Храмът на инките

Автор: Матю Райли
Жанр: Трилър
ISBN: 9789545851834
Издателство:  Бард
Корица: Мека
Стр. 432

Очаква се на пазара - 03,09,2018 г.

Не нарушавайте златните правила!

Един камък, в края на 20. век, може да се използва за създаването на съвършено ново оръжие. Дълбоко в перуанските джунгли започва надпреварата на века. Надпревара за откриването на легендарен идол на инките – идол, направен от странен камък. Американците искат този идол на всяка цена. Искат го и други… Единствените следи за идола се крият в ръкопис отпреди четиристотин години.
Професор Уилям Рейс – млад лингвист, е принуден въпреки нежеланието си да преведе ръкописа и да насочи военните към идола.
И така започва операцията. Операция, която ще отведе Рейс и неговите спътници при тайнствен храм в подножието на Андите. Храм, в който дебне опасност. Но едва когато го отварят, те откриват, че са нарушили едно златно правило...
Някои врати трябва да останат затворени!



ПРОЛОГ

Абатството „Сан Себастиан“,
високо във френските Пиренеи
Петък, 1 януари 1999 г., 03:23
Младият монах неудържимо хлипаше, докато студеното дуло на пистолета болезнено притискаше слепоочието му.
Раменете му се тресяха. По бузите му се стичаха сълзи.
– За бога, Филип – рече той. – Ако знаеш къде е, кажи им!
Брат Филип дьо Вилие беше коленичил на пода в трапезарията с ръце на тила. Вляво от него беше брат Морис Дюпон, треперещият млад монах, а вдясно – останалите шестнайсет йезуитски монаси, които живееха в абатството „Сан Себастиан“ – всички в същата поза.
Пред Дьо Вилие и малко вляво стоеше мъж в черна бойна униформа и въоръжен с автоматичен пистолет „Глок“ 18 и с „Хеклър & Кох“ G-11, най-съвършеният автомат, произвеждан до този момент. Пистолетът бе опрян в главата на Морис Дюпон.
В просторната трапезария имаше още десетина мъже, облечени и въоръжени по същия начин. Всички носеха черни маски и очакваха отговора на Филип дьо Вилие.
– Не знам къде е – процеди през зъби монахът.
– Филип... – изхълца Морис Дюпон.
Опреният в слепоочието му пистолет изгърмя без предупреждение и изстрелът отекна в тишината на полупустото абатство. Главата на Дюпон се пръсна като диня и по лицето на Дьо Вилие се стекоха капки кръв.
Никой извън манастира нямаше да чуе изстрела.
Абатството „Сан Себастиан“ се издигаше на близо хиляда и осемстотин метра над морското равнище, скрито сред заснежените върхове на френските Пиренеи. То беше „колкото може по-близо до Господ“, както казваха по-възрастните монаси. Най-близкият му съсед, прочутата обсерватория „Пик дю Миди“, се намираше на разстояние от почти двайсет километра.
Мъжът с пистолета се приближи до монаха от дясната страна на Дьо Вилие и опря дулото на глока в главата му.
– Къде е ръкописът? – повторно попита той. Говореше с характерен баварски акцент.
– Не знам, казвам ви – отвърна Дьо Вилие.
Бум!
Вторият монах политна назад и се строполи на пода. Около неравната дупка в главата му се образува червена локва. В продължение на няколко секунди тялото неволно трепереше и се мяташе като изскочила от аквариума риба.
Дьо Вилие затвори очи и започна да се моли.
– Къде е ръкописът? – каза немецът.
– Не зна...
Бум!
Падна още един монах.
– Къде е?
– Не знам!
Бум!
Внезапно глокът се завъртя и се насочи право към лицето на Дьо Вилие.
– Питам те за последен път, брат Дьо Вилие. Къде е Ръкописът на Сантяго?
Монахът не вдигна клепачи.
– Отче наш, който Си на небето, да се свети...
Немецът понечи да натисне спусъка.
– Чакайте! – обади се някой от другия край на редицата.
Убиецът се обърна и видя, че един възрастен йезуит се изправя.
– Моля ви! Моля ви! Стига вече, стига. Ако ми обещаете, че няма да убиете никого повече, ще ви кажа къде е ръкописът.
– Къде е? – попита немецът.
– Насам – отвърна старият монах и закрачи към библиотеката. Убиецът го последва в съседното помещение.
Скоро двамата се върнаха. В лявата си ръка облеченият в черно мъж носеше голяма книга с кожена подвързия.
Макар че не виждаше лицето му, Дьо Вилие се досещаше, че немецът широко се усмихва под черната маска.
– А сега си вървете. Оставете ни в мир – каза старият монах. – Оставете ни да погребем мъртвите.
Убиецът като че ли се замисли за миг. После се обърна и кимна на хората си.
В отговор въоръжените вдигнаха едновременно автоматите си и откриха огън по редицата коленичили йезуити.
Монасите бяха разкъсани на парчета. Избухваха глави, части от човешки тела летяха във въздуха.
След секунди всички йезуити бяха мъртви освен един: старият монах, който бе дал ръкописа на немците. Той стоеше съвсем сам сред кръвта на другарите си и се взираше в своите мъчители.
Водачът им пристъпи напред и насочи глока си към главата му.
– Кои сте вие? – предизвикателно попита йезуитът.
– Ние сме Schutz Staffeln Totenkopfverbӓnde – отвърна убиецът.
Очите на монаха се разшириха.
– Мили боже... – ахна той.
Немецът се усмихна.
– Даже Той не може да те спаси.
Бум!
Глокът изгърмя за последен път. Убийците напуснаха абатството и изчезнаха в нощта.
Изтече цяла минута, после още една.
Манастирът тънеше в тишина.
Окървавените трупове на осемнайсетте йезуитски братя лежаха проснати на пода.
Убийците изобщо не го бяха забелязали.
То беше високо над тях, скрито в тавана на огромната трапезария – нещо като таванско помещение, отделено от самата трапезария с тънка, облицована с дърво стена. Частите на ламперията бяха толкова стари и разкривени, че цепнатините помежду им се бяха разширили.
Ако се бяха вгледали внимателно, убийците щяха да го видят – надничащо през една от тези цепнатини и премигващо от страх.
Разширено от ужас човешко око.

Северен Феърфакс Драйв 3701,
Арлингтън, Вирджиния
Офиси на Управлението за съвременни военни
проучвания към МО на САЩ
Понеделник, 4 януари 1999 г., 05:50
Крадците действаха бързо – знаеха точно къде отиват.
Бяха избрали съвършения момент за нападението си. Шест без десет. Десет минути преди края на дежурството на нощните пазачи. Десет минути преди началото на дежурството на дневните пазачи. Нощните пазачи бяха уморени, постоянно си поглеждаха часовниците и нямаха търпение да се приберат вкъщи. Сега бяха най-уязвими.
Сградата на Северен Феърфакс Драйв 3701 беше осеметажна, с червени тухли, и се намираше точно срещу метростанция „Вирджиния Скуеър“ в Арлингтън, Вирджиния. Там се помещаваха офисите на Управлението за съвременни военни проучвания (УСВП) към МО на САЩ: върхът в модерното развитие на Министерството на отбраната на Съединените щати.
Крадците тичаха по облените в бяла светлина коридори, здраво стиснали автоматите си МР-5SD със заглушители като тюлените от морската пехота – плътно притиснали към раменете си сгъваемите приклади, впили поглед право през мерника в търсене на мишени.
Та-та-та-та!
Безшумна градушка от куршуми разкъса поредния пазач от военноморския флот, седемнайсетия. Крадците прескочиха трупа му без да забавят ход и се насочиха към бронираната зала. Един от тях прекара картата през електронната ключалка, докато друг отвори огромната хидравлична врата.
Намираха се на третия етаж, след като бяха минали през седем строго охранявани пропуска – пропуски, изискващи четири различни електронни карти и шест различни буквено-цифрови кода. Бяха проникнали в сградата през подземния служебен вход с микробус, чието пристигане се очакваше. Пазачите на портала загинаха първи. Скоро ги последваха шофьорите на микробуса.
И до третия етаж крадците не бяха спрели нито за миг.
Те влязоха в залата – огромна лаборатория с порцеланови стени, дебели петнайсет сантиметра. Извън тази порцеланова обвивка имаше още една – външна стена с оловна изолация, дебела поне трийсет сантиметра. Служителите на УСВП наричаха тази лаборатория Гробницата, при това основателно. През стените ѝ не можеха да преминават радиовълни. Тя бе недосегаема за подслушващи устройства. Това беше най-добре охраняваното помещение в сградата.
Беше най-добре охраняваното помещение в сградата.
Когато влязоха в лабораторията, крадците светкавично се разгърнаха.
Тишина.
Като в утроба.
И после внезапно се заковаха на място.
Пред тях, в средата на залата, бе целта им.
Не бе много голяма, въпреки онова, което можеше да направи.
Висока около метър и осемдесет, тя приличаше на гигантски пясъчен часовник: два конуса, разделени от малък титаниев контейнер, в който се съдържаше същността на оръжието.
Сноп разноцветни жици излизаха от титаниевия контейнер в центъра на устройството и повечето водеха до лаптоп, грубо монтиран на предната му част.
В момента малкият титаниев контейнер беше празен.
В момента.
Крадците не губиха нито минута. Те свалиха цялото устройство от генератора му и бързо го поставиха върху специално приготвена носилка.
После излязоха от залата. По коридора. Наляво, след това надясно. През ярко осветения лабиринт, прескачайки труповете, които бяха оставили на идване. Само след минута и половина отново бяха в подземния гараж и натовариха плячката си в микробуса. Последният от тях тъкмо бе скочил вътре, когато гумите се завъртяха по бетона и машината изчезна в нощта.
Командирът на групата си погледна часовника.
05:59.
Цялата операция беше отнела девет минути.
Нито повече, нито по-малко.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Понеделник, 4 януари, 09:10
Уилям Рейс закъсняваше за работа. Пак.
Беше се успал, после имаше закъснение на метрото. Сега бе девет и десет и той беше закъснял за сутрешната си лекция. Кабинетът му се намираше на третия етаж на сградата „Делауеър“ в Нюйоркския университет. Старият асансьор от ковано желязо пълзеше като охлюв. Щеше да стигне по-бързо по стълбището.
На трийсет и една години Рейс бе един от най-младите преподаватели във Факултета по древни езици. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет, и притежаваше изключително непретенциозна красота. Имаше русо-кестенява коса и стройно тяло, очила с телени рамки, сини очи и необичаен белег на лицето – триъгълна кафява бенка точно под лявото око.
Докато тичаше нагоре по стълбището, през ума му минаваха хиляди мисли – сутрешната му лекция за произведенията на римския историк Ливий, глобата за неправилно паркиране от предишния месец, която трябваше да плати, и статията в днешния „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че тъй като осемдесет и пет процента от хората измисляли номерата на кредитните си карти на базата на важни дати като рождени дни и прочее, крадците, откраднали портфейлите им – наред с шофьорските им книжки, в които се посочваше датата на раждане, – по-лесно прониквали в банковите им сметки. По дяволите, помисли си Рейс, трябваше да смени номера на картата си.
Той стигна до третия етаж и забързано закрачи по коридора.
И после спря.
Пътя му препречваха двама души.
Войници.
Носеха пълни бойни униформи – каски, бронирани жилетки, пушки М-16 и т.н. Единият стоеше по средата на коридора, другият – малко по-нататък. От двете страни на кабинета му. Изглеждаха ужасно не намясто – войници в университет.
Когато го видяха да се приближава, двамата рязко се насочиха към него. Кой знае защо, Рейс неочаквано се почувства някак недостоен, недисциплиниран – може би заради спортното си сако, джинси и вратовръзка. В изтъркания си сак носеше екип за обедния бейзболен мач.
Когато се приближи до първия войник, той видя памучната зелена барета на главата му и нашивката с форма на полумесец на рамото, на която пишеше: СПЕЦЧАСТИ.
– Хм, здрасти. Аз съм Уилям Рейс. Аз...
– Всичко е наред, професор Рейс. Заповядайте. Очакват ви.
Рейс продължи нататък по коридора и стигна до втория войник. Той бе по-висок и по-едър от първия. Всъщност беше огромен, цяла планина – поне метър и деветдесет, – с меко красиво лице, тъмна коса и тесни кафяви очи, които не пропускаха нито едно движение. На джоба му пишеше ВАН ЛЮЪН. Трите нашивки на рамото показваха, че е сержант.
Уилям погледна пушката му. От горната страна на цевта бе монтиран модерен лазерен мерник РАС-4С, а отдолу – гранатохвъргачка М-203. Сериозна работа.
Войникът отстъпи настрани и му позволи да влезе в собствения си кабинет.
Доктор Джон Бърнстийн седеше на кожения стол зад бюрото на Рейс и очевидно се чувстваше много неловко. Бърнстийн беше белокос петдесет и девет годишен мъж. Декан на Факултета за древни езици и шеф на Рейс.
В стаята имаше още трима души.
Двама военни и един цивилен.
Военните бяха облечени и въоръжени като охраната отвън – бойна униформа, каски, пушки М-16 с лазерни мерници – и изглеждаха в блестяща форма. Единият бе малко по-възрастен от другия. Той държеше каската си точно по устав, здраво притисната между лакътя и ребрата му. Имаше късо подстригана черна коса, която едва достигаше челото му. Светлокестенявите кичури на Рейс постоянно падаха в очите му.
Третият непознат в стаята, цивилният, седеше в стола за гости пред Бърнстийн. Той беше едър мъж с широки гърди, само по риза. Имаше чип нос и сурово лице с изострени от възрастта и отговорността черти. И позата му излъчваше спокойната увереност на човек, свикнал да му се подчиняват.
Рейс имаше чувството, че всички чакат в кабинета му от доста време.
Чакаха него.
– Добро утро, Уил – каза Джон Бърнстийн, излезе иззад бюрото и стисна ръката му. – Влизай. Чакай да те представя. Професор Уилям Рейс, полковник Франк Наш.
Едрият цивилен протегна десница. Здраво ръкостискане.
– От запаса. Приятно ми е да се запознаем – рече той и измери с поглед Рейс. После посочи двамата военни. – Това са капитан Скот и ефрейтор Кокрън от спецчастите на въоръжените сили на Съединените щати.
– Зелени барети – почтително прошепна Бърнстийн в ухото на Рейс.
После деканът се прокашля.
– Полковник... хм, искам да кажа, доктор Наш е от Службата по тактическа техника в Управлението за съвременни военни проучвания. Той се нуждае от нашата помощ.
Франк Наш подаде на Рейс служебната си карта. Уилям видя снимката му под червената емблема на УСВП с цял куп цифри и кодове отдолу. В единия край на картата минаваше магнитна лента. Под снимката се четяха думите: ФРАНСИС К. НАШ, ОЗ. ПОЛК. Доста внушителна карта. Тя сякаш надаваше оглушителен вик: важна личност.
Аха, каза си Рейс.
Беше чувал за УСВП. Това бе основният институт за проучване и разработки на Министерството на отбраната, управлението, изобретило Арпанет, военния предшественик на Интернет. УСВП също беше известно с участието си в свръхсекретния проект от 70-те години, довел до създаването на изтребителя F-117 стелт.
Честно казано, Рейс знаеше малко повече за УСВП поради простата причина, че брат му Мартин бе инженер-проектант в Управлението.
УСВП работеше съвместно с всеки от трите вида въоръжени сили на Съединените щати – сухопътните, военноморския флот и военновъздушните – по разработването на свръхмодерна военна техника: технологията стелт за военновъздушните сили, гъвкави бронирани жилетки за армията. Статутът на УСВП обаче беше такъв, че успехите му често се превръщаха в легенда. Говореше се например, че неотдавна са усъвършенствали J-7 – митичния реактивен носител, който щял да измести парашута, – ала тези слухове все още не бяха потвърдени.
А Службата по тактическа техника представляваше връх в арсенала на УСВП, перла в короната. Тя се занимаваше с разработването на сериозните неща. Стратегическо оръжие – проучвания, свързани с огромен риск, но и с изключителна възвръщаемост.
Рейс се зачуди какво би могла да иска от Факултета по древни езици на Нюйоркския университет Службата по тактическа техника на УСВП.
– Имате нужда от нашата помощ, така ли? – попита той, когато вдигна поглед от служебната карта на Наш.
– Ами, всъщност имаме нужда точно от вас.
„От моята помощ“, помисли си Рейс. Той четеше лекции по древни езици, главно класически и средновековен латински, както и малко френски, испански и немски. Не се сещаше за абсолютно нищо, с което да помогне на УСВП.
– За каква помощ става дума?
– Превод. Превод на ръкопис. Латински ръкопис отпреди четиристотин години.
– Ръкопис... – проточи Рейс. Такава молба не бе нещо необичайно. Често се обръщаха към него за преводи на средновековни ръкописи. В присъствието на въоръжени командоси обаче молбата определено ставаше необичайна.
– Професор Рейс – рече Наш, – спешно се нуждаем от превода на въпросния документ. Самият документ всъщност дори още не е в Съединените щати. Искаме от вас да го получите на летището в Нюарк и да го преведете по пътя до нашата цел.
– По пътя ли? – изненада се Рейс. – Закъде?
– Боя се, че засега не мога да ви кажа.
Уилям се канеше да възрази, когато вратата внезапно се отвори и влезе друг войник. Той носеше радиостанция на гърба си, бързо се приближи до Наш и прошепна нещо в ухото му. Рейс долови думите „... заповед за мобилизация“.
– Кога? – попита полковникът.
– Преди десет минути.
Наш си погледна часовника.
– По дяволите.
Той отново се обърна към Рейс.
– Професор Рейс, нямаме много време, така че ще ви го кажа направо. Операцията е извънредно важна и е свързана с националната сигурност на Съединените щати. Но трябва да действаме незабавно. Само че, за да сме в състояние да го направим, имаме нужда от преводач. Специалист по средновековен латински. От вас.
– Кога?
– Отвън ни чака кола.
Рейс мъчително преглътна.
– Не знам...
Усещаше, че всички в стаята са впили поглед в него. Внезапно стана нервен от перспективата за пътуване до неизвестно местоназначение в компанията на Франк Наш и група зелени барети в пълно бойно снаряжение. Чувстваше се под натиск.
– Ами Ед Девъру от Харвард? – попита Уилям. – Той е много по-добър специалист по средновековен латински от мен. Ще ви преведе документа по-бързо.
– Нямам нужда от най-добрия – отвърна Наш, – нито пък имам време да пътувам до Бостън. Брат ви спомена вашето име. Каза, че сте добър и че сте в Ню Йорк. Повече не ми трябва.
Рейс прехапа устни.
– През цялата операция ще имате лична охрана – продължи полковникът. – След трийсетина минути ще вземем ръкописа от Нюарк и веднага ще се качим на самолет. Ако всичко мине добре, ще сте превели документа, докато кацнем. Даже няма да се наложи да слизате от самолета. А ако все пак слезете, ще ви пази отделение зелени барети.
Тези думи накараха Рейс да се намръщи.
– Професор Рейс, вие няма да сте единственият учен в тази операция. С нас ще са Уолтър Чеймбърс от Станфорд, Габриела Лопес от Принстън и Лорън О’Конър от...
Лорън О’Конър, помисли си Уилям.
От години не бе чувал това име.
Рейс я помнеше от следването си. Докато той изучаваше езици, тя караше специализация по теоретична физика. Ходеха заедно, ала връзката им приключи зле. Последната му информация за нея беше, че работи в отдела по ядрена физика в лабораториите „Ливърмор“.
Уилям погледна Наш. Чудеше се какво знае полковникът за тях двамата с Лорън – и дали не е подхвърлил името ѝ нарочно.
Ако беше така, подходът му бе успял.
Освен всичко останало тя притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение. Нямаше да се включи в такава операция, без да е сигурна в успеха ѝ. Фактът, че се е съгласила да участва в авантюрата на Наш, незабавно ѝ придаваше стабилност.
– Откъсването ви от университета ще бъде щедро компенсирано, професор Рейс.
– Не става дума за...
– Брат ви също участва в операцията – изненада го Наш. – Няма да дойде с нас, но ще работи с техническия екип във Вирджиния.
Марти, помисли си Уилям. Отдавна не го беше виждал – откакто преди девет години родителите им се бяха развели. Но щом и Марти участваше, може би...
– Съжалявам, професор Рейс, но трябва да тръгваме. Веднага. Чакам отговора ви.
– Уил – обади се Джон Бърнстийн, – това може да се окаже страхотна възможност за университета...
Рейс намръщено го изгледа и го накара да млъкне. После се обърна към Наш.
– Казвате, че е въпрос на национална сигурност, така ли?
– Точно така.
– И не можете да ми разкриете целта ни.
– Не и докато не се качим на самолета. Тогава ще ви обясня всичко.
„И ще имам охрана – помисли си Уилям. – Човек обикновено се нуждае от охрана, ако някой иска да го убие.“
В стаята цареше тишина.
Рейс виждаше, че всички очакват отговора му. Наш. Бърнстийн. Трите зелени барети.
Той въздъхна. Не можеше да повярва, че ще приеме.
– Добре. Ще дойда.
Все още по сако и вратовръзка, Рейс бързо крачеше след Наш.
В Ню Йорк бе студен и влажен зимен ден и докато вървяха по лабиринта от коридори към най-западния изход на университета, Уилям виждаше през прозорците, че навън вали силен дъжд.
Двамата командоси от кабинета му бяха най-отпред, а другите двама, които пазеха пред вратата му – най-отзад. Всички се движеха бързо. Рейс се чувстваше така, като че ли го влачи могъщо течение.
– Ще мога ли да си облека нещо по-неофициално? – попита полковника той. Носеше в ръка сака си, в който имаше спортни дрехи.
– В самолета – без да спира, отвърна Наш. – Добре, сега ме слушайте внимателно. Онзи младеж зад вас е сержант Лио ван Люън. Отсега нататък той ще ви е телохранител.
Рейс се озърна назад към едрия като канара командос, когото беше видял по-рано. Ван Люън. Зелената барета отсечено му кимна, докато погледът му продължаваше да шари по коридора наоколо.
– От сега нататък сте важна личност и това ви прави обект на атаки – продължи Наш. – Той ще е навсякъде с вас. Ето, вземете това.
Полковникът му подаде слушалка с ларингофон. Рейс бе виждал такива само в репортажите за спецчастите по телевизията. Микрофонът се поставяше на гърлото и улавяше вибрациите на ларинкса.
– Сложете си го веднага щом влезем в колата – каза Наш. – Той се активира от гласа, така че трябва само да произнесете нещо и ние ще ви чуем. Ако изпаднете в беда, кажете само една дума и Ван Люън мигновено ще дойде при вас. Разбрахте ли?
– Ясно.
Стигнаха до западния изход на университета. На вратата стояха още двама командоси. Наш и Рейс излязоха навън под проливния дъжд.
И тогава Уилям видя „колата“, за която бе споменал полковникът.
На чакълената отбивка пред него чакаше цяла върволица от машини.
Четири полицейски ескортни мотоциклета – два пред автомобилите, два отзад. Шест обикновени наглед масленозелени седана. И в средата, заобиколени от моторите и седаните, два тежко бронирани джипа, боядисани в черно и с тъмни прозорци.
Наоколо стояха поне петнайсет тежко въоръжени зелени барети. Дъждът трополеше по каските им. Те сякаш изобщо не го забелязваха.
Наш бързо се приближи до втория джип и отвори вратата пред Рейс. Докато Уилям влизаше вътре, полковникът му подаде дебела кафява папка.
– Хвърлете ѝ един поглед. Когато се качим на самолета, ще ви обясня по-подробно.
Колите потеглиха по нюйоркските улици.
Беше късно утро, но въпреки това се движеха с изненадваща бързина и на всяко кръстовище хващаха зелен светофар.
Трябва да бяха включили системата за посещенията на президента в Ню Йорк, помисли си Рейс.
Но това не бе президентска процесия. Израженията на минувачите ясно го показваха.
Нямаше лимузини. Нямаше развяващи се знаменца. Само два черни бронирани джипа, заобиколени от маслиненозелени седани, които бясно се носеха в проливния дъжд.
Седнал пред телохранителя си и вече с микрофон на гърлото, Рейс гледаше през прозореца.
Малцина можеха да се похвалят, че са минавали, без да спират, през Ню Йорк точно в сутрешния час пик, помисли си той. Странно преживяване – дори свръхестествено. Чудеше се колко е важна тази операция.
Той разтвори папката, която му бе дал Наш. Първо видя списък с имена.

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ГРУПА „КУСКО“
ЦИВИЛНИ ЧЛЕНОВЕ
1. НАШ, Франсис К. – УСВП, ръководител на проекта, ядрена физика
2. КОУПЛАНД, Трой Б. – УСВП, ядрена физика
3. О’КОНЪР, Лорън М. – УСВП, теоретична физика
4. ЧЕЙМБЪРС, Уолтър Дж. – Станфорд, антропологи
5. ЛОПЕС, Габриела С. – Принстън, археология
6. РЕЙС, Уилям Х. – Ню Йорк, лингвистика
ВОЕННИ ЧЛЕНОВЕ
1. СКОТ, Дуейн Т. – Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), капитан
2. ВАН ЛЮЪН, Леонардо М. – Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), сержант
3. КОКРЪН, Джейкъб Р. – Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор
4. РАЙКАРТ, Джордж П. – Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор
5. УИЛСЪН, Чарлз Т. – Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор
6. КЕНЕДИ, Дъглас К. – Сухопътни сили на САЩ (Зелени барети), ефрейтор
Рейс обърна листа и видя копие на статия от вестник. Заглавието беше на френски: MASSCRЙS DES MOINES AU MONASTИRE DU HAUT DELA MONTAGNE.
Той го преведе. „Монаси, убити в планински манастир“.
После прочете статията. Тя беше от 3 януари 1999 г. – предишния ден – и разказваше за група йезуитски монаси, убити в манастира си високо във френските Пиренеи.
Местните власти смятаха, че ужасното престъпление е дело на ислямски фундаменталисти, протестиращи срещу намесата на Франция в Алжир. Бяха убити общо осемнайсет йезуити, всички застреляни отблизо по същия начин като в предишни случаи на ислямски тероризъм.
Рейс обърна следващата страница.
Пак статия от вестник, този път от „Лос Анджелис Таймс“, от края на миналата година: ФЕДЕРАЛНИ СЛУЖИТЕЛИ, УБИТИ В СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ.
Двама служители от Службата по рибата и дивите животни били открити убити в планината на север от Хелина, Монтана. И двамата били одрани. От ФБР подозирали, че убийството е дело на една от местните парамилитаристични групи, която като че ли изпитвала вродена омраза към всякакви федерални институции. Смятало се, че двамата служители са се натъкнали на членове на групата, които извършвали незаконен лов. Вместо да одерат убитите животни, престъпниците одрали рейнджърите.
Рейс потръпна и прелисти на следващия материал.
Това беше копие от някакво университетско списание. Статията бе на немски – от ноември 1998 г. Авторът се наричаше Алберт Л. Мюлер.
Уилям я прегледа. Разказваше се за метеоритен кратер, открит в перуанската джунгла.
Под статията имаше доклад на полицейски патолог, също на немски. В графата ИМЕ НА ПОЧИНАЛИЯ бе написано: АЛБЕРТ ЛУДВИГ МЮЛЕР.
Следваха още няколко листа с различни червени печати – СТРОГО СЕКРЕТНО, ПОВЕРИТЕЛНО, САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ВВС НА САЩ. Рейс набързо ги прегледа. Бяха пълни със сложни математически уравнения, които не му говореха нищо.
След тях откри няколко докладни, адресирани до хора, за които никога не бе чувал. Последната обаче носеше собственото му име:
03.01.99. 22:01. ВЪТРЕШНА МРЕЖА НА СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ
617 5544 88211-05 № 139
От: Наш, Франк
До: Всички членове на групата „Куско“
Тема: ОПЕРАЦИЯ „СУПЕРНОВА“
Колкото може по-бързо да се установи връзка с Рейс.
Участието му е важно за успеха на операцията.
Очаквайте утре, 4 януари, в 09:45 на летището в Нюарк да пристигне пратка.
Всички членове да са качили екипировката си на самолета до 09:00.
Колите пристигнаха на летището в Нюарк, минаха през портала и бързо се насочиха към една частна писта.
Чакаше ги огромен товарен самолет, боядисан в камуфлажни цветове. В задната му част беше спусната рампа. Когато спряха до него, Рейс видя голям военен камион, който се качваше по рампата и потъваше в самолета.
Воден от сержант Ван Люън, той слезе от джипа. Едва се бе измъкнал от колата обаче, когато чу някъде високо над него да се носи чудовищен рев.
Стар F-15С „Ийгъл“, оцветен в зелено и кафяво и с надпис „ВВС“ на опашката, прелетя над тях и кацна на мокрия асфалт.
Докато гледаше как изтребителят обръща и се насочва обратно в неговата посока, Рейс усети, че Франк Наш леко го хваща за ръка.
– Елате – каза полковникът и го поведе към товарния самолет. – Всички останали вече са на борда.
Когато се приближиха, на вратата от тяхната страна се появи жена. Уилям веднага я позна.
– Здрасти, Уил – рече тя.
– Здравей, Лорън.
Лорън О’Конър беше трийсетинагодишна, ала човек не можеше да ѝ даде нито ден повече от двайсет и пет. Някога косата ѝ бе дълга, къдрава и тъмнокестенява. Сега я носеше къса, забеляза Рейс, светла и права. Типично за самия край на деветдесетте.
Големите ѝ кафяви очи обаче си бяха същите, както и свежата ѝ светла кожа. Небрежно облегната на стената, със скръстени ръце, облечена с дебели спортни дрехи в цвят каки, тя изглеждаше както едно време. Висока и секси, гъвкава и атлетична.
– Мина много време – усмихна се Лорън.
– Да, така е.
– Е, Уилям Рейс. Лингвист. Консултант на Управлението за съвременни военни проучвания. Още ли играеш бейзбол, Уил?
– Само за удоволствие – отвърна той. Навремето беше в отбора на колежа. Бе най-дребният, но и най-бързият. – А ти? – попита Рейс и за пръв път забеляза халката на лявата ѝ ръка. Зачуди се за кого се е омъжила.
– Ами, какво да ти кажа. Тази операция страшно ме вълнува. – Очите ѝ проблеснаха. – Не всеки ден ти се случва да търсиш съкровища.
– Това ли било?
Преди Лорън да успее да му отговори, силен вой ги накара да се обърнат.
Изтребителят беше спрял на петдесетина метра от товарния самолет и тъкмо люкът му се бе отворил, когато пилотът скочи на пистата и се затича към тях, наведен напред заради проливния дъжд. В ръката си носеше куфарче.
Той спря при Наш и му подаде куфарчето.
– Доктор Наш – каза летецът. – Ръкописът.
Полковникът взе куфарчето и се запъти към Лорън и Рейс.
– Време е да започваме.