умираща звезда, която изпуска за последен път облак от светлина, преди да се стопи в нищото.
Родителите ѝ бяха мъртви и за всичко беше виновен той.
Доктор Лахири я стисна за ръката и пръстите му потърсиха вена.
„Мамо, татко, скоро пак ще се срещнем.“
Той я стисна по-силно. Това беше краят.
Кларк почувства убождане от вътрешната страна на китката си и си пое дълбоко въздух.
– Ето. Готова си.
Очите ѝ рязко се отвориха. Тя погледна надолу и видя, че ръката ѝ е пъхната в желязна гривна. Прокара пръст по нея и потръпна, щом усети убождане, което напомняше на десетина мънички иглички, забити в кожата ѝ.
– Какво е това? – попита тя паникьосана и се отскубна от доктора.
– Просто се отпусни – отвърна той с влудяващо спокойствие. – Това е жизнен транспондер. Ще следи дишането и състава на кръвта ти и ще събира всякаква полезна информация.
– Полезна за кого? – попита Кларк, макар че вече усещаше какъв ще е отговорът му – подсказваше ѝ го нарастващата топка страх в стомаха ѝ.
– В последно време ставаме свидетели на вълнуващо развитие. – Гласът на доктор Лахири звучеше като безжизнена имитация на бащата на Уелс, канцлера Джаха, по време на речите му в Деня на възпоменанието. – Трябва много да се гордееш. Всичко е заради родителите ти.
– Родителите ми бяха екзекутирани за измяна.
Доктор Лахири я погледна неодобрително. Преди година изражението му щеше да я накара да се свие от срам, но сега не отклони очи.
– Недей да разваляш всичко, Кларк. Вече имаш възможност да постъпиш правилно, да изкупиш ужасяващото престъпление на родителите си.
Юмрукът на Кларк се стовари върху лицето на доктора и костите му приглушено изпукаха. Последва тупване, когато главата му се блъсна в стената. Само след секунди пазачът се върна и изви ръцете на Кларк зад гърба ѝ.
– Добре ли сте, сър? – попита той.
Доктор Лахири седна бавно и започна да разтрива челюстта си. Оглеждаше Кларк със смесица от гняв и развеселеност.
– Сега поне знаем, че няма да се оставиш на другите нарушители, когато пристигнете.
– Къде да пристигнем? – изсумтя Кларк, докато се мъчеше да се изтръгне от хватката на пазача.
– Днес разчистваме центъра за задържани. Сто престъпници извадиха късмет и имат шанса да променят историята. – Ъгълчетата на устата му се извиха в самодоволна усмивка. – Потегляте към Земята.
Коментари
Публикуване на коментар